Да опитомиш вятъра

Историята на една от надеждите на българския парашутизъм през 60-те, препъната на един Илинден

На 79 тя продължава да е „луда за девет села“, както сама казва за себе си. Толкова луда е била и на 16-сет, когато за пръв път  гледа земята от високо.

Харесало й и продължила.

Намесата на съдбата обаче  я приземява завинаги долу, след 39-тия й скок.

Била една от най- младите и най- обещаващите надежда на българския женски парашутизъм в началото на 60-те години на миналия век. И почти намерила място в националния ни отбор.

Оценката за това дали лично тогавашният треньор на националния  отбор по парашутизъм Ангел Доински и първият инструктор по парашутизъм на първия български космонавт Георги Иванов- Пенка Недялкова.

Тя е от „добрите чирпанлийки“,  както приживе я определил  покойният й съпруг, един от основателите на Метрологичния отдел на военната фабрика в Казанлък- Христо Касев.

Мима Тачева, момичето,  което на  един окоп място се разминава с голямата си бъдеща слава: да покори небето и да се превърне в една от най- талантливите и успешни млади  български парашутистки през 60-те години.

Всички й предричали голямо спортно бъдеще и слава, но Илинден на 1962 година преобръща живота й. Посича устрема й да покори вятъра.
Оттогава,  до сега, на всеки 20-ти юли Мима Тачева черпи. За късмета си.

И за втория си живот.

И там, накъде отвъд чисто човешкото удовлетворение, че си оцелял,  издайнически от очите й наднича тъжно огънче: че завинаги  се е разделила с мечтата си да опитоми  вятъра и покори небето.

Когато през 1959 година вироглавата жителка на чирпанското село Пъстрово се записва в Политехническата гимназия в Казанлък, с профил селско стопанство, не подозира, че в града на розите ще  се „приземи“ за целия си следващ живот.

Била буйно, ученолюбиво момиче, с много енергия и спортен хъс.

Затова и за миг не се поколебала да се запише в местния Аероклуб, заедно с дузина още свои съученици, когато в училището се появил инструкторът по парашутизъм Димитър Минчев. Търсел нови попълнения за отбора.

По него време  тези курсове били част от Доброволната организация за съдействие на отбраната, позната като ДОСО, която подготвяла парашутисти и летци както за мирно, така и за военно време. Било повече от престижно да си част от тази система. А и приключение, особено ако си на 16-сет.

Каузата харесва на Мима. От малка била възпитавана в  патриотизъм и желание да си полезен. Записала се в курса по парашутизъм. От гимназията й имало двайсетина младежи, още толкова били тези от Механотехникума. Сред тях бил и Желязко Влаев, неин връстник, който по-късно ще стане летец, с над 30 хиляди  полета зад гърба си.

Седмичните теоретични курсове се водили в сградата срещу Хуманитарната гимназия, където навремето бил старият конак.

Практиката била през почивните дни, на летището в Овощник. Голямата емоция била именно там.

Когато не скачали с парашути, участниците в  курса по парашутизъм правели съвместни излети. Много се залагаше на физическата подготовка и другарството, спомня си Мима Тачева.

Живеели интересно.

Именно на летището, в курсовете по парашутизъм Мима среща своя връстник- Желязко Влаев.

Години по-късно енинецът Желязко Влаев ще се превърне и в първия инструктор по парашутизъм на сегашния български президент Румен Радев.  И до днес ги свързва емоционално  мъжко приятелство.

След повече от 60 години Желязко ще й посвети  на своята приятелка по парашутизъм специален стих в  своята книга  „Път към небето“.
Първият си скок Мима прави на самолет „Бригадир“-един от самолетите, които участват във Втората световна война.
И до днес 16 годишната тогава ученичка помни името на пилота- Минчо Георгиев.

Не се страхувала от скока, независимо, че скачала от 2 хиляди метра височина и по регламент трябвало да направи дузина фигури по време на 30 секундното свободно падане, със скорост от 60 метра в секунда.

Не се ли отвори основният парашут на 30 секунда, на 31-вата автоматично се отваря резервният, казва Мима, на която само веднъж й се наложило да прибягва до втория. Резервният бил на кръста, основният- на гърба. Управлявал се с колани.

За да скочиш от „ Бригадир“-а трябвало  да се излезе на крилото,  да се държиш за металната конструкция, свързваща двете крила на самолета и след команда, да скочиш.

Преди всеки скок пускали тестови малък парашут, по който се определяла посоката на вятъра, височината и едва тогава и мястото, на което да се скочи.

Целта винаги била онзи заветен кръг, долу на земята.

Голямото предизвикателство:  да управляваш и подчиниш  на вятъра 12 кв. метра купол на основния парашут, спомня си  Мима, за която на 16 небето било … до колене, а вятърът - приятел.

Дори не подозирала колко опасни всъщност могат да станат те.

Освестяването дошло една събота, през 1962 година на летището в Овощник, когато с очите си видяла почти сигурната смърт на бай Киро. Той бил от ветераните парашутисти. При пореден скок не се отворил основният му парашут.  И Киро продължил да пада като круша. Тогава извадил нож, за да реже основния парашут и да опита да отвори  резервният. Почти прерязал въжетата на основният, когато той.. се отворил.  На 100 метра преди земята.

Всички гледали долу  с ужас предстоящата смърт. 

Мима захлупила очи да не вижда. Отворила ги, едва когато чула „туп“ на кръга. Киро извадил късмет, в последните 100 метра. Разминал се само с навехнат крак.

През юни 1962 година започват вътрешноклубните състезания по парашутизъм. На тях Мима Тачева се класира първа. Този й резултат става повод да я забележи Ангел Доински- треньорът на националния  отбор по парашутизъм Жени и да отсече: „Вземам това момиче в националния“.

