Община Павел баня връчи литературните награди „Стефан Фурнаджиев”

В деня на християнското семейство Община Павел баня и инициативен комитет „Стефан Фурнаджиев” връчиха наградите от едноименните литературни конкурси. Джанановата къща в село Габарево събра писатели, общественици, участници и жители на селото.

Голямата награда в литературния конкурс „Стефан Фурнаджиев” , която е в размер на 1000 лв. и се осигурява от бюджета на Общината, днес получи учителката от СУ „Христо Ботев” – Павел баня, Тотка Христова Динева за книжката си за деца „Еж и Ежка”. Наградата й бе връчена от зам.-кмета Милена Кавръкова.

В съпътстващия литературен конкурс за поезия и проза на Община Павел баня първото място и парична награда в размер на 200 лв. заслужено получи студентката в ПУ „Паисий Хилендарски” Зорница Бичева за есето си „Българската мечта в преследване на чуждото”, като наградата бе връчена от председателя на Общинския съвет в града Милена Паунова.

Творбите на всички участници бяха оценявани от специално назначена от кмета на Павел баня Иса Бесоолу комисия в състав: д-р Димитър Няголов – председател, и членове: Петко Чолпанов и Ганка Несторова – НЧ „Обнова – 1869” – с. Габарево. Литературният конкурс за голямата награда „Стефан Фурнаджиев” и съпътстващият го конкурс за поезия и проза се провеждат в памет на големия поет.

Тазгодишният носител на наградата „Стефан Фурнаджиев” Тотка Динева започва да пише още на 9-годишна възраст. Нейни стихове са публикувани в редица регионални и национални литературни издания и сайтове. Талантът й впечатява Стефан Фурнаджиев и той става неин критик и наставник. Първата си стихосбирка Динева издава през 2003г. и в нея са включени творбите й от 1985 до 2003 г. През 2011 г. Тотка Динева печели литературния конкурс „Стефан Фурнаджиев“ в частта му стихотворение или разказ. Тогава младата авторка  печели първо място с есето си „Подарявам ти думите“, посветено на самия Фурнаджиев. През следващите години Тотка Динева продължава творческата си дейност, като отново публикува свои творби в различни литературни форуми. През 2021 г. е издадена и детската книжка „Еж и Ежка“, която, макар и малка по обем, е слънчева, позитивна, интересна, важна и необходима за децата. Тотка Динева е дългогодишен член на НЧ “Напред-1903” - гр. Павел баня, и активен участник в клуб “Литературен глас“. Като начален учител тя има поглед върху светогледа и психиката на децата, което е предпоставка за качествата на книгата Еж и Ежка, с която участва и печели литературната награда „Стефан Фурнаджиев“.

Победителят в конкурса за поезия и проза Зорница Бичева е студентка в III курс, специалност „Културен туризъм” в ПУ „Паисий Хилендарски” – гр. Пловдив. За себе си тя споделя, че пише от няколко години, като всичко е станало спонтанно и неочаквано за самата нея. Нейната емоционалност и необходимост от изразяване вероятно са я подтикнали да изрази върху белия лист мислите си. За себе си Зорница казва, че не е писател, а млад човек, който харесва есето като форма да освободи натрупаните в себе си вълнения или разочарования. От известно време се пробва и на поетичното поприще - пише стихове. От малка Зорница Бичева обича Джанановата къща в с. Габарево и е привързана към родното място. От близо две години, чисто емоционално, има желание да участва в литературния конкурс, съпътстващ литературната награда „Стефан Фурнаджиев“ и прочитайки в социалните мрежи, че тази година отново ще се проведе, тя решава, почти в последния момент, да изпрати своето есе „Българската мечта в преследване на чуждото”. Именно анонимността на конкурса й вдъхва желание на участва. „Дори не очаквах да спечеля и то не защото не вярвам в себе си, а защото зная, че в община Павел баня и извън пределите й, има много литературни таланти, достойни да са победители”, споделя Зорница.

Нейното есе можете да прочетете тук:

„Българската мечта в преследване на чуждото“

И ето ме - осъществила мечтата си или поне това, което смятах за мечта. Едва на 30 години, а вече с успешна кариера, дете и любящ съпруг. Какво повече да искам?! Та нали това е нещото, което исках да виждам в огледалото преди 12 години. Та нали за това напуснах родината...и толкова години вече стискам зъби...

