12:44 | 20 април 06 1130

ЧЕРНО НА БЯЛО

Повечето хора днес си живеят животеца, вършат обичайните неща и с християнството се сблъскват само под формата на боядисани яйца на Великден. Но всеки малко или много, независимо дали вярва или не, се надява, че след смъртта някак си ще успее да додрапа до по-хубавото място на оня свят. Въпреки че може да се поспори къде всъщност ще е по-добре - в ада, с приятелите и изпънатите каки от телевизора по някои канали след полунощ, или в Рая с няколко чисти и светли души, които не познаваш?
Имаше времена, когато не вярвахме в Бога и с прилежността на пъпчив отличник с плашещ диоптър отричахме неговото съществуване. Вземете мен, например. В училище, в периода между първи и четвърти клас бях активен член на кръжока "Млад атеист". Веднъж в чудомировски стил нарисувах охранен поп, който нагъва блажно през пости, след което отрядният съвет ме похвали и класът единодушно ме избра за отговорник по културно-масовата дейност. Животът на моето поколение се стече така. Първо учехме неща, в които не вярвахме, после започнахме да се учим да вярваме в неща, които не сме учили. Но дали който се учи, той ще сполучи, или ще сполучат само праведните? Ние специално нямахме време да си зададем този въпрос.
Можем ли в наши дни да спорим кое е правилно и кое не, кое да си позволиш и кое не бива? Не можем, защото правилните неща са ясни отдавна. Но правилните неща са подиграни. Някой накара хората да забравят Бога, те мислят за него като за смъртта, сещат се за Бога, когато са близо до нея, а през останалото време - сякаш са безсмъртни. Извън църквата, в нашия свят, вярващият, който говори за смирение и любов е смешен човек.
Да, хората в началото на 21 век живеят различно - едни псуват смъртта, Бога, света, проклинат майките си и чакат да видят какво ще стане. Други не ядат месо, правят добрини, лишават се от секс, молят се, страдат, бдения правят - и те чакат да видят какво ще стане. Наистина има страшна разлика между тези два типа хора - едните чакат да умрат, за да видят с любопитни очи дали има ад и рай, а другите знаят, че има и репетират за него. В нашия православен свят сякаш сме създадени да страдаме в живота, защото отлагаме вярата в Бога за след смъртта - да се уверим, че го има, пък после ще му вярваме.
Светът като цяло днес е превзет от дявола, казват вярващите. (Има такива хора и слава Богу. Време е да разберете за тях и да ги приемете или отречете така, както те вас приемат и не отричат.) Нашата задача, казват вярващите, е да спасим света от дявола. Кой е дяволът ли - дяволът е онова, което правим всички ние. Останалите. А Бог е онова, което можеш да решиш сам. Хората трябва да живеят с Бога, но те не живеят с Бога, живеят със себе си. Техен е изборът - всеки поотделно носи Бога в себе си, но заедно работят за дявола. Никога дяволът не е бил по-силен от сега и никога православната вяра не е била по-слаба.
Едно от най-страшните остриета от вилата на Лукавия и най-страшното, казват вярващите, това е телевизията, музиката, Холивуд. Протестантите на планетата градят своя храм, а цветни парчета от него изхвърлят навън и ние като деца ги събираме, мислейки, че това е животът и там, и тук - и така ще бъде, сякаш Господ е казал така. Децата вярват на телевизора, за тях той е всевишен източник. А, братя, има разлика между телевизора и Бог, трябва да си го признаем. Бог няма да те накара да му вярваш, няма такава реклама. Но леността, създадена от машините, търсенето на удоволствия, бедността - това кара православните деца да гледат в телевизора, да култивират в себе си един свят, където няма място за Бога. Или ако има - това ще е някакъв чужд бог. Чужд бог обаче е оксиморон - няма чужди богове. Той е един, знаете.
Между другото, чували ли сте за Юлиан Апостат? Има един такъв римски император, записан с дребни букви в учебниците по история, който също като нашият Владимир Расате - синът на княз Борис I, се опитал безуспешно да върне езичеството. "Апостат" значи "отстъпник". Този човек е символ на безуспешния опит да вярваш в нещо старо и истинско, но светът се развива в друга посока и може да те прегази във вихъра на прогреса си. Онова, от което ме е страх е, че съдбата на православната вяра в този и вид ще сподели съдбата на езичеството. Вярата в чистия й вид е подложена на културни, финансови и юридически репресии така, както всеки от нас - в името на един нов свят, наложен със сила и съмнение. И ако за православната църква търпимостта е особено характерна, не така стои въпросът със сектите в България. Те без изключение атакуват и хулят православието и се стремят да отнемат паството му. Ревността на православната ни църква към конкуренцията, която е по-атрактивна, по-агресивна и общува на достъпен език с вярващите може да бъде разбрана. Така че харесва ли им или не на нашите духовници - други, чужди, различни на религиозното поприще има и ще има занапред.
Православната църква обаче до голяма степен сама има вина за това, което се случва. След загубата на идеологическото, политическото и военното влияние на Русия, на русофилите им остана само едно нещо - общата историческа църква като последна връзка, държаща Румъния, Украйна, Грузия, Молдова, Македония, Сърбия и България под влиянието на Православна Русия. Загуби ли се тази връзка, губи се всичко. След падането на комунизма трябваше да се намери друг вид идеология и комунистическите водачи смениха тактиката, обявявайки се за защитници на православието. От това обаче православието загуби. Ето защо днес чуждите религиозни влияния у нас продължават да представят истинското православие като полузабравен римски император. И успяват, мамка им!
Светлозар СТОЯНОВ