Забравихме въстанието. Или за едни 50 години време

Стотици младоженски двойки, сключили граждански брак след 1973 година, та чак до началото на демократичните промени имат снимка пред този паметник. С цветя. 

Картичките, на които можеше да бъде  видян като компилация от интересните места в Казанлък, отдавна са превърнати в пепел, изгорени със страст и мъст от новото време.

Паметник, който днес става на половин век.

В онези години беше традиция след Гражданското, младоженците да поднасят цветя на паметник на загиналите за българската свобода.

Било на Левски, какъвто все още в Казанлък нямаше или на антифашисти.

Освен бюст-паметниците на Тодор Юлиев и  Бончо Шанов, за младоженците изборът не бе особено голям: Георги Димитров или   паметникът на социалиста, в посока Бузлуджа. Или по- близкият- този до Крънското ханче. Паметникът на септемврийци от Казанлъшкия  край. Внушителен, забелязва се отдалеч, пък и близо до мястото за сватбено тържество. В онези години, и сега Ханчето си остава сред топ-дестинациите за летни сватби.

Големият паметник, изобразяващ в устрем работник, участник в Септемврийското  въстание, не оставаше без свежи карамфили или гладиоли.

Това  оставяха масово младоженците, преди сватбената фотосесия. Тя не минаваше и без снимка пред паметника.

Огромният, създаден от варовиков камък  монумент живееше.   Пред него спираха и туристи, посещаващи Казанлък.

Някога.

Днес е друго. Нищо, че паметникът има своеобразен рожден ден. Половинвековен юбилей.

Толкова се навършват днес от откриването на паметника, въздигнат в чест на 50-та годишнина от Септемврийското въстание.

Днес, след още 50 години ние, наследниците на съградилите паметника, побелелите вече младоженци, кътащи снимка с букет пред него , сме забравили. И за снимката пред паметника, и пътя до него.

С последните инфраструктурни промени, той се оказа и встрани от пътя и все по- рядко някой спира пред него.

Навярно това го е  пощадило от посегателствата на иначе времето ни. В което рушим памет и следи  за едно време, нарочено за неправилно време.

За разлика от безпощадността на времето и човеците  спрямо паметника на Бузлуджа,  паметникът на Септемврийци от Казанлъшкия край е далеч по- съхранен.

Липсват само дузина големи  плочи от варовиков камък и мрамор, поставени на трите  каменни стени зад паметника.

И въпреки, че и този паметник е част от включения Списък на община Казанлък паметниците и паметни плочи на нейна територия, за него грижа няма. И ако има, не личи. Паметникът видимо се нуждае от основно , професионално почистване. 

Грижата за него сега е от ветераните,  представители на Българския антифашистки съюз в Казанлък и техните наследници.

Всяка година преди  скромното почитане на годишнината от избухването на Септемврийското въстание, те косят и чистят край него.

Както и тази година.

Паметникът се открива с пищни тържества на 23-ти септември 1973 година, по повод 50-та годишнина от избухването на Септемврийскоот въстание.

И понеже „Мъглиж беше пръв”, Казанлък и Мъглиж са центрове на тържествата.

Решението за градежа а паметника до Крънското ханче се взема от Градския комитет на БКП тогава в Казанлък, бързо. Бързо се намират и пари за това. Лично Станчо Коев, тогавашен първи в Комитета, с ранг на днешен кмет, се заема с това.

Задачата по  създаването на паметника е поверена на скулптора от село Ръжена, виден монументалист за онова време Христо Копчев.  Това е една от последните му големи творби. Десетина години по-късно, след тежко боледуване Копчев умира. Погребан е  в гробището на село Ръжена.

Лично той избира варовиковия камък за градежа на паметника.

Гради се бързо. За по- малко от половин година тежки машини, огромни багери и много работници се трудят денонощно до Ханчето,  за да издигнат паметника. Строителните работи ръководи лично тогавашният заместник на Станчо Коев и втори в партийния комитет Никола  Дочев, спомня си днес една от  партийните активистките за градежа на паметника по него време Янка Найденова.

Днес, 50 години от онзи 23 септември на 1973 година, на паметника, увековечил подвига на септемврийци от казанлъшкия край,  няма пищни тържества.

Няма и ред в новините, че днес се навършват 100 години от избухването на Септемврийското въстание.

Няма и пищни чествания  по този повод.  Няма заря.  Няма политически   слова. Няма строени ученици.

Нещо повече: дори се опитват да ги няма тези страници в историята ни. Или ако все пак те се промушат, да се четат иначе.

Все пак историята е и субективно дело. И който не се учи от  това, е обречен да го повтори.

Заради историята, заради научените и ненаучените уроци, днес паметникът на септемврийци не остана без цветя.

Донесоха ги ветераните. Същите, които го и почистиха.

Ветераните- антифашисти.

Обиколиха всички паметници, запечатали местата и подвига на септемврийци от онези кървави  септемврийски дни и нощи на 1923 година.

Паметникът на септемвриеца над Мъглиж,  лобното място на  един от водачите  на въстанието Бончо Шанов, на разклона за Крън, паметника на загиналите септемврийци от Крън, Енина, Шипка, Хаджидимитрово- в Крънската кория. Паметникът на Септемврийци  до  Крънското ханче.

Цвете имаше за всеки.

Няма я само гората от бор, с видим от  самолет  надпис „Мъглиж беше пръв“, една от националните гордости по онова време. Тя изгоря, а с нея и тази гордост и памет още преди 16 години, при първите големи пожари в началото на новия век.  Пожари, поставили началото на едно друго време.  И никой повече не се погрижи за  гората. За надписа. За  гордостта. За паметта.

Така, както никой от години не се грижи за Часовниковата кула с камбаната, на покрива на сградата на Старата поща в Казанлък. Камбаната, която възвестява на казанлъшкото гражданство избухването на въстанието.

Повече от четвърт век, тази камбана мълчи. И десетилетие мълчи часовника. 

С кончината на последния майстор  на камбаната и часовника, няма надежда те да „проговорят“ отново. Заради паметта.

Години наред край паметника до Крънското ханче и този малко по-навътре в Крънската кория, ще се събират работници от  големите казанлъшки предприятия. Да празнуват . Първи май, Девети септември.  Двайсет и трети септември. И покрай курбаните и софрите, ще има място за цвете.

Днес курбаните и софрите, както и празниците – на работещи и не съвсем, имат други дестинации.

Времето ни има други дестинации.

Паметта ни също е с други дестинации.

И това всъщност е най- тъжното.

И най- страшното.

А става дума само за едни 50 години време.

Или едни 100 години време.

А после?

Деляна Бобева