Чужд сред свои или свой сред чужди?

Или за голямата дискусия на един оставен в задния двор на местната ни „историчност“ паметник на Чудомир.

„Не искам да бъда пасивен съучастник за безпаметството в този град“.

Това изрича точно преди 23 години и  един месец казанлъшкият художник Димитриус Пападакис, по повод своя инициатива: подписка за  възстановяване на единствения, поръчан и платен с държавни пари паметник на Димитър Чорбаджийски -Чудомир, премахнат 8 години преди това, по почти вандалски начин. С багер.

Думите му са записани на страниците на излизалия тогава местен вестник „Седмица“, в броя от  23 юни 2000 година.

Публикацията е по повод първата подета от твореца местна подписка, която има за цел паметникът  на Чудомир, захвърлен 8 години преди това в задния двор на едноименния музей, да бъде върнат за нов живот.

Подписалите се тогава в подкрепа на това искане навярно отдавна са забравили, а съдбата на тогавашната подписка е неизвестна.

Няма и реакция на местната власт от него време. Няма и никъде информация дали въобще подписката е стигнала до нея.

Когато изрича това, Пападакис надали предполага, че думите му ще са почти пророчески.

16 години по-късно, през 2016година Пападакис отново подема същата инициатива: да се покаже пред света паметника на Чудомир, направен от едно от големите имена в българската скулптора- Иван Варчев.

Причината: 16 години никой за нищо не си мърда пръста по въпроса.  Чудомировите празници се радват на интерес,  набрали са и скорост, и инерция, паметникът е забравен, а новите поколения казанлъчани дори не знаят за него. Старите са го забравили.

Апелът на Пападакис през 2016 година е подкрепен от  близо 1500 човека, по негова информация, а самият  той дори организира специална  благотворителна изложба, чиято цел е  да набере средства за подпомагане изваждането и възстановяването а паметника на Чудомир.

Къде да бъде, не е въпрос на подписката, нито нейна цел. Патрон на тогавашната изложба, съдейки от кратките публикации в местната преса, е кметът на общината Галина Стоянова.

Инициативата се подкрепя  и от Съюза на българските художници.  

По- късно подписката с подписите на гражданите на Казанлък за възстановяване на паметника на Чудомир Пападакис депозира, по негови думи, в музей „Чудомир“. Идеята е да стигне до местната власт.

Реакция обаче  от местната власт  до момента няма, а самата подписка също е потънала в небитието.

От ЛХМ „Чудомир“  не успяват да си спомнят за съдбата на подписката.

Едно обаче е сигурно:  тя не е стигнала до градската управа. И през 2016 година.

Въпросът с гранитния паметник на Чудомир, който стои по- малко от десетилетие в зелената площ на двора на ЛХМ „Чудомир“, „виси“ над казанлъшкото културно общество и паметност вече 30 години.

За тези, които са забравили, паметникът, по- скоро скулптурата с главата на Чудомир, бе поставена върху голям гранитен камък в двора на музея, скрита от зеленина и затворена на ъгъла между улиците „Трапезица“ и „Кирил и Методий“.

Историята на този единствен по рода си, поръчан и заплатен от държавата паметник, увековечаващ самия Чудомир, е повече от интересна. Тя е и пряко доказателство на максимата, че никой не е пророк в собствения си град.

Макар и роден в Турия, Павелбанско, Чудомир на практика се свързва с Казанлък, тукашни са и неговите пословични герои- Нашенците.

Паметникът, който се поставя в двора на къщата му през 1983 година е бил замислен като част от цялостен музеен комплекс, посветен на автора. Поръчката за него е направена през 1980 година, в чест на 90-та годишнина от рождението на талантливия хуморист, писател и общественик. Изработката на тази отговорна творба е възложена на един от най-талантливите  и в същото време спорни като личности за онова време, будният ум – скулпторът Иван Варчев.

Роденият  в Троянското село Калейца писател и творец е автор на емблематични паметници на герои от българската история, сред които Захари Зограф на центъра на Троян, паметникът на поп Сава Катрафилов край с. Баница , близо до вр. Милин камък.

Дело на талантливия скулптор е и мемориалът на Ботевия четник Димитър Икономов на централния площад в Троян, издигнат на мястото, където е била родната му къща. Негови произведения са и бюстове, барелефи и скулптурни композиции на Васил Левски, Бачо Киро, Иван Вазов, Захари Стоянов, Кирил и Методий, Капитан Петко войвода, на тракийските войводи Яни Попов и Димо Николов, на Гео Милев. Варчев прави и портрети на Илия Бешков и Константин Кисимов. Творбата му „ХХ век“, както и бюстът на Апостола на свободата са изложени в скулптурния парк на Културния институт при Министерството на външните работи.

Задача да изработи паметник на Чудомир Варчев получава от най- високото и отговорно  място- Държавната комисия, оторизирана с всички права да решавах съдбите на паметниците в България. След като паметникът е готов, същата Държавна комисия го приема с много висока оценка. Противопоставил се само един от нейните членове-  проф. Величко Минеков, баща на бившият министър на културата и скулптор Светослав Минеков.

За да изпълни задачата, Варчев идва в Казанлък, стои седмица, за да проучва снимковия архив на вече създадения музей и да избере подходяща снимка, която да ползва за модел на творбата си.

Скулпторът избира снимка на Чудомир от неговия най-плодотворен творчески период, когато е бил много популярен, публикувайки всяка седмица по един свой разказ във вестник „Зора“. Тогава туриецът е доста по- млад и доста по-закръглен от времето, в което го помнят тукашните му нашенци.

Гранитната и тежаща няколко тона  глава на Чудомир, поставена на каменна основа в двора на тогавашния музей „Чудомир“ се появява  една сутрин в началото на 1983 година. И още с появата си създава солидна доза смут сред тогавашното културно местно общество и будната съвест на Казанлък.

Много скоро казанлъшкото общество, начело с някои негови градски културни легенди и Чудомирови родственици ще отсече: „това не е Чудомир, който познаваме, те не си приличат. Паметникът не е хубав, да се махне“.

Имало и други мнения, според които мястото на което е поставен паметникът не било добро. В близост до жилищна кооперация, от чийто тераси се вее бельо и понижава културните стойности на творбата.

Градското културно жужене стига до столицата, където в литературните и арт среди започва голяма дискусия. Подема я в същата 1983 година вестник „Поглед“, който става трибуна на различните  мнения, свързани с поставения вече паметник в двора на музея в Казанлък. По-късно ще се наложи в спора да се намеси, макар и с неохота и тогавашният казанлъшки кмет Станчо Коев. Заради голямата врява и шум, който творбата на Иван Врабчев  предизвиква.

В литературна дискусия със свои становища срещу паметника се включват Чудомирови съратници и голяма част от тогавашната българска арт интелигенция. Петър Пунчев, Петър Пондев, който е и добър познат на Чудомир и член на тогавашния Музеен съвет, както и  Серафим Северняк,   категорично възразяват срещу паметника. В публикация Петър Пондев дори пита риторично: Защо нашенци не го познаха?“ и сам отговаря на въпроса.

Защото не си приличат.

Приживе дългогодишният директор на музей „ Чудомир“ Пеньо Терзиев разказваше, че  казанлъчани дори спирали племенника на Чудомир Петко Кацаров и го питали дали е „видял паметника на вуйча си?“

Самият Петко, който дълги години пази Чудомировите дневници, също бил категорично убеден, че трябва да има нов паметник на вуйчо му, защото гражданството на Казанлък не го приемало такъв.

Най- близкият приятел на Чудомир – Буко Давидов също бил на мнение, че паметникът не изобразява бащата на нашенците и трябвало да има нов.

Негативна оценка за паметника дава и акад. Дечко Узунов, а градското общество в Казанлък събира и подписка за премахването му, в която се подписват над 500 човека.

Разбуненият културно-интелигентски и монументален казанлъшки кошер не оставил равнодушен тогавашния градски кмет Станчо Коев и той бил принуден да се солидаризира с общественото градско мнение, въпреки че месеци наред съзнателно гледал да се дистанцира от културната врява. Нещо повече: дори се противопоставил на оценката на Държавната комисия приела паметника.

По превърналия се в национален проблем паметник на Чудомир в Казанлък се занимава и Музейният съвет към едноименната културна институция, който по него време се ръководи от друго голямо светило - акад. Петър Динеков.

Имено Музейният съвет предлага на Държавната комисия да промени становището си за паметника и да бъде потърсен начин той да се премести на по-подходящо място, далеч от балконите с бельо.

И за да не се „пренавива“ пружината се предложило за 100 годишнината от рождението на художника- общественик да се направи нов паметник, като се обяви и нов конкурс.

Заради всичко това се наложило членове на Държавната комисия по паметниците да  дойдат в Казанлък и на място да се запознаят с обществения шум по въпроса.

Под натиска на градското мнение, на Комисията се налага да признае недостатъците на творбата на Варчев, който три години преди това високо оценява. Прави предложение паметникът да се премести на по-подходящо място, а на твореца Иван Варчев препоръчва да направи корекции по творбата си.

Скулпторът категорично отказва, тъй като държал на своя погледа върху творбата си.

Двете страни не се разбрали, националният въпрос станал и национален скандал.

За да се избегне нов, още по- голям скандал, членовете на Държавната комисия и местната градска управа решили просто да си ... замълчат ... и така с мълчание да проточат  и „заметат“ проблема с Чудомировия паметник във времето.

И гранитната глава, поставена на големия гранитен камък в двора на музея си оставала.

Последните години на 80-те на миналия век паметникът е на практика занемарен. Пространството около него не се поддържа, превръща се в място за скришно пушене на цигари от учениците от гимназията отсреща и едно от нерегламентираните градски малки сметища.

От музея на Чудомир също загърбват творбата.

Така минават повече от 7 години.

Времената се сменят.

Идват други хора, с други приоритети и възгледи за културата, нуждите, хората, приноса, дирите.

През първата половина на 1990 година огромният, тежащ няколко тона гранитен паметник, се демонтира. Според очевидци, първо е захвърлена главата между гаражи, а после, след намеса на будни граждани, гранитната глава на Чудомир е прибрана в задния двор на едноименния музей, в който на практика още от 1974 година е превърнат неговия казанлъшки дом.

Вече 33 години паметникът на един от най-интересните творчески умове на 20-ти век, стои в задния двор на казанлъшкия музей. Уютно загърнат от… бръшлян.  

За паметника се сещат единствено в музейната управа, от време на време, и когато по някаква причина запречи,  отделни любопитни  електорални единици и от фондация „Чудомир“.

Борис Кърчев, председател на УС на фондацията от няколко години търси начини този паметник да намери достойното си място и отново да бъде показан пред  хората.

Кърчев е категоричен, че в никакъв случай творбата на Варчев не трябва да е в задния двор на Чудомировата къща.

Имало и плахи опити да се предложи тя да бъде преместена в двора на основното училище „Чудомир“, но школската управа там подминала предложението. /Назад в годините от първоначалното си място - в малка градинка до бившия Пионерски дом в Казанлък, преместен и опазен бе и паметникът на композитора Петко Стайнов. /

На общинската култура пък не й до този паметник, от многобройни други ангажименти.

Според Борис Кърчев е наложително този въпрос най-накрая да намери решение.

Затова от фондацията обмислят или градско допитване за паметника и кое е неговото най-подходящо място, или въпросът да се реши през Общинския съвет и новия му мандат, като градско представителство.

Но да се реши.

Възможен евентуален вариант бил паметникът да  се постави на подходящо място на Тюлбето, където има и повече простор за такъв размер творба.

По въпроса вече разсъждават местни арт капацитети.

Каквото и да се предприеме оттук нататък, то най- вероятно ще следва хода на предишната и няма да се приеме еднозначно.

Но все отнякъде трябва да започне разплитането на големия възел, защото е неприлично паметникът да стои захвърлен, при все че не може да се върне на старото си място.

Да се разруши би било варварство.

Сигурно обаче е едно: срамно, недостойно и недопустимо е три десетилетия  Казанлък да притежава  творба на уникален творец, за самобитен български творец и тя да е скрита в задния двор.

Защото „някой, някъде, една жена казала“.

Недопустимо е единственият в страната, платен с държавни пари паметник на Чудомир заради градска безпаметност, да стои в задния двор на дома на твореца. Пък бил той и прекрасно озеленен с бръшлян.

И тъй като отново живеем в раздирано от идеологии, интереси, различен исторически прочит на нееднозначни събития и хора време, белег на духовна и обществена зрялост и мъдрост е да се реши подобаващо и почтено въпроса с Чудомировата глава от гранит.

Без да осквернява нито паметта му, нито тази на твореца, оставил душата си в гранита.

Иначе по какво ще се различаваме, че „не сме от тях, как Сийке“?

Време е да спрем с пасивното съучастничество в безпаметното национално варварство.  

Деляна Бобева

* Кой е Иван Варчев?

В дебелите папки на Държавна сигурност, 6-ти отдел, разработката за него е с псевдонима „Антихристът“.

За него пророчицата Ванга казва, че е луд.

Двамата се познават от 1966 година и поддържат връзки до смъртта на пророчицата през 1996 година.

Самият Варчев е роден през 1927 година, в Троянско, отива си от живота през 2005 година. Скулптор, художник, писател, широко скроен човек, с разностранни интереси.

Спиритист.

Разработван от 6-ти отдел на ДС, за борба с идеологическата диверсия. Мотив: събирал в ателието си в София свои колеги, представители на столичната интелигенция, сред които и “враждебни елементи“ на тогавашния строй.

Като студент е бил под влияние на анархизма и привърженик на абсолютната свобода.

Провеждал е спиритически сеанси.

Има информации, че е по време на тези сеанси „извиквал“ и разговарял с духовете на Георги Димитров, Сталин, Христо Ботев и други исторически личности.

Иван Варчев е скулптор, мечтател. Завършил специалност „Скулптура“ при проф. Михаил Кац.

Неуморим бунтар и новатор в изкуството, създал десетки паметници на заслужили български възрожденци и велики революционери. Творбите му са изваяни от гранит и бял италиански мрамор. Една от най-известните му творби е триметрова фигура на Христос, скулптурирана от медно фолио, на пиедестала на която е изписано ХХ. Идеята е,  че „човечеството през ХХ век е разпънато като Христос“.

Тази негова творба е оценена  лично от Людмила Живкова. За нея получава и  международно признание.