Да се „скачиш“ с Влака. Или историята на казанлъшкия Влак и Гошо Влакчето

Две трети от своите прекрасни 66 години, той кара влак. Необикновен. С цели три вагона.

При това с професионална шофьорска книжка. И така се е слял с този Влак, че дори роднините му са забравили неговото пълно име, а градът го знае само като Гошо Влакчето.

В рехавите години, когато „времето беше наше“, но после го взеха други, за кратко се спасява  с правене на закуски. Не успява обаче да спести от тях, защото повече подарява, вместо да продава.

Така му тръгнал „капиталистическият бизнес“ още от времето на соца.

В тогавашния Окръжен комитет на БКП той бил записан под номер 13 със своето Разрешително за развиване на стопанска дейност, като част от онзи прословут  Указ  56  от 1989 година за стопанската инициатива на гражданите.

Бил един от първите креативни ентусиасти в окръга.

В този смисъл Георги Николов Георгиев, известен в Казанлък като Гошо Влакчето, е сред първопроходци на пазарната икономика  в тогавашната Казанлъшка околия.

Сдобива се с този важен документ в качеството си не толкова на майстор на тестени изделия, колкото като човек, който усеща, че задаващите се нови времена ще са времена на креативните, смели откъм рискуване хора, често дори с шантави идеи.

Като неговата. На пръв поглед.

Да има свой собствен атракционен влак и така да стигне до пенсия.

Към днешна дата  резултатът е категоричен: две трети от 66-те години на Гошо Влакчето, са осмислени през Влакчето.

При това по най- добрия начин, тъй като удоволствието от  това, което работи личи по  съхранената му детска усмивка и лекотата, с която намига на живота. И той на него. Споделените четири десетилетия и отпочналото вече пето с Влакчето, са превърнали Гошо и мечтата му в скачени съдове.

Видиш ли Влакчето, Гошо е в него. А видиш ли Гошо Влакчето, значи влакчето е наблизо.

Една от първите житейски закономерности, които усвояват малчуганите, преди още да  се научат да ходят. Така вече четири поколения.

Преди броени дни вълнуващата детска и не само детска атракция на Казанлък  стана на 40 години, а самият Гошо Влакчето сбъдна мечтата си- да се пенсионира и да продължи да си кара Влака.

Всъщност официалният рожден ден на Влакчето, е на 4-ти юли. За пръв път то потегля  от казанлъшкия площад през 1982 година. Началната му спирка била паважа, пред хотел Казанлък, от запад.  

През 1982 година Влакчето тръгва експериментално, официалното му първо пътуване е година по-късно, през 1983 година.

Самото Влакче има дълга  и вълнуваща история. И няколко „баби“ и орисници, без които то не би могло да се случи.

Безспорно идеологът на Влакчето е Гошо  Влакчето. Но то не би могло да се случи, без „бащинската“ подкрепа на покойния вече казанлъшки кмет Стефан Дамянов. Той  е този, който първи протяга ръка на щурата за  онова време идея на младия шофьор от казанлъшкия отдел „Културен  отдих и украса“ към Градския комитет на партията.

По него време Георги Николов Георгиев е просто шофьор на автобус в културния отдел, понякога на камион и отговоря за градската украса. Момче за много работи по културните работи.

Служебно пътуване до завод „Мадара“ -Шумен, откъдето е трябвало да прибере  нов камион за нуждите на градския отдел, забива фатално пирони в бъдещето му. На Георги.  По него време директор на завода е казанлъчанин, при това проспериращ стопански ръководител, който две десетилетия по-късно ще стане и кмет на Казанлък- Стефан Дамянов. Докато чака да получи камиона и се разхожда из завода, на един от покривите на постройка в „Мадара“  шофьорът от казанлъшкия „Културен отдих“ вижда две вагончета.

Бързо  му щраква за  негова стара мечта.

„Аз и преди си имах мераци за такова нещо, но  като ги видях, ме хвана меракът и не ме пусна. Казах си, ще питам“.

Питал.

Двете вагончета, качени на покрив на постройка в завода се оказали ненужни. Управата на „Мадара“ Шумен купила мини влакчета от Китай, с вагончета, с цел да ги използва за вътрешнозаводски транспорт, но  не се харесали на инженерната мисъл в завода и … така си останали непотребни.

Инженерната мисъл в „Мадара“ Шумен ги съхранила. На покрива.  

Неочаквано за Гошо, Стефан Дамянов се оказал ларж и склонил да ги дарят на родния си Казанлък. От тукашната власт се искало да си осигури транспорт за прибиране на вагоните и два лева за специална марка за документите.

Само след седмица две вагончета от несъстоялия се вътрешнозаводски транспорт в Шуменската „Мадара“ пристигнали в Казанлък.

Годината била 1981.

Тук се намерили други добри хора, в лицето на инж. Ради Червенков, тогавашен директор на Горското стопанство. Той благословил идеята и дарил първият локомотив за Влакчето- трактор „Мургаш“.

Така пътят към сбъдването на мечтата за Георги Николов Георгиев- Влакчето бил открит.

Последвала цяла година работа по Влакчето и ремонти в тогавашния ЗРНО / Завод за ремонт на нестандартно оборудване/  „Шипка“ в Казанлък.

В края на 1982 година Влакчето започва експериментални обиколки из централната част на Казанлък. Маршрутът е Център- парк Розариум и подножието на парк Тюлбето. Официалният пуск на Влакчето е от градския площад  на 4-ти юли 1983 година. Менчето с вода за берекет  поливат тогавашният кмет Станчо Коев и група видни общинари- другари.

Реализацията на тази първоначално щура идея записва Казанлък в националната нова история освен най- голям неокръжен град по него време, но и като първия неокръжен град в България с такава атракция за деца и гости на града. Срещу билетче от  скромните по него време 20 стотинки, Влакчето прави панорамна обиколка на казанлъшкия център, улица „Скобелевска“, парк „Розариум“  „Искра“ движи се и в района около Тюлбето и кооперативния пазар.

За да няма препятствия пред маршрутите на Влакчето, Станчо Коев нарежда при нужда КАТ и МВР да оказват пълно съдействие на градския трен и ако се налага да го ескортират като пилотни автомобили преди атракциона.

Всички били радостни и щастливи,  най- вече децата, спомня си с тъга и умиление за онова време Гошо Влакчето.

И тогава, и сега се късали билетчета, затова още в онези първи години на Влакчето градските  първи партийци къде на шега, къде  сериозно определяли Влакчето на Гошо като „стрелбище“. Понеже Гошо имал документ за него, а градската управа поемала масрафа,  то било хем частно, хем държавно. Също като стрелбище. Пушката твоя, ама терена и стрелбището -не. А и Гошо имал документ за частен предприемач по Указ 56.  И сега не било по-различно много, допълва машинистът на Влакчето, който от известно време „кара влака“ с кондуктор- младо момче от една от общинските фирми, който е в ролята на кондуктор и продавач на билети.

Тъкмо пуснали Влакчето в движение и още с първите му курсове се наложила геостратегическа и политкоректна промяна.  

Мотивиран от приятелски чувства към братския тогава Съветски съюз и с пресни впечатления от Московската олимпиада,  Гошо Влакчето боядисал и изписал двата вагона на  атрактивния трен с имената на двете братски столици- Москва и София. И логично, първият вагон бил София,  а вторият -Москва.

Това по никакъв начин не впечатлило возещите се  във Влакчето, но в Градската партийна управа веднага забелязали политическата нередност. Настанал смут.  Специална делегация от градски управници посетила Гошо.  Гледали, надничали, цъкали, другарят Ангел Попов, другарката Ноева и други  другари и накрая отсекли. „Не може така! Как София ще е преди Москва. Наложителна е смяна на местата на вагоните“.

Така Влакчето влязло в сервиз, преместили тегличи и наредили композицията в правилния политически ред. И тренът потеглил с новата визия.

След няколко години се наложило смяна на машината, а през това време пред погледа на Гошо Влакчето се нижели поколения усмихнати казанлъшки деца. Тези от тях, които  са останали тук, сега водят свои деца и внуци. На Влакчето.

Нещо като поколенческа история пиша, споделя Гошо Влакчето, който помни поименно и  имената на голяма част от своите невръстни пътници.

Някъде по същото време, покрай фурора на Влакчето, Георги Николов ражда идеята да направи  малък детски атракцион в парк Розариум.

Дотам  стигал маршрутът на Влака. Пред входа на Поликлиниката дори за кратко вдига Виенско колело, синджир люлки и детска площадка. В амбицията си стига дори още по- далеч: почти уговаря и цирково шапито от Казичене, за покриване на детския атракцион. 

Когато тракторът „Мургаш“, в ролята на локомотив на Влака излиза от строя, Гошо пак тича за помощ при Стефан Дамянов. Своеобразният „баща“ на Влакчето. По него време  Дамянов  е на още по- висок пост – издигнал се до генерален директор на „Балканкар“ в София.

И втория път Дамянов не връща Гошо. Обещава му мотокар от нулева серия, създаден специално за  теглене на самолети по африканските летища. Така създаденият нулев екземпляр бил по това време на Техническо изложение в Дрезден. След като  новата машина се върнала в България, директно поела за Казанлък. Като пореден дар за града.

И така детският трен имал още по -мощна машина. Бил с кабинка, като лека кола и служил вярно на Гошо повече от 8 години.

Междувременно вагоните станали три. С много любов, в продължение на повече от месец ръчно ги рисува с детски сюжети от приказки съпругата на Гошо Влакчето.  Децата много им се радвали, години наред, а градът и Влакчето влизат в историята като най- дългият атракционен влак по него време в страната. Годината е 1989 година.

Две години преди това, през 1987 година казанлъшкото Влакче  има първи морски гастрол- за едно лято- в Равда. Покана, по линия на „Балкантурист“.

