Наследница на Братя Стайнови се сбогува с родния град
Тя е от Изчезващите видове. Хора. Онези, които рядко се раждат, вече не се раждат и скоро едва ли ще се родят. Такова е времето просто. Затова и такива като нея, като се открият, трябва да се опиташ да ги съхраниш. И понеже физически не е възможно завинаги, остава духом. Словом. Мисловно.
Няма начин да не сте я забелязали. По време на юбилейния тази година Празник на розата в Казанлък. Колоритна и стилна, достолепна дама. В розово и корал. С бродирана риза и розов венец на главата. Дойде в родния си Казанлък, за да се сбогува красиво с него. Личеше от начина, по който поемаше емоцията на празника и хората, с които я срещна той. Празник, случил се за Хилде с личната подкрепа и жест на кмета на община Казанлък Галина Стоянова.
Казанлъчанката Хилдегард Херманова Нанков беше специален гост.
С нея ме срещна шансът.
Първо бяха двама. Колоритна българо-немско- американска двойка -семейство, с казанлъшки и куленски корени, прекарало почти целия си живот отвъд Голямата вода.
Семейството на Хилдегард и Генчо Нанков. По ирония на съдбата първата ни среща, на финала на поредната им лятна отпуска в България, беше в казанлъшкия „Ню Йорк пъб“. Култово за годините на прехода заведение. А те тъкмо се бяха преместили да живеят в близост до Ню Йорк, в Рочестър. Има магични срещи. Срещи от Преди. Срещи, в които душите се разпознават. Хилде и Генчо болезнено ми напомняха на покойните ми баба и дядо. Преди да си тръгнат за Америка, си направихме подаръци. Генчо получи дядовата войнишка манерка, а Хилде- шепа изсушен розов цвят. Беше есен. За мен имаше парфюм от бели люляци. От най- голямата плантация с бели люляци в света, която е в Америка и който парфюм по традиция се подарява на Първата дама там.
Беше мила септемврийска закачка. Разменихме телефонни, номера, адреси, обещания „до скоро“.
И така се изнизаха почти 8 години.
Телевизионната 15 минутна среща с Хилдегард и Генчо Нанков- „ До България и обратно“ се излъчи през декември 2015 година. През декември стана и време и за презокеански мартеници, които тръгнаха отвъд Океана заедно с диск с репортажа. Знаех, че семейството на доайена на българска емиграция в САЩ и отявлен български патриот, уважаван от няколко поколения български емигранти и президенти на САЩ сменя сезонно щатите и домовете си. Не предполагах обаче, че писмото с мартениците и диска ще ги „догонва сезонно“ три и половина години. Когато се „намират“ и решават да позвънят, грешно разчетена цифра от телефонния номер коства още три години и половина ..търсене. Шестица, разчетена като нула се оказва съдбовна, за да чуя гласа и на двамата. На Хилдегард и на Генчо Нанков. Не било писано. Случайно открита чужда визитка, с коректно изписания ми телефонен номер, ни „срещна“ отново. С Хилде.
Двайсет дни след кончината на ветерана от Корейската война, български невъзвращенец и военен от Американската армия, американският гражданин и български патриот от село Извор махала, Куленско- Генчо Нанков. Беше категорична: „живот и здраве, напролет идвам в България, за да изпълня последното желание на Генчо- да почива при своите родители“. Безапелационна философия за 65 години споделен съвместен живот.
Приживе Генчо и Хилде бяха подредили семейната гробница в Извор махала, където дори положиха и паметник за незнайния гроб на своя дядо- загинал в Балканската война. В забравеното от Бога малко село до Връшка чука- Извор махала, Видинско. От първата ни среща знаех, че са от Изчезващите, но непредполагах, че от най- редките. Изчезващи. На достолепните си почти 85 години, родената в Казанлък, на 7 август 1938 година от брака на братовчедката на фабрикантите Братя Стайнови -Стефанка Денева Минчева и на немският военен инженер от Вупертал Херман Фюлфред, Хилдегард Херманова Нанков пропътува почти 13 хиляди километра, за да изпълни последното желание на съпруга си.
Сбогуването с Генчо Нанков, носещата в себе си българска, гръцка и немска кръв казанлъчанка, превръща в своеобразна тържествена церемония- процесия. Урната с праха на Генчо първо спира в бащината му къща в Извор махала, където още виси дървена табелка с надпис: „Нанков“. Специално поръчана и купена от местен майстор- резбар, с много сантимент, преди повече от две десетилетия от Хилде и Генчо при едно от летуванията им в Слънчев бряг. Почернялата от времето семейна табелка Хилде ще изчегърка буквално с пръст, до бяло, за да увие грижливо в найлон и отнесе в своята малка България – в своя дом в Рочестър, Ню Йорк, Америка.
Превърнат в малък музея с тъга по България.
В който стените са покрити с икони и картини с български символи и характерни места от страната, с бродирани шевици и в който запазено място имат снимките на Тракийката в Казанлък и Рилския манастир.
Бели и червени карамфили, зеленина, ще отрупат като трикольор урната на Генчо.
А гвардейските му бели ръкавици и емблематичната му шапка с надпис „ Аз обичам България“, българското знаме, кичур коса от техния син Данаил и шепа изсъхнал розов цвят, спомен от първата ни среща, ще съпроводят Генчо във вечния му дом.
България в символи е и самото сбогуването на близките на Генчо, което Хилде прави за неговите близки и приятели. Така, както подрежда и почита неговата 90-та годишнина, която недоживява само с два месеца: във везана копринена риза с нашенска шевица, мил спомен от Казанлък, Хилде ще събера на маса всички, които е обичал доайенът на българската емиграция в Америка.
