СКАЗАНИЕ ЗА СВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА СОКОЛНА

Продължава от бр. 47
- Но, защо ти е да ставаш цар, сине? Царската корона е лъскава. Но е и много тежка, не е за всекиго. Царят не е човек свободен. Не може сявга да избира между доброто и злото. Принуден е да хитрува, да лъже, да се бие, даа... убива! - Макар и против волята. А тии... готов ли си?... Не си, сине!.. Не съм те учил на това. Само... Само дето Гюрга малко те...
- Татко, татко, обичам я!.. За нея - Брезинка - готов съм и в огъня да вляза!
- Помисли! Помисли още, сине! Добре помисли преди да решиш каквото и да било! - и Отецът излязал от пещерата.
Погледнал гората, високите върхове на планината и седнал на големия камък до оградата. А било тихо-тихо пролетно утро! Толкова тихо, че се чувало как диша земята... Лек ветрец повеял от дола, където спяли предците на Павуна, и сякаш довеял шепот в листата:
- Кой си тиии, та решаваш пътя на детето?.. Негов е живота - той трябва сам да избира!
Спомнил си Отецът за рогатата бебешка шапчица на Павуна и същия глас като че му прошепнал:
 - Ами ако детето е било от племето на аргусите? Нали там нявга са се въдили много пауни... Ами ако е било от царско коляно и сега кръвта му на там го тегли?.. Нямаш, нямаш право да се месиш...
Нямаш!..
Върнал се Отецът в пещерата:
- Е, Павуне, помисли ли, сине? Реши ли?.. Какво избра - Свободата илии.. Любовта? - засмял се Отецът - Хайде, стани да си поговорим!...
- Какво да решавам, тате - Обичам я... умирам за нея но... за какво й е на Брезинка такъв парцалив цар като мене!..
- Стани, не се грижи за това... Аз ще ти помогна!. Искам догдето съм жив - радостен, щастлив да те видя... Пък, било е време, когато и бедняци за царе са избирали, стига да го заслужават...
- Хайде, стани и слушай: Нашата планина е свещена сине! Тук някога са слизали Боговете, които са създали хората. Научили са ги на разни занаяти...Прости ми Боже, правя го за добро!.. Не съм ти казвал до сега... в една пещера зная... има много златни съкровища, от стари времена останали: всякяква къщна посуда, нявгашни царски одежди, шлемове, оръжия и тежки гиздила... Не съм ти казвал, да не те изкушават! Защото златото е като дявола, сине! Лесно подлъгва човека! Но тии... вече не си малък, не си и глупав!.. Хайде, иди да повикаш дядо ти Нестора, пък ти помагай днеска във воденицата на Марко.
След няколко дни Павун и Марко слизали надолу по пътеката край реката и водели едно муле натоварено с два тежки чувала. Отецът ги изпроводил чак долу, дето буйната река слизала в равнината и се разливала широко в бистри сини вирове и бели пенести бързеи. Подал им кесия с пари и казал:
- Хеее, там - долу в ливадите,... видите ли ония мравуняци? Това са все добитаци: биволи, крави и коне. Изберете си най-хубавите, най-младите и бързи жребци и... вървете със здраве! Господ да ви е на помощ!.
Прегърнал ги един по един Отецът и тутак си се обърнал, да не би да видят момците сълзите му в очите. 
Пред двореца на цар Аний имало голяма поляна, оградена от три страни със скали. Най-доло, точно срещу реката бил двореца. На по-високата - светилището, а на най-горната - жертвения камък, където пренасяли жертви на Боговете.
На стъпалата пред двореца стояли стрелци и придворни, а пред тях на мраморни престоли стояли цар Аний и дъщеря му принцеса Брезинка. Народът обиколил наоколо цялата поляна, където щели да се състезават кандитатите, за ръката на принцесата.
Най напред започнали да поднасят подаръците: един по един пристигали кандидатите заедно със слугите си, които носели тежките дарове; злато такани платове, грамадни фиали с най-различни плодове, други - кози, агнета, трети - млади жребци, сърни и телета.
