България по кофите – една казанлъшка история
„Защото съм българин!“, отговаря ми Бончо, като го питам защо е сложил това знаме на чувалите с боклука. „Жена ми Росица е ромка, но ние сме българи, затова сме си сложили знамето на количката – да се знае!“
„От бай-тошово време няма държава в България,“ продължава аргументацията си клошарът. Тогава работел в животновъдството. После, в „демокрацията“, започвал работа тук-там, но все давали малко пари, а и много шефове дори не му плащали. Сега изкарва приличен за него си надник, 10-на лева на ден, от пластмасовите бутилки. „Доволно, за хляб и цигари – стигат!“, смее се почти без зъби, а пък и без едно око Бончо и на свой ред ме пита: „Колко години ми даваш?“. Рекох - 60, за да не го обидя…
Бончо и Росица, той 64-ти набор, тя 62-ри, не взимат помощи от държавата. Живеят в старите лозя над 46-ти блок в източното. Къщата няма ток, вода, няма улица дотам. „Едно легло, покрив - да не мислиш, че е кой знае какво“– добавя Росица. Много управници обещавали да прекарат улица до тях (20 семейства живеели наоколо), но никой нищо не правел, затова решили повече да не гласуват, даже пари да им дават. И хич не им пука, че гласуването, видиш ли, било станало - задължително. „Докато лъжат – няма да гласувам!“ – революционно заявява ровещият по кофите български двойник на Че Гевара. Но инак - типичен българин, понеже у нас революцията е тиха и стига най-много дотам, че да спрем да (им) гласуваме.
„Синът ти не ти ли помага?“ – питам пак жалостиво клошара, дорде не разбера екзистенцията на поминъка. „А, – вика - че той като работи изкарва по 15 лв. на ден надник. За кого по-напред, за него ли, за трите му деца ли? А децата ходят и на училище.“
Бончо и Росица не крадат. Не убиват. Не просят. Не просят – нито от децата си, нито от държавата, нито от чужди хора. Бончо и Росица – тя циганка, той българин - просто работят. Работят по кофите – събират пластмасови бутилки, които предават в пункт до Хлебозавода. Преди ги плащали по 40 ст., но сега цената драстично паднала – 15 ст. на кг. за шишетата от по 2 литра. С желязото било станало същото – свалили го и него на 15 стотинки. Хартията пък, съвсем не си струвала – плащали я по 4 стотинки килото. Затова бизнесът с PVC-то в момента изглежда е най-доходен. Имат и конкуренция – по кофите ровят за бутилки все повече хора в Казанлък, но Бончо и Росица са от креативните. Понеже са общителни и интересни с това знаме на количката, завързват редовни контрагенти. Видях как хора от околните блокове в западното си ги чакат и им дават празните бутилки от боклука си - отделно, преференциално.
Пазарът, както знаем от учебниците, е саморигулираща се система. Ако има огромно предлагане, цената пада (от 40 на 15 ст. за кило шишета). Ако имаш голяма конкуренция, то за да оцелееш трябва да си гъвкав и да спечелиш доверието на доставчиците си (да завържеш мрежа от доверени квартални контрагенти). За да си предпочетен, трябва да си креативен и иновативен - като боднеш, българското знаме за само-реклама връз боклука, примерно. Изобщо – велика работа е това "пазарната икономика", дето ни саморегулира от бай-тошово време насам!
„Един ми вика да го обърна знамето наобратно, с червеното нагоре. Младо момче, гледам го - добре облечено беше,“ разказва ми още ровещит по кофите. „А каза ли ти, че ако е обърнато българското знаме - е на война. Той затова е искал да го обърнеш,“ обяснявам. „Не знам, че е на война. Но аз му казах, че няма да го обърна, защото така ми е по-хубаво!“
И е прав. България не е във война. Така й е по-хубаво.
Красимира Стоянова
Kazanlak.com
