Ради Милев след участието си във “Витоша 100“: “Никога на всяка цена“

След участието си в планинският супер маратон „Витоша 100”, казанлъшкия бегач Ради Милев споделя впечатления и разочарованията си. За участието си Ради споделя, че е доволен. „Завърших без проблеми, без травми, без пришки, без отрицателни емоции. При това първи в групата 60+, а съм над 70.”

Във фейсбук страницата си казанлъчанинът призова: „Никога на всяка цена. Никога на макс. Чух много пъти: “Знаех, че няма да завърша, но реших да се пробвам.“ “Всичко ми е разбито, крака, колена,...“ и др. подобни. Знаеш, че не си подготвен, а участваш. Защо?”

Ето и цялото обръщение на Ради Милев във фейсбук:

"Поздравления за организаторите. Отлична маркировка, организация, подкрепа. Поклон пред топ бегачи и колоездачи.

За себе си – доволен съм. Завърших без проблеми, без травми, без пришки, без отрицателни емоции. При това първи в групата 60+, а съм над 70. Какво повече? Ми, ако бях завършил 2 часа по-рано? Повярвайте ми – нищо съществено! Щях да бъда по-напред 80 ... 90 места. И какво от това? Оставам си с почти същото ниво на постижение. (Има категоризация според нивото на постижение спрямо световния рекорд – световно ниво елит 1, елит 2, елит 3, национално ниво, ...). Все едно пак да имам 4-ка по математика, но по-голяма. Освен това имам други приоритети.

Чух много пъти: “Знаех, че няма да завърша, но реших да се пробвам.“ “Всичко ми е разбито, крака, колена,...“ и др. подобни. Знаеш, че не си подготвен, а участваш. Защо? Подготви се. Участвай с удоволствие. Завърши с усмивка. Ще бъдеш удовлетворен, а не разочарован. Бягам от десетки години, участвал съм стотици пъти в бягания. Не си спомням случай в който да си помисля “Никога повече“, защото след финала винаги имам сили за още.

Никога на всяка цена. Никога на макс.
Беше преди години. На 10-тина километра преди финала на едно друго 100 км. Бяхме първите с бегача “Х“. Лицето му бе бледо като платно. Предложих му да намалим. Не! Не, ама да! След малко се свлече на земята. Очите му се обърнаха. Не възприемаше нищо. Направих необходимото. (Не съм медицинско лице, но съм планински водач – отличник на курса.) Съвзе се. Продължихме. Опитваше се да е преди мен. Едни гърди, но пред мен. Амбиция. Финиширахме. Казах на организаторите. Не се изненадаха. И друг път е колабирал. Нима това е нормално?! (Той вече е покойник.)

Толкова е емоционално и зареждащо да завършиш 100 км. Изглежда съм бил много убедителен. Мой колега от Института по хидравлика и пневматика, в който работех, изяви желание да участва с мен на Обиколката на Витоша. Беше преди 30 години. Записахме се. Стартирахме. Бягаме и си говорим. Движим се заедно. Той е доста по-млад. Иска да бъдем напред, да бягаме по-бързо. А аз – “пасейки, пасейки“ (ако знаете този виц). Наблюдавах го постоянно. Винаги наблюдавам хората които водя. Чувствам се отговорен. Видях, че пребледнява. Стараех се да намаляваме скоростта. Финиширахме. С трамвай или тролей се придвижихме и слязохме близо до жп гарата. Тръгнахме. Приятелят ми каза, че не може да върви толкова бързо и ще ме изчака на една пейка. Хукнах към гарата. Взех билети. Върнах се на бегом. На пейката нямаше никой. Полазиха ме мравки. Имах лошо предчувствие. Позвъних на първата врата. “Прилоша му. Помоли да извикаме линейка. Закараха го в болница.“ “В коя болница ?“ Не знаят.

Много хора са пътували без билети. Но с два билета, на две запазени места, може би, само аз!
Вечерта не можах да спя. Следващият ден – неделя! От колегата никаква вест! (Тогава нямаше GSM-ми.) В понеделник сутринта рано, рано бях на работа. Колегата го няма. Ужас!!! Чувствах се толкова виновен и безсилен. Винаги съм твърдял, че бягането е здраве. Сега след бягането човекът е в болница. Нима не съм бил прав? Нима съм заблуждавал хората? Исках да потъна в земята ... И изведнъж ... О, небеса! Влиза колегата – жив и здрав ... Олекна ми ...

Да, аз съм прав! Бягането е здраве. Но трябва да го познаваме и да го ценим.
Ще се радвам, ако имам последователи в бягането, не защото съм бил пръв, а защото съм прав ..., че ... “Бягането е здраве“."