Любовта е тиха и в тишината се чува най- ясно.
Това е най-ценният ми урок от казанлъчанката Хилдегард Херманова Нанков.
Дъщерята на Стефанка и Херман, или Христо, каквото име получава германецът-евангелист, при приемането на православието в Девическия манастир в Казанлък, за да се ожени за православната аристократична Стефанка от Казанлък. През 1920 година.
За този важен житейски момент Херман дарява на манастира икона с кандило. Емоцията от почти 7 десетилетия, ще отведе при едно от прибиранията си в България Хилде и Генчо в манастира. Да зърнат иконата. Не я намират. Казала им, че имало много и сигурно е на склад. За Хилде тази икона с кандило е ..частица от нейния баща. Така се стича животът й, че когато Херман си тръгва от този свят през 60-те години на миналия век, тя е в Америка, с мъж невъзвращенец и няма възможност да се сбогува с баща си. После годините, времето, разстоянието и погребалните разпоредби в Германия изличават на практика гробовете на близките на Хилде в Германия- на двете й по- големи сестри-Кина и Милка , брат Емил и родителите.
„Бебето Хилде“ , за пръв път вижда родината си осъзнато 60 години след своето раждане.
През 1998 година.
Тогава за пръв път двамата с Генчо се завръщат в родината си. Дотогава той невъзвращенец, тя негова вярна спътница до края.
Родена през август 1938 година, едва на четири месеца, през декември 1938 година Хилде и цялото й семейство, трябва да напуснат България. Заради задаващата се война, Хитлер разпорежда да се приберат в Германия всички немски граждани, които са в чужбина. Херман- Христо, който вече има една преживяна война зад гърба си- Първата световна, и устроил живота си в България, създал и семейство, пише писмо до цар Борис Трети, с молба царят да се застъпи пред немската страна, за да може да остане със семейството си в България. Царският отговор е, че не може да направи нищо, тъй като Херман е немски граждани.
Така първата Коледа за бебето Хилде и семеството й е на гарата във Вупертал. В мястото за бездомни.
После започват военните митарства на семейство Фюлфред.
Хилдегард е щастливка.
Стефанка Денева, майка й, била от онази особена порода казанлъшки жени, които оставят много в душите и очите на децата си. Независимо от възрастта.
Въпреки че не е живяла в България, Хилде знае повече за страната , обичаите, гозбите, характера, историята ни, от тукашните българи. Бродира. Български шевици. Плете. И прави баници. Също като майка си Стефанка, чиято коледна баница през 1960 година е причина за срещата й с Генчо Нанков. В размирните години на Втората световна война, Стефанка и децата й са принудени да търсят спасение от бомбите в Австрия, където аристократката от Стайновия род се налага да работи като слугиня, за да изхранва децата си. В родния Казанлък Стефанка има файтон и … слугиня.
Трудните и опасни военни години в Австрия невръстната Хилде споделя с майка си и двете си по- големи сестри и брата Емил, който става летец от немската армия. В Русия. Неотлъчно в дните й е и единствената й играчка- малък парцален мечок.
Заедно с по- голямата си сестра Славка ще се разминат със смъртта. При една от бомбардировките във Вупертал , пада нейното училище. Загиват всички в скривалището- ученици и учители. Непослушанието на сестрите Фюлфрад им спасява живота.
През 1964 година, с бебе на година , Хилде и Генчо заминават за Америка. Във времето на „американската мечта“ там нареждат живота си. Живеят спокойно. Неспокойният им дух обаче ги дърпа постоянно към корените и дома. Веднага щом става възможно, си идват. И така .. всяко лято. До 2018 година. За среща с роднини и приятели. Сред тях е и царското семейството. До последните си дни Генчо къта във вътрешния джоб на ризата си обща снимки от младежките им години. Заедно. Приятелство, което фамилиите пренасят през Океана, където свой дом е наредила и княгиня Мария Луиза.
С Хилде общуват всяка седмица. А от тази Коледа Хилдегард Нанков е притежател на ръчно изплетен вълнен шал от Мария Луиза. В цвят лила- любимият на царица Йоанна Савойска, по думите на нейната дъщеря.
Хилде си тръгна от родния Казанлък и празника с много спомени. И с нови приятели. Посетиха я всички тукашни нейни родственици. Бе и в черквата „Свети пророк Илия“, където на 21 август 1938 година приема Светото Кръщение. И това е записано в голямата църковна книга. Остави лепта за храма и получи благословия от отец Николай. И помоли: за милост за живите и покой за душите на мъртвите. Малка бисквитка от Работилница „Бисквитките“ стана повод Хилде да намери нови приятели там, в лицето на техните майстори- младежи и деца със специални потребности. Остави лепта и там, със заръката да я ползват за шанс, който да даде шанс на нямащите такъв до момента. И за направата на още по- хубави бисквитки. От родния си Казанлък Хилдегард Нанков си тръна с много подаръци. Които ще красят българската й къща- музей на България в Рочестър, Ню Йорк. И с розов венец, и гердан от рози. И цяла торба розов цвят. С който ще посипва вечните домове на близките си. За спомен от Корена България. Жилав корен.
„Ще има и шепа за мен, две шепи“, с нетърпящ възражение тон и типично “лъвско“ чувство за самоирония, отсича Хилде.
Преди да съм осъзнала какво ми е казала, ми показва снимка в апарата си на красиво място, цялото в рози: червени, бели, оранжеви. Зелено. И много бели люляци. Като от онази градина, с многото бели люляци. Нейният последен дом. Вече си го е избрала. Далеч от тук. И завинаги с България в сърцето.
Деляна Бобева
