13:01 | 19 май 22 6247

Казанлъчанин е първият българин, скочил с парашут край Еверест

За обикновен скок с парашут се изисква голяма смелост, а представете си какво е да скочиш от хеликоптер от над 7 000 метра с кислороден апарат, и то до най-високия връх в света – Еверест. Това не е смелост, а късмет и чест, както го определя самият Красимир Илев. В края на април 2022 г. той стана първия българин, скочил с парашут край легендарния връх.

Красимир Илев, или Бате Краси - както е по-известен на мнозина, преминали през неговата школа през 90-те години на летището в село Овощник, е парашутист, инструктор и ригер (извършва поддръжка и ремонт на парашути) познат в бранша по целия свят. Той е родом от Стара Загора, но парашутизмът го довежда в село Овощник още през 80-те години, където е домът му и до днес.

Красимир е на 59 години и лети в небето от 16-годишен. Дълги години е национален състезател по парашутизъм с множество успехи зад гърба си, а в последствие се посвещава на това да учи момчета и момичета от цялата страна как да "летят", като оставя траен отпечатък и незабравими спомени във всички тях. Някои и до днес се занимават с този спорт, а други са го запазили на специално място в сърцето си, въпреки че не го практикуват.

През 2007 година, когато летището и цялата парашутна школа в Овощник бива продадена, Красимир заминава за Испания в търсене на друга възможност за реализация в парашутизма. Започва работа в Skydive Madrid, край Мадрид, където 15 години продължава да бъде парашутист и инструктор. От по-малко от година вече е на ново място – в град Севиля, Skydive Spain.

Със 17 660 скока зад гърба си и безброй ученици, влюбени в летенето, той не се уморява, а поема към може би едно от най-екстремните преживявания в живота си и уникално постижение за България – скокът край Еверест.

*На снимките ще познаете българина по оранжевия гащеризон

Екипът на kazanlak.com се свърза с Красимир, който разказа с подробности какво е усещането да видиш най-високия връх на планетата отгоре. Прочетете повече за изумителното постижение в интервюто:

Здравей, Краси! Първо - поздравления! Как се чувстваш като първият българин скочил край Еверест?

Невероятно! Преживяването беше несравнимо първо заради височината, второ заради невероятните гледки. Непал е неописуем, такава красота сякаш не съм очаквал да видя – спиращи дъха гледки. А отгоре, когато погледнеш и си над всичките тези върхове, е още по-впечатляващо.

Не се отдава такава възможност всеки ден, затова не се и замислих, когато ме поканиха.

Не бях скачал от такава височина – 23 000 фута, това са малко над 7 000 метра. Бяхме оборудвани с кислородни апарати, заради липсата на кислород на тази височина. Площадката, от където излитахме с хеликоптера, и където се приземявахме, бе на 3750 метра надморска височина. Също така горд съм да споделя, че скоковете бяха изпълнени с български парашут „Avalon”, произведен в град Монтана.

Беше невероятно изживяване, което със сигурност ще помня цял живот. Видях една друга култура, един друг народ. Доста по-бедни от нас българите, но доста по-отворени, много работливи. Беше много интересно.

Разкажи ни повече за организацията на скока?

Цялото събитие бе спонсорирано от организацията „Pilgrim Bandits”, която подпомага физически увредени военни ветерани. Цялото събитие бе посветено на тях и целта му бе да сбъдне една тяхна мечта, като покажат на света, че те могат да се вместят в нормалния живот на всички останали и не са по-различни от тях.

Четирима ветерани с различни физически увреждания скочиха с тандем. Един от тях бе с два ампутирани крака, друг бе с две парализирани ръце. Третият мъж е с над 75% изгаряния по цялото тяло. Уникален случай е и четвъртото момче - то е било простреляно в главата, куршума буквално е преминал през нея. След кома и дълго възстановяване той започва буквално да се учи да ходи отново. Единият му крак е парализиран, а тук в Непал той извървя двудневен преход до базовия лагер. Наистина шапка им свалям на всички за волята и усилията. От тази гледна точка беше също уникално, че такива хора успяха да направят подобен скок, че даже и по два.

Всъщност организацията и подготовката бе дело на „Parabellum Tactical Training”. Те са военнослужещи, инструктори по парашутизъм, занимаващи се с обучения и спортен парашутизъм. Те ме поканиха да бъда камермен – да заснема тандемните скокове.

Всъщност колко скока успя да направиш?

Общо 5 скока направих - 4 докато снимах момчета, а петия бе специално за екипа. В последния ден пуснахме нашия гид от Непал, който също беше много впечатлен. Той свърши невероятна работа по организацията.

Всичко се състоя в рамките на 3 дни – от 27 до 30 април, но преди това имахме 4 дни за аклиматизация - доста важен момент, защото надморската височина е голяма, трябваше да следим за симптоми на хипоксия. Може би имаше хора, които изпитаха недостига на кислород, но учудващо за мен аз се справих добре, въпреки, че месец преди това бях болен, с кашлица, бях притеснен как изобщо ще ходя там. Оздравях буквално няколко дни преди пътуването към Непал.

Кое беше най-голямото предизвикателство?

