Вековната врата на училището се оказа трудна за преодоляване преди 35 години
Само няколко стъпала отделят площадката от главния вход на училището от равнището на плочника, където по дълголетна традиция ученическият строй приема поздравите или съобщенията от страна на директора. А после високата стръмна стълба към втроия етаж, която се раделя на две крила, плавно подхождащи към широкото фоайе пред входа на учителската стая. За толкова години качване и слизане по тези стълби сега си мисля, че никога не ми е хрумвало да ги преброя, може би защото не съм усещал физическа умора, което явно е било за сметка на ежедневното вътрешно напрежение. Истината обаче е, че вековната врата за мене преди 35 години се оказа трудна за преодоляване. Още в началото трябваше да се сблъскам със сериозни предизвикателства, трябваше да се опитам да премина през поредица от различни външни или психологически бариери.
Първото препятствие се оказа намирането на работа. Не само защото, както сега, така и тогава трудно можеше да се открият вакантни места за начинаещи учители, които според утвърденото в онова време административно клише , наричаха млади специалисти. Още като студент в трети курс бях засегнат от една нова наредба на университетското ръководство в СУ “Климент Охридски”, която реформираше сроковете за обучение във факултета по славянски филологии. По силата на това решение 5-годишният курс на обучение се съкращаваше на 4 години. Така че се наложи в рамките на една учебна година да завършат семестриално едновременно два випуска – четвъртокурсници и петокурсници. Това допълнително усложняваше намирането на учителски места в резултат на непредвидената конкуренция. Още повече, че всички бяхме задължени да работим три години по разпределение като млади специалисти, нещо като кандидатски стаж, преди да бъдем назначени на трудов договор.
Имах невероятен късмет, че в основното училище на родното ми село Шейново току-що се беше освободило едно учителско място, на което бях назначен. Още не знаех, че ще ми се наложи в близко бъдеще да преодолея друго по-голямо препятствие по пътя на професионалното ми израстване. Тогава бяха въведени конкурси за заемане на учителски места в горната степен на средното училище.
На всичко отгоре възникна още една непредвидена трудност. Оказа се, че в набора от документи, които трябваше да се подадат за явяването на конкурса, беше необходимо да се представи и удостоверение за казанлъшко жителство, с каквото аз не разполагах. В онези последни две десетилетия, предхождащи големите демократични промени след 1989г., получаването на градско жителство беше направо дипломатически въпрос. Все пак с големи усилия и много нерви се дойде до компромисното решение да получа документ за временно жителство с уговорката да се оформи като постоянно при условие, че се представя успешно на конкурсните изпити.
Леденият януари на 1969г. Трето денонощие продължава виелицата, която затрупва с големи снежни преспи пътищата към Казанлък и Стара Загора. Никога не съм си представял, че разстоянието от 45 километра между Шейново и Стара Загора ще се окаже толкова трудно за преминаване. Едно кошмарно пътуване, което продължи 12 часа. По щастлива случайност след двучасово чакане на спирката пристигна един заблуден автобус от Дунавци, който по чудо беше пробил през преспите и насрещния северен вятър. Нямах друг избор освен да поема риска, защото на другия ден сутринта трябваше да бъда в едно старозагорско училище, където щеше да се проведе писменият конкурсен изпит по литература…
С големи усилия един трактор “Беларус” успя да изтегли автобуса до Крън, където бурята беше малко поутихнала. От там автобусът продължи самостоятелно до града. На автогарата в Казанлък ни очакваше ново притеснение. Получихме тревожно съобщение, че са спрени всички пътнически превози до утихване на бурята и че шосето през Средна гора се е обърнало на ледена пързалка. Тревогите и притесненията продължиха и на ж.п. гарата, където се оказа, че софийският влак за Бургас се движи с два часа закъснение и че най-после, когато пристигна и продължи до гара Тулово, където трябваше да сменя влак за Стара Загора, мислех че премеждията ми са останали назад. Напротив, около стотина пътници, за които се оказа тясна чакалнята на старата гара Тулово, бяха неприятно сюрпризирани от ново съобщение, че поради сложни атмосферни условия влакът от Русе за Стара Загора се движи с няколко часа закъснение и никой не е в състояние да определи дори приблизителния час на пристигане…
Най-после от гара Гурково пристигна полупразен работнически влак, който пое пътниците за Стара Загора. После казаха, че в едно съседно купе жена в напреднала бременност получила родилни болки и след като влакът едва изпълзя по височината към гара Змеево от там алармираха “Бърза помощ” да осигури чакаща линейка на гара Стара Загора. В града бурята беше вече утихнала. Само снегът продължаваше да затрупва пустите улици. Минаваше 10 часа вечерта.
В мразовитото утро на другия ден в 8 часа ни посрещнаха в училището, където трябваше да се проведе изпитът. След като провериха списъка с учители, подали документи за конкурса, се оказа, че някои колеги не са успели да пристигнат поради лошото време. Трябваше да преглътнем и съобщението, че за тяхното неявяване окръжният инспекторат не носи отговорност и няма право да насрочва допълнителен конкурс. В студената стая, където парното не работеше, писахме с палта и ръкавици. Имах късмет, че ми се падна тема върху поезията на ХРисто Ботев – същият автор, който ми се падна и на кандидатстудентският изпит в университета.
Две седмици по-късно получих дългоочакваното съобщение, че съм издържал успешно писмения изпит, както и покана от Бончо Христов – тогавашният инспектор по български език и литература, че трябва да се явя пред комисия от специалисти, които са оценили моята писмена работа и да изтегля билет с темата и датата на урока, който трябваше да изнеса заедно с напълно непознати за мене ученици в СОУ “Максим Горки” в Стара Загора. Оказа се, е най-трудното изпитание в щурма към вратата на средното училище тепърва предстоеше…
Лалчо Попов
