Дали летят ибисите? Една история за птици, талант и забрава

В края на май приключи облагородяването на бившето КИАЦО в Казанлък  и превръщането му в нов площад.

Ахинора.

Нищо, че в „подножието“ на това пространство още стои табелката за старото име на КИАЦОТО.
Ама нейсе!

Идеята на новия вид на площада и целта бе първо да се премахне онази откровена грозотия,- т.н. шатра, за която преди няколко години се похарчи 6 цифрена сума, а вандали периодично опоскваха  района  около нея, натрошиха гипсовия фонтан, тежък сняг срути първоначалното покривало и  прочие подробности.

И втората идея- цел: да се създаде ново пространство, в унисон с новия музей-„Ахинора“, станал дом на емблематичната творба на чудака Иван Милев.
И там някъде, между тези две идеи- цели се намести в оформлението на новото площадно пространство и познатата скулптора „Ибисите“.

Помните ли ги?

Онези две направени от бронз птици,  готови за полет,  които за има -няма по- малко от половин век са сменили вече три пъти местата си.
Първо бяха до фирмения магазин на отишлия в историята и разрушен Вълнено- текстилен комбинат „Димитър Благоев“. В  пространството с розовите алеи, срещу жилищния блок, а през последните години „Ибисите“ бяха местени два пъти: първо пред една от търговските банки в града, близо до сградата на Общината. А през май тази година  станаха акцент на площад „Ахинора“.

Цялата тази логистична и териториална „разходка“ на „Ибисите“, разбираемо събуди интерес. Оказа се, че бронзовата скулптура има  повече от интересна история.

И .. неизвестен автор. Поне засега.

Набеденият за неин автор, живелият и работил дълги години в Казанлък скулптор Леонид Мицев, който е един от първите преподаватели по скулптура в Художественото училище на Казанлък, се оказа, че не е.

Макар градската мълва, в това число и тази на арт средите да бе в голяма степен убедена, че „ибисите“ са дело именно на „Льошката“, както са го наричали помежду си.

Че не Леонид Мицев е автор на „Ибисите“, в това са категорични неговите пораснали вече двама сина, и двамата поели по пътя на баща си- скулптори.

Единият възпитаник на Художествената академия в София, другият, завършил скулптора в Дрезден.

Двете момчета познават отлично работите на своя баща, в голяма част от които те са участвали в тяхното създаване.

Бронзовата композиция „Ибиси“ се появява в Казанлък в навечерието на 15 Световно първенство по парашутизъм, на което летище Овощник  е домакин. Годината е 1980-та.

Кмет по това време на града е Станчо Коев, заслужено получил  титлата „Кмет на Столетието“.

В чест на световния спортен форум в Казанлък трескаво се обновяват жилищни сгради, създават се нови интериорни и арт пространства, засаждат се цветя, реже се и лентата на новия хотел „Казанлък“, в който отсядат парашутисти от цял свят. За събътието се оформя монументално и градския  площад. Като част от това пред хотела  място намира и изящната „Тракийка“, символ на града, на Доко Доков.

По-късно, през 2006-2008-ма година, тя ще бъде преместена на друго място, след като се ражда и новият площад „Севтополис“. Вече в мандата на сподвижник на Станчо Коев и негов ученик-  покойният Стефан Дамянов.

Доковата „Тракийка“ започва да краси новия хотел, а пред фирмения магазин на фабрика „Благоев““ кацат „Ибисите“.

В градинката на „Искра“ се ражда и фонтана с розите.

Ученици на Леонид Мицев, сред които и Христо Генев,-бивш директор на Художествената  галерия в Казанлък са категорични,  че „Ибисите“ са дело на техния учител. Нещо повече. Според Генев, първоначално скулптурата от бронз била поставена така, че двете птици гледали стремително нагоре. Сякаш се отлепвали вече от земята.

В тежките години, в края на 80-те, вандалски набези и опит за кражба на бронзовите „ибиси“ разклатили сериозно конструкцията им.

От вандализма, фигурата се наклонила на една страна и така си останала в годините.

Всички следващи  общински арт дизайнери на пространства, местейки фигурата, нареждали тя да се поставя наклонена. 

Така е сложена и сега, пред музей „Ахинора“.

А не като е била в първоначалния си вариант.

Документирана памет и фото такава обаче няма. Няма и информация в общинските архиви кой е автор на „Ибисите“. Ням и никой не се старае и да има.

Коя позиция е по-добра от естетическа гледна точка, върви актуален спор сред арт човеците в района.

