09:53 | 31 март 05 1626

"НАТАМ, ОТКЪДЕТО СЕ ВРЪЩАМЕ"

Трябва да си призная, че останах поласкан от предложението на Диана Рамналиева да представя първата й книга стихотворения пред публиката. Казах "поласкан", а не "изненадан", защото ние се познаваме от доста време и си имаме достатъчно доверие. Доказва го и фактът, че преди няколко години аз също предложих на Диана да напише нещо за моите две книги. Но искрено съм изненадан - първо от смелостта й да изкара на показ и то в една модерна стихотворна форма вътрешния си интимен, нека допълня - достатъчно сложен, свят и, второ - от самото съдържание на стихосбирката.
Прочитайки тези около петдесет-шейсет, бих ги нарекъл - душевни съкровения, първия въпрос, който си зададох бе: ходила ли е Диана наистина там, откъдето се завръща? Там е работата, че и авторката настоятелно търси същия отговор почти във всяка от творбите си. Бих нарекъл поезията на Диана асоциативна, много лична, един вид АЗ-ПОЕЗИЯ, която прелива от интимни чувства поезия - ин-витро, където външният живот с всичките си парадокси нахлува през сетивата навътре в сърцето и душата и предизвиква желания, омраза, гняв, радост, болка, страдание, надежди и разочарования… Диана не е от онзи тип поетеси, които търсят и предпочитат мъжките конструкции - къде подражателно, къде поради самия си начин на мислене. Нейната лирика е подчертано женствена, на моменти дори прекалено сантиментална, макар и облечена в една твърде усложнена форма и стилистика.
Ако се вгледаме по-внимателно в съдържанието на стиховете на Диана Рамналиева, не може да не ни впечатли нейното предпочитание към природата и природните явления като образи, кореспондиращи с вътрешните й емоционални преживявания: земя, море, поле, трева, слънце, луна, дъжд, сняг, лед, годишни сезони - всичко е вплетено в поезията на Диана по един заслужаващ похвала начин - ненатрапчиво, деликатно, излъчващо поетически внушения и образност. Природата откъм другата й страна, откъм човешката - това са очи, длани, пръсти, коси, лице, устни, ръце, колене, глас, рамене… Но преди всичко очите. Те, като че ли са входа и изхода на живота, вратата на чувствата, през която се промъкват и си отиват любови и омрази, красиво и грозно, приливи и отливи в буквалния и преносния смисъл, изгреви и залези…
Поезията е специфично изкуство, при това - отчайващо взискателно към всички, които по една или друга причина, къде съзнателно, къде несъзнателно решават да се упражняват в писането на стихове. Обикновено вътрешният порив е стандартно начало, което не ти дава мира и насърчава желанието да изкажеш, да споделиш чувствата си и в писмено слово. И когато седнеш зад белия лист, започват мъките. Писмената форма на мисълта трябва да бъде възможно най-близко до оригинала. Авторката на "Натам, откъдето се връщаме" Диана Рамналиева няма претенции за съвършенство. И това е една достойна позиция, заслужаваща уважение. От друга страна би било достатъчно несправедливо да оценяваме нейната първа поетическа книга с най-високите критерии за поетическо изкуство. И пак според тях в книгата има интересни попадения, които със сигурност ще впечатлят и ще се понравят на читателите. Интересна поезия има, без преувеличение, например в "На чувствата пияния възторг", в "Свободата е знаме, приятелю", в "Снегът затрупа черните ми мисли", в "На лъжата отровната сянка", в "Олтарът на безкрайната Вселена" и други.
С всичко онова недостатъчно, каквото по правило можем да открием във всяка първа книга на млад автор и особено, ако тя е поезия, несъмнено "Натам, откъдето се връщаме" е един сполучлив дебют. Книгата прелива от искреност и това е може би едно от най-сериозните й достойнства. Признайте си: не се ли нуждаем всички ние от малко повече искреност в огромният хаос от лъжи, който ни заобикаля?
Емил ПЕНЧЕВ