Наследница на Братя Стайнови се сбогува с родния град

Тя  е от Изчезващите видове. Хора. Онези, които рядко се раждат, вече не се раждат и скоро едва ли ще се родят. Такова е времето просто. Затова и такива като нея, като се открият, трябва да се опиташ да  ги съхраниш. И понеже физически не е възможно завинаги, остава духом. Словом. Мисловно.

Няма начин да не сте я забелязали. По време на юбилейния тази година Празник на розата в Казанлък. Колоритна  и стилна, достолепна дама. В розово и корал. С бродирана риза и розов венец на главата. Дойде в родния си Казанлък, за да се сбогува красиво с него. Личеше от начина, по който поемаше емоцията на празника и хората, с които я срещна той. Празник,  случил се за Хилде с личната подкрепа и жест на кмета на община Казанлък  Галина Стоянова.

Казанлъчанката Хилдегард Херманова Нанков беше специален гост.

С нея ме срещна шансът.

Първо бяха двама. Колоритна българо-немско- американска двойка -семейство, с казанлъшки  и куленски корени, прекарало почти целия си живот отвъд Голямата вода.

Семейството на Хилдегард и Генчо Нанков. По ирония на съдбата първата ни  среща, на финала на поредната им лятна отпуска в България,  беше в казанлъшкия „Ню Йорк пъб“. Култово за годините на прехода заведение. А те тъкмо  се бяха преместили да живеят в близост до Ню Йорк, в Рочестър. Има магични срещи. Срещи от Преди.  Срещи, в които душите се разпознават. Хилде и Генчо  болезнено ми напомняха на покойните ми баба и дядо. Преди да си тръгнат за Америка,  си направихме подаръци. Генчо получи дядовата войнишка манерка, а Хилде- шепа изсушен розов цвят. Беше есен. За мен имаше парфюм от бели люляци. От най- голямата плантация с бели люляци в света, която е в Америка и който парфюм по традиция се подарява на Първата дама там. 

Беше  мила септемврийска закачка. Разменихме телефонни, номера, адреси, обещания „до скоро“.

И така се изнизаха почти 8 години.

Телевизионната 15 минутна среща с Хилдегард и Генчо Нанков- „ До България и обратно“  се излъчи през декември 2015 година. През декември стана и време и за презокеански мартеници, които тръгнаха  отвъд Океана  заедно с диск с репортажа. Знаех, че семейството на доайена на българска емиграция в САЩ и отявлен български патриот, уважаван от няколко поколения български емигранти и президенти на САЩ сменя сезонно щатите и домовете си. Не предполагах обаче, че писмото с мартениците и диска ще ги „догонва сезонно“ три и половина години.  Когато се „намират“ и решават да позвънят, грешно разчетена цифра от телефонния номер коства още три години и половина ..търсене. Шестица, разчетена като нула се оказва съдбовна, за да чуя гласа и на двамата. На Хилдегард и  на Генчо Нанков. Не било писано. Случайно открита чужда визитка, с  коректно изписания ми телефонен  номер, ни „срещна“ отново. С Хилде.

Двайсет дни след кончината на ветерана от Корейската война, български невъзвращенец  и военен от Американската армия, американският гражданин и български патриот  от село Извор махала, Куленско-  Генчо Нанков. Беше категорична:  „живот и здраве, напролет  идвам в България, за да изпълня последното желание на Генчо- да почива при своите родители“.  Безапелационна философия за 65 години споделен съвместен живот.

Приживе Генчо  и Хилде бяха подредили семейната гробница в Извор махала, където дори положиха и паметник за незнайния гроб на своя дядо- загинал в Балканската война. В забравеното  от Бога малко село до Връшка чука- Извор махала, Видинско. От първата ни среща знаех, че са от Изчезващите, но непредполагах, че от най- редките. Изчезващи. На достолепните си почти 85 години, родената в Казанлък, на 7 август 1938 година от брака на братовчедката  на фабрикантите Братя Стайнови -Стефанка Денева Минчева и на немският военен инженер от Вупертал  Херман Фюлфред, Хилдегард Херманова Нанков пропътува почти 13  хиляди километра, за да изпълни последното желание на съпруга си.

Сбогуването с Генчо Нанков,  носещата в себе си българска, гръцка и немска кръв казанлъчанка, превръща в своеобразна тържествена церемония- процесия. Урната с праха на Генчо първо спира в бащината му къща в Извор махала, където още виси дървена табелка с надпис: „Нанков“.  Специално поръчана и купена  от местен майстор- резбар, с много сантимент, преди повече от две десетилетия от Хилде и Генчо при едно от летуванията им в Слънчев бряг. Почернялата от времето семейна табелка Хилде ще изчегърка буквално с пръст, до бяло,  за да увие грижливо  в найлон и отнесе в  своята малка България – в своя дом в Рочестър, Ню Йорк, Америка.

Превърнат в малък музея с тъга по България.

В който стените са покрити с икони и картини с български символи и характерни места от страната, с бродирани шевици и в който запазено място имат снимките на Тракийката в Казанлък и Рилския манастир.

Бели и червени карамфили, зеленина, ще отрупат като трикольор урната на Генчо.
А гвардейските му бели ръкавици и емблематичната му шапка с надпис „ Аз обичам България“, българското знаме, кичур коса от техния син Данаил и шепа изсъхнал розов цвят, спомен от първата ни среща, ще съпроводят Генчо във вечния му дом.

България в символи е и самото сбогуването на близките на Генчо, което Хилде прави за неговите близки и приятели. Така, както подрежда и почита неговата 90-та годишнина, която недоживява само с два месеца: във везана копринена риза с нашенска шевица, мил спомен от Казанлък, Хилде ще събера на маса всички, които е обичал доайенът  на българската емиграция в Америка.

Любовта е тиха и в тишината  се чува най- ясно.

Това е най-ценният ми урок от казанлъчанката Хилдегард Херманова Нанков.

Дъщерята на Стефанка и Херман, или Христо, каквото име получава германецът-евангелист, при приемането на православието в Девическия манастир в Казанлък, за да се  ожени за православната  аристократична Стефанка от Казанлък. През 1920 година.

За този важен житейски момент  Херман дарява на манастира икона с кандило. Емоцията от почти 7 десетилетия, ще отведе при едно от прибиранията си в България Хилде и Генчо в манастира. Да зърнат иконата. Не я намират. Казала им, че имало много и сигурно е  на склад. За Хилде тази икона с кандило е ..частица от нейния баща. Така се стича животът й, че когато Херман си тръгва от този свят през 60-те години на миналия век, тя е в Америка, с мъж невъзвращенец и няма възможност да се сбогува с баща си. После  годините, времето, разстоянието и  погребалните разпоредби  в Германия изличават  на практика гробовете на близките на Хилде в Германия- на  двете й по- големи сестри-Кина и Милка , брат Емил  и родителите.

„Бебето Хилде“ , за пръв  път вижда родината си осъзнато 60 години след своето раждане.

През 1998 година.

Тогава за пръв път двамата с Генчо се завръщат в родината си. Дотогава той невъзвращенец, тя негова вярна спътница до края.

Родена през  август 1938 година, едва на четири месеца, през декември 1938 година Хилде и цялото й  семейство, трябва да напуснат България. Заради задаващата се война, Хитлер разпорежда да се приберат в Германия всички немски граждани, които са в чужбина. Херман- Христо, който вече има една преживяна война зад гърба си-  Първата световна, и устроил живота си в България, създал и семейство, пише писмо до цар Борис Трети, с молба царят да  се застъпи пред немската страна, за да може да остане със семейството си в България. Царският отговор е, че не може да направи нищо, тъй като Херман е  немски граждани.

Така първата Коледа за  бебето Хилде и семеството й е на гарата във Вупертал. В мястото за бездомни.
После започват военните митарства на семейство Фюлфред.

Хилдегард е щастливка.

Стефанка Денева, майка й, била от онази особена порода казанлъшки жени, които оставят много в душите  и очите на децата си.  Независимо от възрастта.

Въпреки че не е живяла в България, Хилде знае повече за страната , обичаите, гозбите, характера, историята  ни, от тукашните българи. Бродира. Български шевици. Плете. И прави баници. Също като майка си Стефанка, чиято коледна баница през 1960 година е причина за срещата й с Генчо Нанков. В размирните години на Втората световна война, Стефанка и децата й са принудени да търсят спасение от бомбите  в Австрия, където аристократката от Стайновия род се налага да работи като слугиня, за да изхранва децата си. В родния Казанлък Стефанка има файтон и … слугиня.
Трудните и опасни военни години в Австрия невръстната Хилде  споделя с майка си и двете си по- големи сестри и брата Емил, който става летец от немската армия. В Русия. Неотлъчно в дните й е и единствената й играчка- малък парцален мечок.

Заедно с  по- голямата си сестра Славка ще се разминат със смъртта. При една от бомбардировките във Вупертал , пада нейното училище. Загиват всички в скривалището- ученици и учители. Непослушанието на  сестрите Фюлфрад им спасява живота.

През 1964 година, с бебе на година , Хилде и Генчо заминават за Америка. Във времето на „американската мечта“ там нареждат живота си. Живеят спокойно. Неспокойният им дух обаче ги дърпа постоянно към корените и дома. Веднага щом става възможно, си  идват. И така .. всяко лято. До 2018 година. За среща с роднини и приятели. Сред тях е и царското семейството. До последните си дни Генчо къта във вътрешния джоб на ризата си  обща снимки от младежките им години. Заедно. Приятелство, което фамилиите пренасят през Океана, където свой дом е наредила и княгиня Мария Луиза.

С Хилде общуват всяка седмица.  А от тази Коледа Хилдегард Нанков е  притежател на ръчно изплетен вълнен шал от Мария Луиза. В цвят лила-  любимият на царица Йоанна  Савойска, по думите на нейната дъщеря.

Хилде си тръгна от родния Казанлък и празника с много спомени. И с нови приятели. Посетиха я всички тукашни нейни родственици. Бе и в черквата „Свети пророк Илия“, където на 21 август 1938 година приема Светото Кръщение. И това е записано в голямата църковна книга. Остави лепта за храма и получи благословия от отец Николай. И помоли: за  милост  за живите и покой за душите на мъртвите. Малка бисквитка от Работилница „Бисквитките“ стана повод Хилде да намери нови приятели там, в лицето на техните майстори- младежи и деца със специални потребности. Остави  лепта и там, със заръката да я ползват за шанс, който да даде шанс на нямащите такъв до момента. И за  направата на още по- хубави бисквитки. От родния си Казанлък Хилдегард Нанков си тръна с много подаръци.  Които ще красят българската й къща- музей на България в Рочестър, Ню Йорк. И с розов венец, и гердан от рози. И  цяла торба розов цвят. С който ще посипва вечните домове на близките си. За спомен от Корена България. Жилав корен.

„Ще има и шепа за мен,  две шепи“, с нетърпящ възражение тон и типично “лъвско“ чувство за самоирония, отсича Хилде.

Преди да съм осъзнала какво ми е казала, ми показва снимка в апарата си на красиво място, цялото в рози: червени, бели, оранжеви. Зелено. И много бели люляци. Като от онази градина, с многото бели люляци. Нейният последен дом. Вече си го е избрала. Далеч от тук. И завинаги с България в сърцето.

Деляна Бобева