Атанас Гърков - един от малкото ерудити останали в Казанлък и посветили живота си на хората в него

Днес броя годините, останали пред мен,
зад мен е пътят, извървян нелеко.
Но ако върнат ме към първия ми ден-
бих тръгнал пак по същата пътека.
“Лирично за себе си”, Атанас Гърков

Дори само този стих съвсем точно и пълно изразява житейското и творческо кредо на неговия автор, един от малкото останали в последните години в Казанлък интелигентни и ерудирани личности. Във въпросните последни години градът ни си позволи лукса да се лиши от подобен род хора, които или го напуснаха, обезкуражени, че може да се направи нещо стойностно, или останаха в забвение, допускайки на преден план да се вихрят “личности”, да се прави и показва “изкуство” със съмнителни достойнства. Да не говорим, че в ежедневието, скрити зад неговия ритъм и безкрайно “мъдрите” сентенции за това как със зъби и нокти трябва да се оцелява в днешно време, понятия като памет, история, корени, личности, толерантност, приемственост между поколенията станаха почти непреводими на съвременен език.
През всичките тези години, до смъртта си,

Атанас Гърков остана встрани

от човешката и творческа суета на болшинството свои съвременници. Дискретно и ненатрапчиво той наложи своето присъствие в Казанлък във време като днешното. А дори не е казанлъчанин. Но влюбвайки се в града и Розовата долина Гърков остана завинаги дълбоко свързан с атмосферата и хората на този град.
Сериозен, респектиращ, внушаващ уважение, с благ характер, с великолепно чувство за хумор, такъв е Атанас Гърков според близки и приятели, и всичко това издава истинската същност на един духовно богат човек, неуморим романтик.
“Още в университета се възхищаваха на богатата му душевност и творческите изяви. След завършването отказа предлаганата му научна работа в София – “ Ще отидем сред обикновените люде, да ги опозная, да пиша за тях, да уча и възпитавам младите хора” – връща се назад в годините съпругата му Фани Гъркова.- Спомням си първите дни, когато започна работа като директор на Художествената гимназия. “Дали ще се справя?” – ме попита. Необичайният въпрос ме смути малко, но знаех, че е амбициозен, че обича изкуството и с каквото се захване, го завършва с любов.”

Годините, посветени на гимназията

за Гърков са изпълнени с труд, обич, прецизност и творчески идеи – пише непрекъснато материали за вестник “Искра”, редактира последния брой на списание “Профили”, издавано от учениците на гимназията, работи върху двутомното издание на “Хора и рози”. И при цялата тази ангажираност отделя време за възпитанито на дъщерите си – едната станала художник, другата музикант. “Беше радостен, когато колеги и ученици го търсеха за съвет, за предстояща изложба, за рецитали, за приятелска раздумка. Радваха го успехите на учителите-художници, оригиналните им идеи”, разказва Фани Гъркова. Въпреки че през последните години съпругът и се отдава на творческа работа, той нито за миг не се откъсва от проблемите на гимназията.

Неговата мечта е

да види издаден романа “Хора и рози”, на който посвещава 13 години от живота си. Първата част на романа, разкриващ живота в Казанлък през епохата на Възраждането, е факт още приживе на автора, а втората излиза след неговата смърт, след множество перипетии по отпечатването му, с които се сблъсква неговата съпруга.
“Хора и рози” е роман за живота на българите в тъмната нощ на робството. Героите се вплитат в многостранни, понякога трудно обясними взаимоотношения, но такава е действителността – тъжна, невероятна, нелепа.
В “Звън на желязно клепало” започва зазоряването, което неумолимо и неотклонно приближава героите към края на тъмната нощ.
В мрака на робството се ражда необикновено светлата любов на Тодора и Петко, блесналата като светкавица злощастна любов на Петьо Ганин и Смилена, дългоочакваната и тържествуваща обич на Христо Стамболски и Търсица Перло”, така най-кратко самият Гърков обяснява своя роман. Всъщност

малцина казанлъчани знаят

че и споменатата втора част – “Слънчеви пътеки” е вече на книжния пазар, което е и голямата болка на Фани Гъркова. “Пишеше старателно, достоверно, с много изследване на героите. Езикът му беше цветист, език на изложението”, характеризира стила на писане на съпруга си тя.
Мнозина, може би , знаят, че Гърков е и режисьор на тогавашния младежкия театър към читалище “Искра”, къде поставя “ Я, колко макове”, “Четирима под един покрив”, “Някой ден, някоя нощ”, “Чудесната тройка”. Обича музиката, самият той свири на цигулка и пее – в Криводол и Пирдоп прави оркестри.
Филателист, любител-пчелар, обожаващ природата – това също са малки, но съществени детайли от личността Атанас Гърков.
“Такъв си беше – естествен, без пози, без шум, работохолик, влюбен във всичко, което носи радост и красота”, заключава спомените си Фани Гъркова.