Да, детето и съпруга ми не говорят родния ми език, но... нали съм от успелите!!!

Все пак осъществявам българската мечта!... нищо, че цели 12 години не съм стъпвала на родна земя...и толкова време не съм усещала родното. Нека да не забравяме и факта, че чувам българска реч само, когато се чувам с родителите си... и то веднъж месечно... все пак съм заета жена....А родителите ми, те не са виждали и внука си, но... какво пък?! Живея в Америка, в Ню Йорк съм, успяла съм! Кому е притрябвала селската идилия или малката България !?...Да, но...почти всяка вечер слуха ми все долавя напев, тих и приглушен... на онази песен...

„Я, кажи ми, облаче ле, бяло,

от где идеш, де си ми летяло?

Не видя ли бащини ми двори

и не чу ли майка да говори?“

...Да, носи се като ехо, далечно ехо...

...Ех, облаче... Знаеш ли? Въпреки че имам всичко, от 12 години, вечер, когато заспивам, щастлива и успяла, усещам една болка, в ляво, тежка и пронизваща. Появява се за секунди и изчезва. Тази болка е вътре в мен отдавна и вече често се питам дали пък причината не е отдавна, още от онзи далечен 1 юли, преди 12 години, когато, там отляво нищо не потрепна, даже за миг... когато пълна с мечти и илюзии се качих на самолета и отлетях...да се сбъдвам...?! Тогава, когато с лека ръка захвърлих всичко родно, оставих родители, дом...

...Ех, облаче... Знаеш ли? Вече 12 години, а почти всеки залък хляб засяда в гърлото ми. Вече 12 години нито един от скъпите парфюми, за които мечтаех тогава не е способен да ми напомни аромата на мама... и няма песен, която да се сравни с онази... на татко.

...А ехото продължава да носи...

„Що ли прави мойто чедо мило,

с чужди хора, чужди хляб делило?“

...Облаче, поне съм благодарна... дали?!... че имам рожба, която расте в толкова бързо развиваща се страна, в тази на възможностите!?... Да, не познава баба си и дядо си, нито пък вуйчо си, а за братовчеди да не говорим. Единствената мисъл, която ме успокоява, е внушението, че това е за негово добро, че тук ще израства, ще се развива. Нали в живота винаги едно е за сметка на друго?

...Обаче има нещо, което се страхувам да си призная на глас и сега ще се престраша да го споделя с теб. Когато след работа взимам сина си от училище, се чудя какво ли щеше да е, ако си бяхме в България и имах възможността майка ми да се грижи за него понякога, да го обгрижва, да му говори...Как само ми се иска той да изпита онова несравнимо усещане от моето детство - да се събудиш с аромата на най-любимите и несравними мекички със сирене, с аромата на любов и топла закрила...

Ех, облаче...Ако не бях заминала може би щях да знам какво е чувството детето ти да те назове „мамо“ на родния език... или да чуеш „обичам те“ на...български. Дори не знам какво е в края на седмицата просто да се прибереш на село и да забравиш всичко, пиейки чаша кафе с мама...и бъбрейки безспир...

„Ти кажи й, облаче ле бяло,

че жив и здрав, ти тук си ме видяло.“

Ех, облаче,...знаеш ли? Със сълзи на очи си признавам, че вече не мога свободно да дишам!... само ако можех да се върна в онзи горещ, задушаващ юлски ден...да закъснея за автобса...да не успея да стигна до летището... и да не прекрачвам прага на онзи, уж мечтан самолет! Щях да остана на единственото място, на което хляба има вкус, където лъха на аромат от рози и липи, където устните лепнат от сладостта на черешата в двора и душата ти е пълна с мириса на балкана...

Но за жалост знам, че живота е пътуване и аз пропуснах, в изблик на мания за величие, запустялата гара... Вече е по-трудно да се върна назад, но пък всяка вечер я сънувам... България... родното село, родните поля, люлката вързана между Стара планина и Средна гора, ромона на Тунджа и...звездите на нашето небе...родното...

Сънувам мечта...и един изгубен рай.