11:17 | 15 август 23 16697

Деца се млатят вън

Кавър: / 1973-2023/

В последните три седмици информационното пространство прилича и мирише на кланица.
Без извинение.
Покрай случая „Дебора“ в Стара Загора всичко стана мазало: законодателство, отношения мъже- жени, любов, интимни връзки, отношения деца- родители, съдебна система, политическа система, дори на кладата изгоря и иначе ярък творец като Веждито.
Лесбийки, мъжемразки, феминистки, комплексарки и откровени фашистки издигнаха глас до небесата.
И този пищящ глас, бе подет щедро от едни други пискливи гласчета дотам, че могъщо отекна в политическата и съдебна система, отнасяйки на дръвника съдебни и прокурорски глави.
Колко справедливо, е друга тема.
Толкова силно крещяха и крещят все още от „нито една повече“ , че от тези крясъци оглушаваме и ставаме глухи за всичко друго, което насилва живота ни принципно.
С не съвсем банални и съвсем банални случки.
Като тази.
Горещ почивен следобед. Късен.
Невидима, но осезаема мараня.
Парк „Розарим“ в Казанлък.
Майки със спящи и злояди бебета, се опитват да им напъхат нещо в устите. На въздух. Така по- лесно да ги прилъжат.
Възрастни хора лениво примляскват новините. И болежките си.
Безразлични от умора и убийствено апатични, празни лица, лениво са се опнали по пейките.
Ведро крещи само градският фонтан там.
Затворен музей, с натрапчивата прилика на крематориум допълва ленивата празна идилия.
„Червено и черно“ приглася в следобедна дрямка. Кибици- ич.
Единствените будни свидетели на случката са ято гълъби, които нахално търсят храна. Нямат и конкуренция. Градските лястовици вече надянаха куфарите си.
На този фон, в центъра на парка, пред Паметника на загиналите в различните войни, за българските свободи, момчешка група деца.
На не повече от 13 години.
Яко се млатят.
По- скоро яко млатят едно от тях.
Най- високият, затиснал с извити на осем ръце, през гърба дребосък, стиска ли, стиска.
И извива ръцете. През гърба.
Дребосъкът квичи.
Точната дума е.
Квичи.
От болка.
Друг, по- малък бабаит, помага.
Като държи квичащият .. да не се изплъсне от хватката. Случайно.
Не че има шанс.
Друг детски бабаит, също дребак, високо вдигнал модерен айфон. Снима.
Камерман го играе.
Видимо доволен от ролята си на документалист на откровеното насилие на деца, върху дете.
Документиране, което веднага го праща ранг по-горе в насилването. И го прави .. мъжкар.
Сополив мъжкар.
Старателен е.
В документирането на случката.
За тях – явно игра.
Зад всичко това, ято деца на същата възраст, гледат.
Кефят се.
Викат.
Ужасяващ възторг.
От задоволство.
Щедра и отзивчива публика.
Която безплатно усвоява насилие.
В натюр.
С методите на сеира.
Ненаказуемо при това.

Малкият, прегънат на осем, продължава да квичи.
Народонаселението доволно опнато под останалите все още сенки на парк „Розариум“, не чува. То си е в своя свят.
Охрана на парка- не се вижда. Къщичката им празна.
Извиках.
Няма реакция.
Пак.
Същото.
Тишина.
Премесих се с групата.
Разпознах млатещия, млатения.
Момче, отглеждано само от баща си.
Майка …. няма.
Не бе респектиран от появата ми.
Третият ми опит да прекратя филмирането, гарантиран с категоричността ми да извикам полиция, носи успех.
Малчуганът камерман свива айфона. След още два остри опита, най- накрая филмчето бе изтрито.
Язък!
Отиде в коша голям сеир и стотици лайквания за Тик-ток.
Сгънатият на осем, пуснат. Отръсква срамежливо перушина.
Невръстният млатещ .. се оказа бабаит.
Още три минути бабаитства.
С мен.
Млатеният е смазан.
Дори не смее да хукне нанякъде, защото е от същата тайфа и пак ще го намерят. Да го бият.
Предпочита да си търпи унижението докрай.
Филмовата детска публика е разколебана. Застинала в половин стиснат юмрук и половин усмивка кеф.
Част от нея се пръска.
Невръстният бабаит продължава да бабаитства.
С мен.
Няма татуировки.
Нито макетен нож.
И не се казва Георги.
И сигурно някъде дълбоко в сърчицето си има забравена детска мечта.
И очевидно отдавна никой не го е провокирал да си я спомни.
Съмнявам се да е била бияч на връстници.
Мечтата.
Не изглежда видимо лошо момче.

Целокупното гражданство, под съботния ленив припек на следобеда, примлясква … на зрелището.
В пълен ступор.
Нещо интересно е привлякло вниманието му. При това безплатно.
Промоция, един вид. Бонус.
Нали затова живеем сега.
И да сме на тихо и на сянка.
В ничий фокус.
Аз, ненормалната, съм имала куража .. да го пръсна. Нещото ИМ.
Да разваля бек-гра-ун-да на актуалната медийна помия и шумотевица.
Развалих им зрелището. Което НЕвиждащо нямо гледат.
И споделят.
Сподирят ме с нескрит укор и учудване.
Тая пък, ква .!?
Луда.
И куп макетни ножове се забиват в гърба ми.
Шествия -няма.
Няма и лозунги: „Долу патриархатът!“
Няма и нужда да се броят прорезите.
Всички сме накълцани с рани.