Тези много.

Само дето авторът на „Ибисите“ е .. неизвестен.

Засега.

Със сигурност обаче  не е Леонид Мицев, категоричен е неговият по- малък син Григор Мицев. Скулпторът чинно пази в дома си професионалния и творчески албум със снимки на своя покоен баща, където е документирано всичко. Заедно с брат си са помагали в създаването на голяма част от творбите на Мицев.

За появата на „Ибисите“ в града Мицев- младши  казва, че баща му дори недоволствал, че при толкова изявени творци в Казанлък, дали тази задача на някакъв софиянец. Но кой, Григор Мицев не знае.

Пламен Петров, директор на казанлъшката Художествена галерия, също няма информация  чий е авторът на „Ибисите“. Няма и памет за това в архивите на Галерията. Поема обаче ангажимент да потърси информация от архива на Съюза на българските художници. Всичко това  като част от подета инициатива от Галерията да се датират и  извадят от анонимност и забрава авторите на всички скулптори, пластики и паметници в  градския пейзаж на Казанлък.

Баща ми наистина има направени птици, но те не са тези, е категоричен Григор Мицев. В подкрепа на тезата си той вади творческия албум на своя талантлив, но несправедливо забравен от времето баща.  Черно-белите снимки са документирали  старателно целия творчески път на емблематичните творби на Леонид Мицев.

В един от тези творчески албуми на фамилията Мицеви е запазена снимка на птици, но…. жерави.  От бронз. Също дело на Леонид Мицев. Те са изработени по поръчка покойния вече дългогодишен директор на текстилното училище „Дончо Бояджиев“, сега ПГЛПТ Ж.Желев. Тези  птици- жерави трябвало да символизират приемствеността в училището- едните отлитат, другите идват.

Затова и жеравите били направени така: една с поглед нагоре, друга надолу. Но и двете в полет.

Мицев е автор и на мраморния обелиск,  посветен на патрона на училището Дончо Бояджиев, който единствен е оцелял сега в двора на гимназията.

Птиците на Мицев ги няма. Едната била открадната скоро след поставянето й, а другата- грижливо прибрана в училищното мазе.
/Въобще сме царе на изкуство по мазетата./

Творецът Леонид Мицев има трудна житейска и професионална съдба. Надскочил естетическите норми на времето си, той има малшанса  и своеобразната творческа присъда да твори в края на един и началото на друг политически и обществен строй.  Творческата му зряла възраст съвпада с времето на голямото отрицание и голямото рушене у нас.

Така голяма част от неговото монументално творчество или е откраднато, или разрушено. Или тъне в някое мазе.

Подобна съдба застига и бронзовата глава на Георги Кирков, също работа на Леонид Мицев, която години наред бе в двора на едноименното училище.  Главата изчезва в първите демократични години, но тамошната школска управа бързо поръчва нов паметник. Но не на Мицев.

Сред разрушените и откраднати творби на Мицев е и своеобразният друколонен, изключително изящен монумент, посветен на проф. д-р Стоян Киркович,поставен през 1987 година пред едноименната университетска болница в Стара Загора. На едната колона на монумента е била изобразена главата на лекаря, който имал страст към билките и билколечението, а от другата - изящна китка от билки. Съдбата на този паметник, също е неизвестна.

Леонид Мицев е автор и на паметната плоча на Гео Милев в родния му град Стара Загора, както и на поредица от паметници, посветени на Септемврийското въстание и партизанското движение. Сред тях е паметната плоча на Старата градска поща в Казанлък,  увековечаваща героизма на септемврийци, както и главата на Левски върху паметната плоча на Апостола на българската свобода, поставена на мястото, където е бил ханът на баба Гана в Казанлък.

Творбите на Мицев са разпознаваеми не само по неговия своеобразен творчески почерк, но и поради факта, че той е оставял елегантен подпис върху всяка една от тях, без значение на размера.

В творческата работа на Мицев са и поредица от различни юбилейни значки, които прави, както и арт паметници и  такива, посветени на легендарни герои и богове от древността. В дома му, който се намира на мястото на някогашното му творческо ателие, което дели заедно с още няколко казанлъшки творци, сред които и скулпторът  Тенчо Тенев, могат да се видят различни негови творби, вдъхновени от историята на Древния свят, Египет и Античността.

Мицев е бил  и ненадминат майстор на часовници- произведения на изкуството.

Наследниците му  пазят и ненадмината му работа- изящна глава на розоберачка, както и дузина малки фигури,  изработени с много финес и новаторство за времето си, част от които са в Градската галерия на Казанлък.