При билетче от 20 стотинки, ежеседмично Гошо  отчита по 3 хиляди лева приход  за касата на  тукашния „Културен отдих и туризъм“, който се явява стопанин на трена. Културните началници тук се виждат в чудо  от тези пари. Разбират, че в това има хляб и е като малка златна мина. Гошо също разбира.

След като се търкулват иначе времената, предприемчивият Георги е поканен за едно лято да работи  в морския курорт  Слънчев бряг. Там фурорът сред чужденците е пълен, а  Георги прави пъртината за този вид атракция. Едната година е успешна и неусетно се превръща в цели 27 години.. с Влакчето по морето.

В този период само за малки отрязъци време и то с повод, Влакчето се прибира в Казанлък. Така, до преди   петнайсетина години, когато тренът окончателно спира тук.

Гошо Влакчето си отглежда Влакчето като трети син. И все още му е мъчно, че  нито едно от двете му пораснали вече  момчета не иска да се занимава с това. Имат си други професии, други пътища, примирено споделя Георги Георгиев. .

Назад в годините Влакчето сменя много външни фасони, украси, в зависимост от модата, темите , вкусовете на децата. Сега е някак институционално и не е толкова весело, казва Гошо, който мечтае да го види един ден в балони, с цветни гирлянди, с музика, с бибитка и други интересни за децата атракции. Той самият е правил десетки опити за дегизиране и влизане в различни роли.

Целта винаги е била една: пътуването с Влакчето да е специален вид емоция и преживяване.

Гошо е щастлив и той самият се радва като дете. Също като през 2004-та година, когато гостува на свой приятел във Флорида, САЩ, където има честта да подкара подобно атракционно влакче в големия парк Тампа Бей. Споделил на американския си колега, че той в България също прави това и  „USA Гошо“ веднага отстъпил мястото в машината.

Сега в домашния си албум Гошо Влакчето има и такава снимка- за поколенията. Подкарал влак в Тампа.

Влакчето отдавна е станало втората кожа на Георги Николов. И вече  само най- близките му знаят как всъщност се казва той. За града и децата, за градската история той си е Гошо Влакчето. Дори кучетата го разпознавали по този начин, споделя той и се сеща за случка от Дряновския манастир.

Решили един летен ден да се скатаят от работа с колегата си Димо Марков и да отскочат до Дряновския манастир. Били убедени, че толкова далеч няма как да ги разпознаят. На входа на манастира, вдигайки глава от чешмата пред  храма, малчуган се провикнал: „Я, Гошо Влакчето е това!“

И анонимността приключила.

За тези 40 и повече на практика години,  тренът на Казанлък е возил и радвал  десетки хиляди деца. ВИП персони, знайни и незнайни български политици от ново и старо време,  певци, актьори и кой ли още не, са били клиенти на Влакчето.

Две персони обаче не са били пътници- Негово Величество  Симеон Втори и Бойко Борисов.  На последния рок фест в Мидалидаре, Влакчето возило рок звездите от Scorpions, Europe и Helloween.

Често на Влакчето се качвали младоженци, джазмени, весели служители на фирми по време на тиймбилдингите си. То е и неотменната лятна визитна картичка на Казанлък.  

В работа си като шофьор към „Културен отдих и туризъм“  Гошо Влакчето прави важни неща за градската култура и  културен ландшафт. Той е човекът, докарал със служебния си камион фигурата на скулптурата на Тракийката, изваяна в столичното ателие на Доко Доков. Той е и този, който носи пак от София главата на Георги Кирков, за неговия паметник в родния му град.

Знае много за градската бохема от онова време, както и за нейните столични превъплащения.

Но Влакчето е друга бира.

Когато потегля с Влака през 1982 година,  му харесва. Прякорът Влакчето му лепва. Някъде по същото време Гошо се размечтава да се пенсионира един ден и пак да си кара Влакчето. Не подозира, че Вселената ще чуе това и  ще го случи.

Преди две години.

И независимо, че вече е в друга социална категория, не спира да мечтае. По влакове. Сега се е амбицирал да направи високопроходим влак, с който да се разхождат казанлъчани и гости из парк „Тюлбето“. Дори е намерил и подходяща машина- трактор  за това. Общинските електрички, които купили преди години от Китай и били на склад, можели да свършат тази идеална работа. Стига да ми ги дадат, убеден Гошо.

Другата му мечта е за влак- двуколка, който да обиколя из парк „Розариум“. По китайски тертип, направен от варели и изкуствени неравности по трасето. Голяма емоция! Дори намерил майстор от Кърджали за него, а клипчето-идея къта в мобилния си телефон.

Докато  го превърта за N-ти път, размечтан по новата композиция, с издайнически напоена влака в очите му, завалява. От онзи, юлския дъжд. Дето е за кратко, но много мокри . И е като наричане.

Стига да се намерят нови „бащици“, повярвали в смисъла от радостта на Влака.

И мечтите на Гошо Влакчето. За следващите поне 40 години.

Деляна Бобева