16:23 | 14 юли 05 1389

ТЕ ЛЮБЕХА СТРАСТНО ОТЕЧЕСТВОТО

Две класически творби от съкровищницата на българската поезия баладата "Хаджи Димитър" на Христо Ботев и одата "Опълченците на Шипка" на Иван Вазов са допринесли за трайното настаняване в народната памет на две събития от национално-освободителните борби на българите. Но няма пример и в световната практика нищожно по своя формат и характер събитие да се е превърнало в сериозно предизвикателство за този или онзи поетически гений. В този смисъл веднага възниква въпроса - какво се случи на Бузлуджа, та едно нищо и никакво планинско пасище се превърна в национална светиня!? Несъмнено отговорът е там, в онази далечна и не чак толкоз 1868-ма година. Не е тук мястото, нито времето да тълкуваме защо Ботев е поставил "В 1868" към заглавието на стихотворението "На прощаване". Да, тогава, в 1868-ма година онези около 125, любящи до смърт своето Отечество българи, се простиха с мило и драго и под водачеството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа минаха Дунава, за да умрат геройски за свободата на България.
Безродници и Отцеругатели у нас и сега (и особено сега!) с лопатата да ги ринеш. Но не те и никога те не са въртели и няма да въртят колелото на историята. Чувате ли, граждани? Не се унижавайте, не се кланяйте на тези нищожества! Идете на Бузлуджа и паднете на колене пред подвига и паметта на същинските наши герои! Не за това те се пожертваха, но го заслужават. Защото ние сме това, което сме и можем да се съхраним поради тях, поради светлия им безкористен пример, а не поради мошениците, лъжеполитиците, пладнешките хайдути и лековерните диванета около нас. Какво като не е кръгла годишнината - за искрената признателност не може да има ограничения. И защо да не повторим пак като молитва, казаното от Захари Стоянов: "Ех, Бузлуджа, Бузлуджа! Свято и историческо място си ти!… Твоите белокожи букове, студените извори, жълтите сипеи и гордите върхове чуха най-напред официално думите "Свобода или смърт!" Ти се показа най-много гостолюбива да поемеш в обятията си 26 души светци, ти видя, когато се повали на земята за последен път зеленият байрак, когато полумесецът настъпи на уморения вече лев; ти видя как знае да умира българинът за свобода, как лее той кръвта си за своето отечество… Най-после, клоновете на твоите дървета бяха най-близки свидетели на трагическия оня акт, те видяха, когато бликна алената кръв от гърдите на сливенския герой, когато той изтърва саблята си, когато рухна на земята, заобиколен от храбрите си другари, които лежаха наред с него…
И така, поклон на твоето землище!"
Туй казва Захари Стоянов. Малко, но много значещи думи. Той сложи пръст в раната и без да е патриарх или папа назова тези 26 герои и техния войвода Хаджи Димитър СВЕТЦИ. А така определи и Бузлуджа като място свещено, славно и безсмъртно.
Идеални времена, идеални герои! Наемате ли се, господа, да разсъждавате върху това възклицание? Наистина, идеалисти ли бяха четниците и войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа в 1868-ма година? Може би, ако ги вкараме в длъжностната характеристика на това понятие. Но никога в смисъла на съвременното разбиране за отнесени, празномислещи и налудничави хора. Истина е - те мечтаеха, но не как да откраднат, как да излъжат, как да натрупат богатство; те мечтаеха да помогнат на Отечеството, онова Отечество, от което бяха прокудени; те мечтаеха, те желаеха истински да умрат с оръжие в ръка за свободата на Отечеството; те обичаха земята и народа си - бяха готови и се пожертваха за тях! Но има и нещо друго, което все повече ни липсва: те ВЯРВАХА! Че могат да променят нещата. Че техният пример ще намери хиляди последователи. Че времето на думите е безвъзвратно отминало и на дневен ред са делата. Следвайки тази си вяра, някои продадоха кръчмите и дюкяните си във Влашко, други зарязаха търговията, занаятчийството и професиите си, трети се лишиха от парите и наследството си, за да купят пушки и пищови, ками и саби, униформи и барут, за да отидат и измрат за свободата на Отечеството си. И в тази непонятна за нашето време амбиция най-нещастни бяха сиромасите, които трябваше да разчитат на чуждото благоволение, за да се приобщят към другарите си. Мнозина, както твърдят очевидците, не можеха да го сторят и останаха натъжени на румънския бряг. Нека не се оправдаваме с времето и обстоятелствата, че един на хиляда българи ако попиташ само в нашата си, Казанлъшка община, да ти назове името поне на един нашенски герой от Хаджидимитровата чета, ще може да ти отговори; но със сигурност знае имената на купчина измислени и натрапвани ежедневно "герои" от телевизионни игри, шоу-та, музикални програми, от които непоносимо смърди на пошлост и гнусота. Та по този повод нека още веднъж изпишем имената на участниците в четата от Казанлък и околията:
1. Иван Пеев - Дългия от Казанлък - 27 години
2. Колю Мартинов от Казанлък - 25 години
3. Иван Тотев от Казанлък - 29 години
4. Станчо Николов от Казанлък - 24 години
5. Христо Янъков от Казанлък - 24 години
6. Стефан Панев от Казанлък - 28 години
7. Христо Патрев от Шипка - 20 години
8. Калчо Георгиев от Шипка - 45 години
9. Стефан Орешков от Шипка - 2 години
10. Кръстю Минков от Долно Схране - 20 години
И пак ще питаме, и ще продължаваме да питаме: къде е паметникът на обесените от турците на някогашния Казанлъшки мегдан Кюлбоклук Хаджидимитрови четници Стефан Орешков и Христо Янъков. Какво чакаме още? Не сте ли чували приказката, че докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват!? И, за да насърчим за пореден път онези, от които зависи възстановяването на паметника на героите Орешков и Янъков, да цитираме отново казаното от очевидци, че когато подкарали към бесилото, издигнато на Кюлбоклук, осъденият на смърт Стефан Орешков, той, вървейки с гордо вдигната глава, рекъл на присъстващите: "Братя, аз не отивам да умра, както мислят поганците, а да се родя!", след което надянал сам въжето на врата си. Това се случило на 28-ми юли, 1868-ма година…
Утре, вдругиден ние ще отбележим не само 137 години от славната битка на връх Бузлуджа, но и 165 години от рождението на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Ако се доверим на историка Никола Ферманджиев, Хаджи Димитър е роден в Сливен на 10-ти май, 1840 г., а Стефан Караджа на 11-ти май същата година в с. Ичме, Ямболско. Тоест, легендарните войводи са като двама братя близнаци по възраст, убеждения и съдба. Всеобщо известно е, че Хаджи Димитър Димитър Николов Кръстев Асенов) - главният войвода на четата загива в бой за свобода на връх Бузлуджа на 18-ти юли, 1868 г. Стефан Караджа (Стефан Тодоров Димов) - военния командир на четата ("нашият офицерин", както го нарича четникът Христо Македонски) е тежко ранен в четвъртата битка в местността Канлъ дере, заловен, откаран в Русе, където умира в затвора от раните си.
"Аз съм политически хайдутин" - приписват тези думи на войводата Хаджи Димитър, но нека те не успокояват днешните политически хайдути, защото разликата между тях и Хаджията е колкото тази между земята и небето! За Караджата пък преданието говори, че когато поради тежките рани по тялото, той не можел да върви качили го на гърба на един турчин, за да го откара в коната. - Жив ли бях да възседна турчин? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите - рекъл той пред насъбралите се сеирджии.
* По Н. Ферманджиев
Емил ПЕНЧЕВ