Васил Христов за пътя от Казанлък до Бъкингамския дворец

Васил Христов е журналист и експерт по публични комуникации, който е роден и израснал в Казанлък. В близо 20-годишния си професионален опит е преминал през всички стъпала на развитие - репортер, редактор и продуцент във водещите национални медии. Бил е директор комуникации на Нов български университет. Член е на Foreign Press Association. Кореспондент е на bTV Media Group във Великобритания. С него, специално за www.kazanlak.com, от Лондон разговаря Неделина Колева.

Г-н Христов, можете ли да се опишете  с едно изречение?

Всички близки мои приятели знаят, че когато разказвам, съм много подробен, обстоятелствен и едно изречение ще бъде голямо предизвикателство за мен.

Но, заради Вас ще положа това усилие.

Аз съм човек, който не спира да се предизвиква и да търси отговори на хилядите въпроси, които има в главата си.

Защо избрахте да се занимавате с журналистика? Какво Ви дава тя?

Всъщност тя ме избра. Никога не съм разказвал тази история. Бях приет за студент, веднага след като, както се казва, отбих военната си служба. Докато чаках началото на първата си академична година, почивах пред телевизора. Видях обява на една кабелна тeлевизия, която преди 20 години беше много популярна. Търсеха репортери и водещи на сутрешния си блок. Още помня как с помощта на приятел написах на пишещата машина на баща му нещо като есе, вместо автобиография. Едва ли можех да впечатля с нещо със своите 19 години. За моя изненада се обадиха за интервю. На домашния ни телефон в Казанлък. Така в деня, в който се завърнах от София, където се бях записал в университета, майка ми ме посрещна с новината, че имам интервю за работа. На следващата сутрин отново пътувах за София. И започнах. Оказа се, че думите, с които завършваше есето ми: „Искам да бъда част от вашия отбор и да се уча от него“, без да знам буквално са повтаряли тези, с които тогавашният шеф на телевизията мотивира екипа. Така започна всичко. Богдана Трифонова, която сега е популярна водеща на  сутрешното шоу на БГ Радио „Стартер“, беше човекът, който проведе интервюто. Тя е моята „добра фея“ за работа. Благодарение на нейните препоръки по-късно започнах като репортер в едно от първите предавания на прохождащата bTV „Небивалици“, където с Ирен Леви показвахме невероятни истории от цяла България. А по-късно бях и продуцент на Сутрешния блок на БГ радио. Така започна срещата ми с журналистиката. И близо 20 години под една или друга форма аз не съм се разделял с нея. Бил съм репортер, редактор, водещ и продуцент. На практика съм минал през всички стъпала на журналистиката.

Да бъдеш журналист не е просто професия, то е начин на живот. А да бъдеш телевизионен журналист е предизвикателство, защото няма работно време, мислиш постоянно за това, което се случва около теб и го пречупваш през призмата на професионалните си търсения. Но това е и най-хубавото, защото винаги те държи в добра форма.

Какво мислите за фалшивите новини?

Те са реалност, която не трябва да се подценява. Реалност, за която трябва да се говори ясно и с висок глас, за да могат всички да разберат колко опасно е това явление. Фалшивите новини са навсякъде около нас и най-страшното е, че на тях започват да се доверяват и много мислещи хора. С развитието на социалните медии и съвременните информационни канали много хора получиха възможност да създават новини. И в това няма нищо лошо, но работата на професионалните журналисти е подчинена на строги принципи и правила, на един етичен кодекс, който прави нещата малко по-сложни от това да напишеш една измислица. Фактите трябва да се проверяват, да се търсят поне два независими източника, които да потвърдят истинността на даден факт, да се прецени моралната и етичната страна от това да изнесеш дадена информация. Всичко това чертае разделителната линия между журналистиката, жълтите медии и фалшивите новини.

Трудно ли се „пробива“ в България?