Доински наблюдавал 16 годишната ученичка както в „рогатката“ – кръгът, в който следва да се приземят парашутистите и стила, с който „Малката“ изпълнявала  задължителните фигури,  как се справя с опитомяването на вятъра за сметка на управлението на парашута.

Доински предсказва бляскаво бъдеше за момичето от Чирпанското Пъстрово.

Така Мима се озовава  на първия си и национален лагер край Сливен. Бъдещите надежди на националния отбор по парашутизъм тренират на военното летище край Сливен, с дълга 4  километрова писта.

Спят във военните бараки и скачат с модерния за него време самолет „Антоновка“, който побирал по 8 състезателя наведнъж.
Мима е сред първите и там.

Учат се да опитомяват т.н. вятър „Бора“, който в района на Сливен се появява около 18 часа.

Именно този вятър и „термиката“ от него ще станат фатални за момичето, което тежи 50 килограма.

При един от предстоящите скокове, лично треньорът на Мима – Димитър Минчев моли треньора на националния отбор да спре скачането й, тъй като щяла да я отнесе термиката.

Мима скача, убедена, че може да се справи с вятъра.

Този път обаче той се оказва по-упорит от нея. Момичето прави задължителните си фигури при свободното падане, парашутът се отваря, но е практически неуправляем от силния вятър.

Също като мъртвото вълнение в морето, но си в небето, казва Мима. Тогава парашутите се управляват от два широки колана. Не се подчиняват на командите на младата парашутистка и  носят момичето далеч. От дърпането им, в опит да подчини парашута, ръцете на Мима Тачева стават целите в кръв.

Подминава рогатката и продължава. Вятърът е по- силен от ръцете на момичето. Носи я заедно с парашута цели 4 километра, отвъд пистата.

Приземява се в един окоп, от военен полигон за тренировки. При падането  Мима фатално удря главата си . Остава в безсъзнание 12 часа. Получава и сътресение на мозъка.

Следват повръщане и кошмарно транспортиране с „Антоновката“ от Сливен до летището в Казанлък. Възстановява се месеци наред.

Контузията на главата й се оказва по-сериозна, отколкото момичето  предполага. Налага  се завинаги да се прости с мечтата си: да стане велика парашутистка.

Така 39-тия скок на Мима Тачева, който трябва да я приближи до националния отбор, се оказва последен. В живота й.

След този 20-ти юли на 1962 година тя години наред ще е част от публиката на парашутните скокове на летището край Казанлък,  ще е сред ВИП гостите и на 15-то Световно първенство по парашутизъм през 1980 година край Казанлък, но никога  повече няма да сложи парашут на гърба си.

Ще останат  само спомените и големите истински другарства от  Аероклуба  с големи и истински хора.

После животът  на младото момиче ще тръгне в обичайните за онова време релси- работа и учене. Попада в текстилната фабрика „Димитър Благоев“, където  кадровикът Тодор Бояджиев я мотивира да продължи образованието си. Така завършва и  второ средно образование, в техникума по текстил в Сливен. Била усърдна и отговорна в работата си, издига се до ниво сътрудник на директора и инспектор по контрола на решенията.

Междувременно е танцьорка и певица в танцовия състав на фабриката. След години Мима ще се върне в тази своя си страст, вече като пенсионерка. Сега е вокалистка в  групата за народни песни „Еделвайс“ към пенсионерския клуб „ Розова долина“ в Казанлък.

Повече от три десетилетия Мима Тачева ще остави в казанлъшката тъкачница. Там е  водещ репортер на фирмения вестник „Предачка“, където ежемесечно активистката публикува различни статии и репортажи. Ценни съвети по журналистика Мима получава от главния редактор на „Предачка“ Христо Гинев.

Фабриката беше голяма работа, в най- силните си години даваше работа на 2 600 човека. Само цехът към който бях зачислена- тъкачният, имаше 900 работника, а сега там няма нищо. Пустош, спомня си Мима и не  крие разочарованието си от новите времена, довели до унищожението на голяма част от индустриалната гордост на Казанлък.

И сега, като минава край мястото на някогашния текстилен комбинат „Димитър Благоев“ в Казанлък, очите на  неслучилата се надежда на парашутния спорт, се наливат.

От спомени, болка, тъга, от безсилие пред разрухата.

Утешението й е, че въпреки превратностите на съдбата, е останала жива, успяла а е да се пенсионира и вече четвърт век да се радва на този си статут. И на деца и внуци.

Никой от фамилията на парашутистката не е поел по нейния път, с лудост за девет села. Леко „намигане“ направила, но само два пъти внучката й, която скочила с бънджи. Другите избрали по- практично и земно да сбъдват мечтите си.

И независимо, че има 6 десетилетия време между онзи 20 юли, в който 16 годишната ученичка се разделя с мечтата си и днес,  чуе ли шум в небето щурата за девет села пенсионерка вдига очи нагоре.

С надежда са оживи спомена, да срещне отишли си вече от живота спортни другари или просто да се порадва на другата свобода.
Тази, която само докоснал небето, може да има и познава.

Деляна Бобева

Снимки: Личен архив на Минка Тачева, снимка 1 - Инструкторът на Минка, снимка 2 - Желязко Влаев-летец, снимка 3 - Минка в Благоевград, снимка 4 - Минка абитуриентка на Лъвовата чешма 1963 г., снимка 5 - Минка с парашута на летище Казанлък 1962 г., снимка 6 - Минка Тачева сега, снимка 7 - Минка до самолет "Бригадир" , снимка 8 - Минка като ученичка, пеела е в групата за народни песни