Преди 25 години на националния празник, 3-ти март, на връх Шипка финишират група любители бегачи. „Какво необикновено има в това?“, би попитал някой. Необикновеното е, че през 1993 год. Иван Минчев, Стоян Николов, Даниел Цокев, Пламен Трошев, Драгомир Михайлов, Пенчо Пенчев, Атанас Георгиев и Ради Милев (инициатор и главен организатор на проявата) пробягват пътя на българското опълчение – от мястото на неговото сформиране – Кишинев, до мястото на неговия подвиг – Шипка. Дължината на пробега е 1100 км, продължителността -4 денонощия. Стартират в 9,40 ч. на 27.02.1993 от Паметника на българското опълчение в Кишинев и финишират в 10,30 ч.на 03.03.1993г. на Паметника на свободата на връх Шипка.
Храненето, преобличането, почивките се случват в придружаващия ги микробус. С тях няма медицинско лице, нито масажист. Няма журналисти, нито телевизионни оператори. Само двама шофьори и навигатора Христо Карагяуров. Но те не бягат за награди, нито за реклама и популярност. Те искат само едно – да направят пробега и по този своебразен начин да отдадат заслужена почит към онези които дадоха живота си за свободата.
Заминават със собствени средства. Г-н Ради Милев отделя няколко хиляди от семейния бюджет, за да финансира мероприятието и изказва дълбока благодарност към господин Димо Димов, тогава секретар на община Казанлък, сега покойник, който осигурява необходимия придружаващ микробус.
Пристигат в Кишинев, но се оказва, че могат да ги приемат в посолството ни там, само за да им кажат, че не могат да им осигурят обещаната нощувка. А средства за хотел няма.
„Отидохме при директора на българския музей Илья Резник“, разказва Ради Милев, „Подарихме няколко брошури и дипляни за Шипка и шепа пръст, която взехме от върха преди тръгване. Г-н Резник се оказа по-загрижен за нас отколкото българския посланик. Предложи ни и нощувахме в новия му необзаведен апартамент. Налягали на пода, всеки със своите мисли и в своя спален чувал, събирахме сили за бягането, което ни предстоеше, бягането от Кишинев до Шипка.“
Следва началото на бягането, минаване през Румъния, разминават се с бълг. катер, който трябва да ги заведе до Свищов, но успяват да преминат Дунав при Русе и оттам поемат отново през Свищов по планирания маршрут, следващ пътя на опълченците. Остават им по-малко от 270 км. И в 10,30 ч. на 3-то март достигат до паметника на връх Шипка.
„Идеята беше много, много по-амбициозна, по-грандиозна, по-мащабна, по-глобална. Тръгва се с бягане от мястото където е сформирано Опълчението. От всеки град, през който се минава към групата се присъединяват по един или няколко бегачи (руснаци, румънци, българи). Групата постепенно нараства и на 3-ти март на връх Шипка финишира една внушителна, впечатляваща межународна група съвременни “опълченци“. Не стана. Но осъществена дори и в този вид, тя бе нещо съществено и различно от традицията“, споделя Ради Милев.
„Предстои ми поредното бягане от Казанлък до връх Шипка за 3-ти март. Навън тихо се сипе сняг. Какво ли е времето на Шипка? Не, не вярвам да има толкова много сняг, както преди 25 години. Много години съм бягал до Шипка, но толкова много сняг както през 1993 год. не съм виждал. И мъглата беше толкова плътна. Едва се виждахме.И тази година, два месеца преди да навърша 70 години, ще бягам с националното знаме в ръка от Казанлък до в. Шипка. И което е много, много по-важно, сигурен съм, че ще видя хиляди хора да се изкачват със знамена в ръка по пътя към върха. Преди няколко десетки години, аз бях един от малкото с националното знаме в ръка, а сега, сега хората със знамена на Шипка са хиляди.. Това ме вдъхновява, мотивира, изпълва ме с оптимизъм и вяра, че се движим в правилната посока и родолюбивите българи стават все повече!“- думи на Ради Милев.