"ЧОВЕК Е ТОВА, С КОЕТО СЕ ХРАНИ"

Уважаеми читатели, днес ще представим на вашето внимание една интересна съпоставка между възгледите на немския философ-материалист Лудвиг Фойербах и на един от най-видните съвременни богослови протопрезвитер Александър Шмеман.
 Мотото на днешната тема за размисъл принадлежи на Фойербах. То е толкова популярно, че почти никой днес не знае кой е неговия автор. Но, затова пък,  кратичкото изречение си е извоювало място в доста различни сфери: във философията - като цели да сложи край на всички "идеалистични схващания за човешката природа"; в медицината, и особено в разделите и за природосъобразен начин на живот; в религиозно-мистичният живот на човека - защото касае Причастието като храна за вечен живот.
 Сами се досещате за огромното разнообразие от тълкувания и то на базата на едно единствено изречение. Дали човек може да се възприеме само като едно "ядящо" същество, и дали храната е тази, която определя същността му? Надали Фойербах е предполагал, че изказва най-религиозният възглед за човека! Малко от нас си дават сметка обаче, че много преди него, същото определение за човека е изказано  в Библията. Странно ли звучи? 
"...ето, давам ви всяка трева, що дава семе, каквото има по цялата земя, и всяко дърво, чиито плод е дървесен и дава семе, това да ви бъде за храна.../ Бит.1:29/. За да живее, човек трябва да се храни, да усвоява храната, да я асимилира, да я превърне в своя плът и кръв. Така погледнато, човек е наистина това, с което се храни, а целият свят е представен като всеобща трапеза на пира, приготвен за него. Този образ на живота като пиршество е централен и преминава през цялата Библия, за да получи окончателния си завършек и осъществяване в : "...за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето Царство" /Лук.22:30/
      За Фойербах храненето е просто физическа функция. Единствено важен за всеки търсещ човек остава въпросът дали освен нея има и някаква духовна "надстройка". Религията казва "ДА", Фойербах- "НЕ". В двата отговора можем да видим противопоставянето на духовното и материалното, свещеното и светското, свръхестественото и естественото...
Библиятя представя човека като гладно същество, но от съвсем друга позиция. Храната, която той яде, светът, от който трябва да вкуси, за да живее, му е даден от Бога; даден му е за общение с Бога. Тоест, всичко съществуващо е Божи дар за човека, това е божествена любов, станала храна и живот. Бог благославя всяка твар, следователно превръща цялото творение в знак и средство на Своето присъствие, премъдрост, любов и откровение. "Вкусете и вижте, колко благ Е Господ". Та затова и човекът, бидейки гладно същество е гладен не за друго, а именно за Бога. Към Него е насочен всеки наш стремеж и копнеж, независимо от това дали го осъзнаваме, или не.  Всичко живо живее като се храни, но само човекът трябва да благославя Бога за храната и живота, да отвръща на Божието благословение с благословение. Тук благословението не е някакъв култов акт, а самият начин на живот.
Човекът разбира всичко това, ако не рационално, то поне интуитивно. Няколко века секуларизация /отчуждение от Църквата/  не са успели да превърнат храненето в нещо напълно утилитарно. И днес да се храниш означава нещо повече от това да поддържаш естествените  си телесни функции. Хората продължават да бъдат гладни и жадни за живота като тайнство.
Съвсем естествено в центъра на Библейския разказ за грехопадението отново стои  храната - забраненият плод. Защо е забранен? Не поради друга причина, а защото не е предложен на човека като дар. Това означава, че не е благословен от Бога, затова общението с него /плода/ не е общение с Твореца. Вкусването на този плод е образ на живота, разбиран като самоцел. За такъв живот става естествено да няма благодарствено отношение за подарения свят,  т.е. да няма евхаристийно общение. Ето и началото на прародителския грях- пренебрегването на Бога- от който светът се задушава и до днес. Човекът отклонява посоката на живота и любовто си и ги свързва със света, съществуващ сам за себе си. Светът губи всякаква стойност и цел, защото смисълът на всяко нещо е у Бога. Светът има живот само в Бога. Защото Той  Е извор на живота и Подател на всяко добро, без  Него природният свят е подвластен на смъртта. Храната, сама по себе си е мъртва, тя е вече мъртъв живот, затова трябва да се съхранява в хладилни камери като труп. Такъв живот /без Бога/ е само подобие на живот, само биологическо съществуване, което неминуемо, рано, или късно заършва само с едно- смърт. Такава е участта на падналия свят, който и до днес стои като Адам, пред затворените двери на рая и плаче. Свят, който е престанал да гладува за Бога...
Благата вест на християнството обаче е, че Бог не изоставил човека в неговото изгнание, в мъчителното състояние на неговия объркан копнеж. Самият човек, бидейки сътворен по Божий образ и подобие, непрекъснато се опитва да си обясни причината за тайнствения глад, който изпитва в себе си. Изпратеното от Бога спасение е Неговият Единороден Син- Иисус Христос. Христос е във всеки, който търси истината. Интересна е мисълта на Симон Вейл : " Човек, дори  в всички сили да бяга от Христос, ако се стреми към нещо, което искрено смята за истина, по този начин той все пак върви към обятията на Христос". Защото само Той е Пътят и Истината и Живота. Поради това и християнството, в този смисъл се явява край на всяка религия.  В Новия Завет християнството никъде не е представено като култ, или религия.  Христос Е отговорът на всички религии, на целия човешки глад за Бога, Той издига човека до онова достойнство на единение с Твореца по благодат. Защото именно в Него на човека отново е даден изгубения живот, и то върнат с цялото му благолепие. Той е даден отново като тайнство и общение, отново е превърнат в Евхаристия. 
По време на Светата Литургия,  става мистичното претворяване на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. Евхаристия означава благодарение. Причастниците, приемайки Светите Тайни Христови, приемат живия Бог в себе си. " Който яде Моето Тяло и пие Моята Кръв ще има живот вечен!". Тези думи на Христос и днес будят недоумение у много хора, дали заради недоверието им, дали заради непросветеността им, дали заради упорството им да живеят според законите на този свят... Всеки има право на избор. Христос принесе Себе Си в жертва заради всички люде. От нас зависи само дали да  Го приемем, или да Го отхвърлим. Това е също като да избираш между Живота и смъртта. Църквата стои  с отворена врата и приема всеки, който се е наситил на житейската суета и несигурност и е потърсил в Нейно лице утехата, мира и спокойствието от благодатноно и благодарствено общение с Бога. Скъсването със "стария" човек винаги е трудно и изисква доста усилия. Но, с Божията помощ всичко е лесно.
И така, уважаеми читатели, целта на нашата страничка за духовен живот не е да ви създава нагласи, да се опитва да ви промени, да налага мнение и т. н. Ако сме успели да провокираме различно мислене, ако статиите са били причина да си зададете въпроси, или да получите отговори, ако с нещо сме ви били полезни, това вече ни е достатъчно. Радваме се на обратната връзка с вас, затова пишете ни!

Използвани са материали от книгата на протопрезвитер Ал. Шмеман "За живота на света",
Омофор2004г.