- Подаръции, за прекрасната принцеса Брезинка от царя на далечна Мизана! - представил гостите млад, строен, царедворец, който ръководел тържеството.
Цар Аний само кимнал с глава.
- Приема се! Следващия!..
- Подаръци за принцеса Брезинка от принц   Лъвиний  из Будшаграда!
- Приема се! - обявил царедворецът, а цар Аний пак кимнал с глава.
- Подаръци за красивата принцеса Брезинка от царя на град Сириус...
- Приема се, следващия!
„Следващия", „следващия",... докато дошло реда на Марко и Павуна. Те малко позакъснели докато се облекат и нагласят...
- Има ли още кандидати? - попитал царедворецът.
Тогава на поляната дотърчали двама конника. Единият със златна ебруя на коня, със златен шлем на главата, на който разперял златни криле двуглав орел; със бяла златоткана туника и наметало, цялото извезано със златни звезди и слънца. С едната   ръка държал златните юзди на коня, а с другата придържал лъка и колчана със златните стрели „венвори". До него яздел конник със сребърна ебруя на коня, сребърен шлем на главата, със синя туника и наметало. С едната си ръка той придържал сребърните юзди на коня, а с другата подпирал тежко метално кофчеже вурху гърба на коня.
Момците скочили от конете, поставили кофчежето пред цар Аний и принцеса Брезинка, поклонили се с думите:
- Дарове за цар Аний и принцеса Брезинка от господаря на Свещената планина Соколна! - и разтворили капака на ковчежето.
Царедворецът заизваждал от него златни съдове: чаши, фиали, ритони и всякаква къщна посуда. За Брезинка: гривни, гердани, пръстени, старинни златни плетени шапки, като кошерки, украсени с безброй скъпоценни камъни подредени като слънца, звезди, вити змии или рогати архари... Младият момък със златния орел на шлема подарил на Брезина алена роза... Ахнал народа!...
- Брей, кой е този бре?! От къде е?
- Не чу ли? - от Свещената планина Соколна.
- От коя планина?
- От Златната планина, от коя!
- Ами него как го викат?
Че кой го знае... Като видяха златото, забравиха и да го питат как се казва!..
Затръбили тръбачи с рогове, конници обиколили в кръг поляната - народът отстъпил назад към реката, да стори път за кандидатите.
Най-напред започнали да се надбягват. Петнадесет конника се наредили в редица и щом чули сигнала - втурнали се кой колкото сила има...
Копитата им претрополяли по железния мост и се изгубили зад червените скали - оттатък реката. Там имало старо тракийско светилище дето жрици пазили "свещения огън", който ден и нощ вечно горял в пещерата... От него конниците запалвали факлите си, обиколили светилището, и бегом - по обратния път към двореца... Когато копитата на първия конник затропали по моста-народа радостно възкликнал:
- Е-е-е-еий!.. Е-ле-ле-лей!
- Хаа! Хаа! Хаа, още малкоо! Още малко!..
Профучал конникът като вятър край цар Аний и дъщеря му, стигнал до скалата, скочил от коня,изтичал по каменните стъпала нагоре и от своята факла запалил огъня в Свещения купел на скалата. Сетне - слязъл по стъпалата поклонил се пред цар Аний и принцеса Брезинка. След него дотърчали и останалите кандидати.
Народа ликувал:
- Е-хе-хе-хейи... Да живей!..
- Да живей Соколаа!..
Започнало състезанието с лък и стрела. Наредени в редица - един по един кандидатите опъвали тетивата на лъковете и пускали бръмчащите стрели към самотно дърво на връх червената стена - оттатък реката.
Когато дошъл неговият ред Павун опънал лъка, златната стрела пропяла като пчела над главите на хората и отлетяла право към Самотното дърво. След миг от там развяли червена лента - знак на победа. Хиляди гърла в едно възкликнали радостно:
- Улучии!.. Улучи! Сокола улучи! Да живее Сокола!
- Започнали борбите: със сопи, със саби, с боздугани, копия, но... все Павун побеждавал! Всички му се радвали, всички го окуражавали, а Брезинка немогла да отрае, ставала на крака и размахвала в ръка аленото цвете...