Много хора си мислят, че успехът в днешно време се случва изведнъж, че е плод на късмет, на добро стечение на обстоятелствата, на правилните връзки и контакти.  И сигурно са прави, но пропускат две основни съставки - постоянство и труд. Познавам много успешни българи от най-различни области. Те всички, до един, са постигнали успеха си с упоритост и много трудолюбие. И за това няма значение дали си в България или в друга част на света. Зная, че някои от читателите ви ще кажат, ама глупости, от работа никой не е забогатял, и вероятно ще дадат един куп примери за това как някой е станал богат заради „една далавера“ или ,,защото е прецакал системата“, ще допълня, че голямата разлика между този начин ,,да успееш“ и истинския успех, е пътя, който си извървял до целта си. Само когато имаш ясна цел и знаеш през какво си преминал, за да я постигнеш, можеш да кажеш лесен или труден е бил „пробивът“.

Как се случи така, че заминахте за Лондон?

Животът е интересен, защото се случват непланирани неща. След като напуснах работа като  продуцент на „Денят започва с култура“, ежедневното предаване на БНТ, реших да се отдръпна от медиите, защото имах принципни различия с тенденциите, които се налагаха по това време в професията. Приех да работя като директор „Комуникации“ на Нов Български Университет, осъществих различни комуникационни и PR проекти. Началото на ковид пандемията през 2020 година ме завари в Лондон и колкото и да е странно този световен катаклизъм промени тотално живота ми.

Вие сте кореспондент на bTV Media Group в Лондон. Какви са ежедневните предизвикателствата, с които се налага да се сблъсквате?

Лондон е космополитен град. Много по-различен от това, което хората възприемат като туристическа атракция. Имам приятели, лондончани, които са ми споделяли, че и до ден днешен откриват нещо непознато в града, в който живеят от деца. Но Лондон може да бъде и много „самотен“ град, защото, колкото и странно да прозвучи на читателите ви, динамиката в него е различна. Всеки бърза за някъде, всеки е устремен към нещо.

В личен план, най-голямото предизвикателство, с което се сблъсках беше да се ориентирам в метрото. В Лондон е най-старото метро в света и линиите му са дълги над 500 километра. И колкото и да смешно, да се науча да гледам в правилната посока, когато пресичам. Движението на Острова е обърнато и навиците от България ме поставяха в доста комични ситуации на пешеходните пътеки.

В професионален план най-голямото предизвикателство беше да осъзная огромните възможности, които ми дава този град да бъда в центъра на световни събития. Когато се превърне в ежедневие човек не оценява, че е сред малцината, които могат да влизат на правителствени брифинги на „Даунинг стрийт“ 10 или да следят наживо заседанията на британския парламент в журналистическата галерия на Камарата на Общините

Казахте, че Лондон е космополитен град, срещал ли сте се с известни личности?

Да, работата и приятелският ми кръг ми дават възможност да се срещам с много хора, сред които и известни личности. Интервюирал съм рок легендите Роджър Уотърс от „Пинк Флойд“ и Джон Айсли от „Дайър Стрейтс“ много британски политически фигури и колеги журналисти, писателите Кен Фолет и Сергей Акунин, кралския биограф Андрю Мортън, Ингрид Нюкърк, създателката на природозащитната организация PETA, един от най-богатите британски спортни промоутъри Еди Хърн, внучките на Чарли Чаплин и много други. С много от тях поддържаме контакт и след първата ни среща. В края на миналата година бях на Световната среща за климата в Глазгоу, където, освен почти всички световни лидери, имах възможност да срещна и хора като Леонардо ди Каприо, Илън Мъск и Хю Грант.

Кои са най-впечатляващите места, които сте посетил до момента в Кралството?

Мисля, че най-впечатлен бях, когато влязох за първи път в двореца Уестминстър, където заседава британският парламент. Това е място, на което в пълна сила осъзнаваш значението на думи като демокрация, парламентаризъм и традиция. И когато това е съсредоточено в сграда, чиято най-стара част е на хиляда години, и е пълно с история, няма как да не се впечатлиш.

Получил сте персонална покана за честванията на платинения юбилей на кралица Елизабет II. Какво е усещането да получиш покана от Бъкингамския дворец?

Вълнуващо. Признавам, че докато съм играл на криеница в казанлъшкото „Западно“, никога не съм си представял, че някога в пощенската ми кутия в лондонския ми дом ще пристигне плик с монограма на британската кралица и моето име на него. Но това е хубавото на живота - че ни изненадва непрестанно.

Платиненият юбилей на кралица Елизабeт II e събитие, което се случва веднъж в живота и аз съм щастлив, че имах възможността да присъствам на него и да следя реакциите на хората при срещите си с британското кралско семейство „от първия ред“. Поканата ми даде възможност да гледам грандиозния концерт пред Бъкингамския дворец непосредствено до кралската ложа, в която бяха принц Чарлз, принц Уилям, както и политическият елит на Великобритания. Беше преживяване, което ще помня цял живот.

Различна ли е кралица Елизабет II на живо и защо кралското семейство е толкова важно за британците?

Последния път, в който имах възможност да видя кралицата от няколко метра разстояние, беше на цветно изложение в Челси дни преди юбилея ѝ. Атмосферата и емоцията от това да усетиш въздействието на тази личност на живо е неописуемо.

Британското кралско семейство е важна част от живота на британското общество. То е символ на единството на нацията. На практика много малко са британците, които са се родили преди Елизабет II да стане кралица преди 70 години и нейното присъствие е част от живота на цялата британска общност. На близо 2 милиарда души по целия свят. И снимката от последния ден на тържествата на балкона на двореца, на която беше кралицата с трима бъдещи крале, най-малкият наследник на трона принц Джордж е на 8 години, показа ясно, че монархията освен минало и настояще има ясна предвидимост и в бъдещето. Нещо, което е много важно в динамичния и променящ се свят, в който живеем.

Това ли е  основната разлика между живота в Англия и България?

Да, може да се каже, че това е една от основните разлики. Често си говоря с приятели за това. Традицията и приемствеността са важна част от живота на британците, но те са постигнали и още нещо. Създали са едно усещане за общностност. Солидарността, готовността да се притечеш на помощ. Сигурно това се корени назад във времето на индустриалната революция, когато хората е трябвало да се подкрепят, минало е през смутните времена на реформите на Маргарет Тачър, стачките и това че различни части на обществото, често с крайно различни възгледи, са намирали сили да се подкрепят в постигането на по-добър живот за всички. Това не означава, че няма проблеми - пещерният национализъм е зараза, която отравя не само българското общество.

Но ако трябва да посоча най-голямата разлика с България, това е, че независимо дали са бедни или богати, разлика, която в британското общество е силно изразена, дори много повече, отколкото в България. Независимо от това какво имат или нямат в банковата си сметка, независимо дали живеят в имение във вътрешността на страната или в общинско жилище в квартал на Лондон, хората ценят това, което имат и му се радват. Всеки намира начин да се радва на живота тук и сега.

Голяма ли е българската общност в Англия и има сред нея много казанлъчани?

По последни данни над 300 000 българи са заявили в британското вътрешно министерство желанието си да пребивават в страната след Брекзит. Според някои смели предположения българите тук може да са над 400 000. Реално погледнато – население, колкото жителите на градове като Бургас или Варна. Наскоро беше проведено национално преброяване и след оповестяването на официалните резултати ще може да се даде по-точен брой на българите, които живеят тук. Има сънародници от цяла България, включително и от Казанлък.

Идвате ли си често в родния град и успявате ли да запазите връзката с корените?

Най-силната ми връзка с родния град са моите родители. Майка ми Таня почти през целия си трудов път преди да се пенсионира работи в ,,Кремона“. А от баща си Христо научих как да карам багер. На тях дължа всичко, което съм постигнал в живота си. Прекрасното детство, което ми дадоха в Казанлък, и подкрепата им, която имам и до днес.

Аз се чувствам дълбоко свързан с родния си град. Не мога да забравя как съм играл в квартала, приятелите, учителите, пътя ми до училище - първо до ,,Никола Вапцаров“, после до ,,Антим I“, ранното ставане, за да бера рози с баба ми Рада в розовите масиви на Горно Черковище, нито вълнението от това да играя народни танци в читалище ,,Искра“ при Цветан Цочев, нито летата в къщата на баба Гергана и дядо Йовчо в село Тъжа, нито първите ми срещи с голямото изкуство по време на Чудомировите празници. За съжаление не се връщам толкова често, колкото ми се иска. Но винаги се връщам към мястото, където съм прекарал 19 години от живота си, което обичам и с което се гордея. Независимо къде съм, аз си оставам казанлъчанин.

Какво знаят чужденците за Казанлък според Вашите наблюдения?

При последната ни среща в Лондон с посланика на Великобритания в София Негово превъзходителство Роб Диксън си говорихме за града ни. След като в разговора ни разбра, че съм от Казанлък, той сподели много от впечатленията си - за тракийските гробници, за розите. Това са нещата, които чужденците знаят за Казанлък. Но аз смятам, че градът не е само неговите архитектурни забележителности и природни дадености. Градът е хората, които са се родили и живеят в него. В този смисъл, всеки казанлъчанин носи духа на града, независимо в коя част на света е. И когато чужденец се запознае с някой наш съгражданин, той се запознава и с града на розите.

Участвал ли сте в събития, които представят Казанлък, с идеята той да стане по-разпознаваем за чужденците?

Подкрепям усилията на фондация ,,Проект Бузлуджа“ да съхрани и развие този архитектурен паметник, който, независимо от спорното си историческо значение, е капитал, който може да се използва за развитието на Община Казанлък. Всеки по някакъв начин е свързан с това място. Въпреки, че съм на 43 години, все още си спомням, че съм ставал пионер именно в паметника.

Но това е единствената инициатива, свързана пряко с родния ми град, в която съм имал скромен ангажимент. Смятам, че общинското ръководство може да потърси по-активно казанлъчаните, пръснати по света, и да използва опита и авторитета им, за развитието на общината.

Кой според Вас може да се нарече „успял човек“?

Всеки, който е сбъднал поне една своя мечта. Всеки, който се е научил, че най-важните думи са ,,благодаря“ и ,,прощавам“. Всеки, който намира смисъл в новия ден, в който е отворил очи и е видял синьото небе и слънцето. Всеки, който може да каже за себе си, че е добър и обичан човек, може да се нарече и успял.

Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте направил все още?

Не мисля, че съжалението е градивно. Ако не съм направил нещо, значи предстои да го направя. Ето още един повод да гледаш напред и да се развиваш.

Довършете изречението „Ако сега бях на 22 щях да……“

Щях да водя същите битки и нямаше да съжалявам за нищо, което ми предстои да преживея. Защото това са уроци, които ни изграждат като личности.

Вярвате ли в доброто или това е вече изчезващо понятие?

Аз вярвам, че всички хора са добри, просто понякога не показваме тази страна от себе си, защото ни е страх да не ни помислят за слаби. Но доброто е голяма сила. Пример за това ми е проектът #ЗАДОБРОТО. Сред основателите на фондацията и един от основните й двигатели е близката ми приятелка Кремена Кунева, която заедно с още 7 жени - мениджъри, журналисти, хора на изкуството инициираха националната гражданска инициатива „За истинска детска болница“, която внесе в българския парламент петиция за построяването на модерна педиатрия по най-високите стандарти за детско здраве и лечение. Тази група жени активно действат и със събраните от кампаниите средства подпомагат дейността и ремонтирането на детските отделения на болници в цялата страна. През последните 100 дни те са едни от най-активните организации за подпомагане на украинските бежанци в България, които бягат от зверствата на руските войски, които нахлуха в независима Украйна.

За какво мечтаете?

Мечтая си примерите като този да стават все повече в България. Мечтая ние българите да осъзнаем, че нашето бъдеще е в нашите собствени ръце и не зависи от решението на този или онзи ,,силен на деня“. Да престанем да вярваме на всеки пореден „спасител“, който си е присвоил правото да говори от наше име и от наше име да решава вместо нас. Мечтая за времето, когато няма да търсим гордост само в славното българско минало, но ще повярва-ме и в по-доброто бъдеще на България.

Какво послание бихте отправили към читателите на www.kazanlak.com ?

Всеки ден, на всеки и на всичко, с повод или без повод, независимо от трудностите, не спирайте да се усмихвате! Ще се изненадате колко ще се промени животът ви.

На снимките от ляво на дясно: Пред Кралската ложа в Бъкингамския дворец, С внучките на Чарли Чаплин, С княз Никита Лобанов-Ростовски, Васил Христов, С Кубрат Пулев преди предстоящия му мач в Лондон, Васил Христов със семейството, Васил Христов, С Мишел О'Нийл, номиниранта за министър-председател на Северна Ирландия, Поканата от Бъкингамския дворец, Васил Христов, Моменти от честванията на платинения юбилей на кралица Елизабет II