Обичам работата си и и отдавам цялата си душа и сърце

Въпросният ентусиазъм се корени в самата фамилия Гайдарови, които водят началото си от моя прадядо, който се е казвал Никола Гайдаров, свирел е на гайда, бил е най-добрият гайдар в околията. Оттам идва и фамилията. Моят дядо, синът му Димитър Гайдаров, от осемгодишен е тръгнал с него да му приглася на гъдулка и на цигулка. По-късно дядо ми завършва школа за ръководители и става най-известният фолклорист в нашата област. След себе си той остави трайна следа, защото всичко, което е свързано с фолклора в този град и областта носи неговия отпечатък през годините. Той е основател на ансамбъл “Арсенал”, като през 1945 година, в отделни заводи започва да прави хорове. След това сформира инструментална група и вече 1946 /47 година има един цял ансамбъл, който през 1948 година става национален първенец. Тогава изпълнителите са били над 150 души. За времето си в тези мащаби ансамбъл “Арсенал” е бил единственият. След това дядо ми създава ансамбъл “Искра”, музикални школи и ансамбъл към Пионерския дом, където аз участвах от петгодишен. След това основава и ансамбъла към Тракийското дружество в Казанлък. Това е факт, с който често се злоупотлебява, като се приписват заслугите за основаването на баба Мара Христозова. Малък съм бил, но си спомням, че когато дядо ми водеше този ансамбъл, Мара Христозова му беше солистка.

Що касае корените на моя ентусиазъм, мисля, че съм добър продължител на родовото дело – след завършване на академията създадох ансамбъл “Показалец”, а след това и музикалните паралелки.

Противно на схващанията, че голямата и стойностна култура е съсредоточена в столицата, можем ли да кажем, че през тези 15 години музикалните паралелки на СОУ “Екзарх Антим I “ доказаха, че качествено и професионално изкуство може да се прави и в провинцията ?

Паралелките доказаха това нещо и много пъти, бивайки на концерти и конкурси в София, наблюдавам, че там слушат нашите изпълнения с много голям интерес, те са оценявани винаги много високо. Така че, защо не, в провинцията да се прави професионално изкуство. Напротив, дори изпълнителите от провинцията приемат нещата по-сърцато, по-безрезервно, за разлика от софиянци, които вече са повече европейци, отколкото сме самите ние.