Баща й смръщил вежди и я помъмрил:
- Недей бърза, дъще! Не е най важна силата... Сила без разум - пукната пара не струва!.. Затова,ще ги изпитам аз по-изтънко твоите кандидати...
- Елате тук по-близо, момчета!
- Всички се бихме достойно и заслужавате ръката на дъщеря ми макар че пръв трябваше.. Сокола. Искам да ви кажа и една гатанка:
“Кой е този плод, който, кога е зелен - е много сладък, а щом узрее - горчив става?"
Спогледали се кандидатите, навели очи... Само Павун се засмял и отговорил:
- Това е детето, царю, - човешкия плод:
Когато е малко - детето е много мило и сладко, но, когато порасне, нявга огорчава близките си..
- Браво, момко!.. Как ти беше името?
- Павун,... Павун, царю честити.
- Слушайте сега момци, и внимвайте!.. Ще ви разкажа и една приказка:
„Ято щъркели летели на есен от тука към бреговете на Либия... Но ето че излязъл бурен вятър.
- Татее, татеее! - запискало малкото щъркелче- Не мога повече! Крилата ми омъляха! 
- Но, под нас е морето! - рекъл бащата - Опитай се на моите крила, крий се от вятъра зад гърба ми бурята налитала свирепо. Морските вълни яростно ревели... 
- Зави ми се свят! Немога повечее... Падам! Тате, татее! - Тогава бащата вземал на гърба си падащото щъркелче и размахал още по-бързо мъжтси криле... След малко, когато вятъра взел да поотихва и в далечината се виждал вече Либийския бряг, стария щъркел попитал: - Сине, когато аз остарея, ти, така ли ще ме носиш на гърба си? Ще ме отнесеш ли на Либийския бряг?
- Не,тате! Ще отнеса първо децата си.
- Така ли? - рекъл бащата, разтърсил снага. - И щъркелчето полетяло в бездната към морето... Вятърът го завъртял като топка и в този миг малкото щъркелче видяло брега. Със сетни сили то разтворило крилете си и се задържало..."
 - Е?.. Какво ще кажете? Кой е бил по-добър, по-мъдър, синът или бащата?
Един от кандидатите викнал „бащата", други викнали - „сина". Павун мълчал.
- А ти защо мълчиш Павуне, какво ще кажеш?
Павун отговорил:
- И двамата, царю, са били мъдри и разумни - и бащата и синът.
- Как, така? Защо?      
- Амии... Старият бил грижовен баща: Той напътствал децата си как да летят и се борят с вятъра. Когато синът му вече не можел да лети подложил гърба си и го понесъл да отпочине, и едва когато Либийския бряг вече бил близо, го съборил от гърба си. Той знаел, че сина му няма да загине, защото надеждата, че брегът е близо, ще му помага да разперва крилата си и да надвие вятъра...
- Тогава, защо го съборил?
- Съборил го, защото не искал синът му да става готованин, и още Царю, защото искал да испита сина си, дали и той като него ще стане грижовен баща...
- А от къде разбра, че младият щъркел е умен, като баща си?
- Младият щъркел отговорил, че първо ще пренесе децата си, защото вече е разбрал,че който за пръв път лети към Либийския бряг, не познава пътя и не е срещал морските бури по-лесно може да загине без нечия помощ, докато опитният летец, минавал много пъти по него. Все ще му намери колая - може на остров да кацне, или на корабна мачта и да изчака докато..., дойде сина да го вземе...
Засмял се цар Аний, хванал за ръка Павуна:
- Стария щъркел - това съм аз, сине! Затова те изпитвах, дали и ти ще постъпиш разумно.
- Да живее Сокола! Да живее Павуна! - най-достойния кандидат за моята дъщеря Брезинка!.. И най-мъдрия цар на народа ми!
- Да живее! Да живее! Да живее! - ревяла като бясна тълпата.
- Да живее Павун - Сокола, нашият млад цар.
/Следва/
Мария Георгиева Калчева
Търничане