Съдбата и времето са  безпощадни към таланта на Льонката, както с любов го наричат неговите пораснали вече ученици и колеги.

Почти цялото му външно творчество, поставено на различни места в страната, е разрушено или откраднато. Такъв е случаят с паметник, посветен на Деветосептемврийската победа и героите на България в несъществуващото вече село Държавен.

Селото е се е намирало над Мъглиж. Разрушен и с невиждана жестокост поруган, е и паметникът, изработен от Мицев в Гълъбово.
Негово дело е оригиналът на своеобразния триптих, посветен на Чудомир и неговите Нашенци, поставен в музея на Чудомир в родната му Турия. Това, което  сега е там, не е оригиналната работа на Мицев.

Оригиналният триптих е от 1981 година и на него са изобразени както Чудомир, така и емблематичен негов текст и Нашенци. В семейния албум на Мицеви се пази и скъп спомен от откриването на този триптих.

Дълго време пред ателието, където Мицев работи, превърнато по-късно и в негов дом, на поляната до Етнографския комплекс в Казанлък,  стои друга негова творба- гипсова композиция на щъркели. Времето  и човешката арогантност към изкуството не пощадява и тях. Сега и от тази изящна работа няма следи.

Дирите са единствено в спомените на близките и хората, които не са забравили и Льонката. Уникалният му творчески почерк е разпознаваем и от това в несправедливата забрава боли още повече.

Скулпторът  Леонид Мицев не е местен казанлъчанин, макар голямата част от живата му и почти целият му творчески път да преминава в Града на розите. Както безпощадно времето е погубило голяма част от неговото монументално творчество, така и съдбата на твореца е била безпощадна към него.

Мицев е кръгъл сирак, роден в семейство на потомци на бежанци от Беломорска Тракия, чийто дом бил в покрайнините на София, днешна Коньовица.
Израства в пансион за сираци в София.  Прозорливи хора забелязват таланта му още като дете и го насочват към творческа работа. Междувременно работи какво ли не. Така Мицев се оказва студент в Художествена академия, където негов колега  е Георги Чапкънов- Чапа, а дълго време дели квартира и другарува с друго голямо име в българската живопис-Димитър Казаков- Нерон.

В София, роденият през 1933 година творец среща бъдещата си съпруга- мъглижанката Неда Илиева. Имат сродни съдби: Неда е полусирак, Мицев-кръгъл. Женят се и идват в Казанлък.

Живеят трудно. По него време от изкуство не се правят пари. Въпреки това успяват да изучат сновете си,  давайки им добро образование.

Известно време Леонид Мицев работи като художник и скулптор към военната фабрика „Арсенал“, после става преподавател в Художественото училище. Негови ученици са Христо Генев, бивш директор на Художественото училище и Петя Минекова, настоящ директор на гимназията. Учениците го боготворят, защото Льонката имал топъл, благ характер, бил изключително честен човек, който работи почти до финала на дните си. Коварен рак го отнема от живота през лятото на 2004 година. Последният му дом е в казанлъшкия гробищен парк.

До последно баща ми го болеше от факта, че няма развитие на пазара на изкуството. Че не се цени, с тъга споделя  по- малкия син на Леонид Мицев- Григор. По него време било трудно скулптор да прави самостоятелни изложби,  макар че баща му имал дузина, където участвал с по няколко творби.

От разстоянието и теглилката на времето, днес Мицев- младши е категоричен, че опазеното в дома им от неговия баща е достатъчно за изложба.

Експозиция, която който се осмели да направи,  ще покаже блясъка и  финеса, размаха и дълбочината на един несправедливо забравен творец, оставил диря в съвременното монументално изкуство. И свързал завинаги живота си с Казанлък.

Колкото до нарочените за негови „Ибиси“ в центъра  на площад „Ахинора“, то градската памет  и отговорността пред Времето задължава отговорните в Общината или хората от изкуството да издират и увековечат поне с надпис- табелка  не само автора на  тези изящни птици,  но и да датират и именуват всички ценни арт факти и произведения на изкуството по казанлъшките улици. Заради едното уважение към таланта и жеста  на творците и заради градската памет.

Защото един град е жив само през паметта за талантите си и  талантите си.

Всичко друго е суета.

Безпощадна суета. И тя се оттича в канала на Времето.

Деляна Бобева

На снимките са показани творби на Леонид Мицев, като на последната фотография е показана творба (бюст) изработена от сина на Мицев