Определено надморската височина. Нощувахме в хотел в градчето Намчебазар, а времето беше подходящо само сутрин до към 10:30 ч., за това започвахме много рано. Буквално излизахме от хотела в 5 часа сутринта, за да можем да направим организацията и 6:30 да тръгне първия полет. А летището се намира на около 350 метра по-нагоре, като трябваше да се изкачваме по доста стръмни стъпала. Имаше доста подготовка на пасажерите, с кислородните апарати, със системите, да се оборудва и хеликоптера с кислородни бутилки…

Изтощаващо е, когато вършиш някаква дейност на тази височина умората настъпва по-бързо, определено се усеща. Но въпреки това беше много интересно.

Сутринта преди първия полет дори бяхме благословени от Лама, който бе единствения на тази височина - на 3750 метра надморска височина. Запленен бях от гледките и не ми се тръгваше.

Всъщност има ли регистрирани други скокове с парашут край Еверест?

Да, скачали са там, има няколко експедиции, но до момента българи не бяха скачали. Всичко е свързано с доста логистика, екипировка, финансови средства. Скъпо начинание е, без помощта на тази организация е доста трудно осъществимо. Доста опит добих благодарение на военните тандемни инструктори от „Parabellum Tactical Training”. Те с това се занимават – скачат от големи височини. Така че можех да им имам 100-процентово доверие за всяко нещо, защото за мен беше нещо ново, въпреки че преминахме подготовка.

Скоковете край Еверест със сигурност ще оставят отпечатък в сърцето ти. Има ли друго преживяване, което ще помниш винаги?

Да, разбира се, има много, но винаги ще помня скока на олимпиадата в Сеул, Корея. Това беше преди 33 години. Доста отдавна, но е нещо което наистина няма да забравя. Този скок остана и в историята на българския парашутизъм. Там участвахме шампионите от всички страни, като целта бе представяне на парашутизма като кандидат за олимпийски спорт. Но за жалост не бе приет, може би остана на трето или четвърто място. Ако бяхме успели може би сега този спорт щеше да има друго развитие.

С това участие всъщност оставихме следа в Залата на славата (The Hall of fame) в Международния музей на парашутизма в Щатите. Дори преди 3 години, през 2018 г., на 30-годишнината от олимпиадата във Флорида наградиха целия ни отбор с почетни медали.

Въпреки, че не е олимпийски спорт парашутизмът продължава да се развива и то не зле. Дори в България този спорт и днес успява да се развива доста добре в Монтана и в Кондофрей край София.

Какво те накара да полетиш? Как се запали по парашутизма?

С парашутизма започнах, когато бях 16-годишен в Стара Загора – аз съм роден там. Запалих се от по-големия ми брат, той също беше парашутист и моите родители ми казваха „Ти нямаш куража да скачаш като батко си”, та може би това беше една вътрешна мотивация да започна, и така цял живот.

В Казанлък дойдох през 1984 година, когато ме взеха в мъжкия национален тим, който тогава тренираше в Националния център по парашутизъм в Овощник. Бях национален състезател до 1991 г., след което станах щатен инструктор в школата на летището в Овощник до 2000 година. В последствие се занимавах с организиране на събития, когато на зоната в Казанлък идваха парашутисти от Франция, Гърция… и така до 2007 г., когато продадоха летището и всичко се затвори окончателно. Тогава реших да замина за половин година в Мадрид, Испания, и така вече 16 години съм тук.

В момента с какво се занимаваш?

15 години бях в Skydive Madrid, а от близо година съм на ново място, но отново в Испания – в Skydive Spain в град Севиля. Но се връщам в България при всяка възможност. Съпругата ми си е вкъщи, в Овощник, а и когато имаме възможност се събираме цялото семейство в България.

Вече скачам по-малко. Основно съм ригер – поддържам парашутите, прескатавам запасните парашути, извършвам ремонти, обслужване и др. Скачам и като инструктор, но 1 ден в седмицата, и ако има нужда помагам. По-леко ми е в момента, вече не правя по 1000 скока на година. Колкото и да не искам да го призная – взеха да се усещат като цифра. Но въпреки това не смятам да спирам, дори сега съм по-мотивиран.

Мислил ли си някога да се занимаваш с нещо друго?

Всъщност не съм си представял, че цял живот ще правя това. Опитах се в един момент през 2000 г. да го оставя, като започнах бизнес с бира и безалкохолни напитки, обаче като дойдох през 2007 да пробвам в Испания установих, че това е нещото, което искам да правя. Не съм решил да спирам все още. Тръпката продължава да я има и за това още съм тук на толкова години. А и като съм сред по-младите се зареждам, те ми дават крила и стимул.

Какво би казал на хората, които все още не са скачали или летели?

Трудно е да се опише с думи. Това е нещо, което трябва да изживееш, да се докоснеш до свободата да си във въздуха. В момента парашутизмът е толкова развит, че е много лесно всеки да се качи и да скочи с инструктор, без курсове, и да изпита това удоволствие, заради което ние цял живот сме в небето и все още продължаваме. Да, скъпо удоволствие е, но си заслужава всеки лев, за да полетиш и да се почустваш като птица поне веднъж в живота си.

Кадри с уникални гледки от скоковете край Еверест може да видите във видеото. Ще познаете Красимир Илев по оранжевия гащеризон: