Либия е страната на богатството и абсурда

Либия е разположена на площ от 3млн.600 хиляди квадратни километра площ и е близо 35 пъти по-голяма от България, в нея живеят около 2 млн. местни жители. В страната пребивават  още около 1 млн. наемни работници, като най-неквалифицираната работа се изпълнява от негрите от Централна Африка - те се грижат предимно за  отглеждането на домашните животни на либийците.
В Либия няма железопътен транспорт. Придвижването става с леки автомобили и автобуси - френско и японско производство.
Либия е страна с несметни  богатства от нефт и злато. Либийците водят непонятен за нас, европейците, живот. Пет пъти на ден могат да се срещат с приятели и роднини и при всяка среща обезателно се целуват. Първите разменени реплики са свързани с домашното имане - камилите, козите, овцете - чак след това подхващат разговор за семейството и децата. Камилите се отглеждат предимно за месо. То е основна храна на либийците и е по-вкусно от телешкото.
Либийците имат коренно различно от нашето виждане за понятия като честност и достойнство. Несъобразителността или изказаната мисъл под формата на шега те приемат като подигравка. Тънкообидни хора са и се дистанцират от чужденците. Имат около 100 празника в годината.

Инж. Ленко Гуглев е роден в с. Горно Сахране. Завършва МЕИ София, специалност “Технология на машиностроенето”. В продължение на 43 години работи в системата на Военнопромишления комплекс. Пенсионира се като директор на Завод 9 в с. Тъжа, Павелбанска община. 68-годишният пенсионер в момента живее във вилата си в с. Голямо Дряново.

През 1988г. отидохме на работа в Либия по направление - аз от ДСО “Металхим”, а съпругата ми - от “Кинтекс”. Установихме се в градче, което си нямаше име, проектирано от руски специалисти, изградено от финландци, намираше се на километър от завода , в който работехме. Разходите за пребиваването ни се поемаха от Джамахирията”, връща се назад в спомените си инж. Ленко Гуглев.В ония години българските работници в Либия бяха над 38 хиляди души.В завода работеха близо  300 казанлъчани, заедно с работници и специалисти от 15 националности – румънци, поляци, финландци, виетнамци, чехи… Руснаците обучаваха либийските работници, на военна служба в завода, която продължава неопределено време, докато директорът на предприятието не ги освободи.. Един от сержантите например, имаше 12 години служба в армията.
Никой от нас нямаше паспорт, но за сметка на това ни издадоха лични карти, с които можехме да ходим само на пазар до най-близкия град Бени Улит.
Като компенсация за

ограниченото ни придвижване

 либийците всяка седмица организираха екскурзии в градовете на Средиземноморието – Тарфуна, Триполи, Холмс. Любимо място за посещение ни беше Холмс – град-музей. За да спаси Египет Марк Антоний се жени за Клеопатра и в нейна чест построява този град. За да я изненада построява 9 басейна, облепени с различен по цвят мрамор, докаран от Венеция, в които тя се е къпела всеки ден в магарешко мляко.
30-километровата ивица на Средиземноморието – от морето навътре към пустинята е привилегирована територия само за либийците. Тази зона, която те наричат “Рая на земята”, виреят всички земеделски култури – смокини, портокали, мандарини, фурми, палми, дини, грозде…
Пустинята е за чужденците.Всяка отделна държава или чужденец-милионер могат да закупят колкото искат площ от пустинята, да я разработват и облагородяват, като добитият нефт и подземни изкопаеми стават тяхна собственост.

Пристигайки в Либия

първото ми желание беше да намеря “Зелената книга” на Кадафи, в която се описва бъдещият живот на  сънародниците му, преведена на руски език. Още на първата страница като мото е записано: “Мъжът е човек и жената е човек”. Има и други впечатляващи изречения в тази книга.
В град Холмс и столицата Триполи средната годишна температура  не надвишава 25 градуса. Зима в Либия няма, само през март в продължение на две седмици валят проливни дъждове. В нашето градче нормалната температура беше около 48 градуса, а навътре в пустинята, в Долината на смъртта – 52-60 градуса на сянка. Кислородът във въздуха е с 25 процента по-малко, отколкото в България. Ако месните продукти се държат повече от 10 дни в хладилника се развалят, а ако месото се извади на открито, със седмици е годно за употреба, не се разваля.

Законите в Либия

не съвпадат с нашите разбирания за законност. Според Корана, кражбите от ближния абсолютно са забранени. Но държавната собственост се краде на поразия и с взлом. Обектите ни бяха пълни с инструменти и материали, които бяха под ежедневния прицел на крадците. Крадеше се всичко. А магазините в Либия са препълнени със стоки – от евтини, по-евтини. Зехтинът, олиото и маслото се продават на една и съща цена. Бензинът е по-евтин от водата. Смъртна опасност грози всеки либиец, употребил алкохол.. Достатъчно е само да се загледаш в либийска жена и присъдата ти е прочетена от роднините и съпруга – смърт или кастриране при лекарски условия. Прелюбодеянието също се наказва със смърт.

Жените в Либия

не работят. Работят само най-бедните и то предимно в магазините. Само те са с открити лица. Считат ги за най-долната прослойка в обществото – безсрамници, безбожници, проститутки… Останалите жени са забулени така, че гледат само с едното око. В Триполи, дворецът на Кадафи се охранява само от девойки в черна униформа, които по военна и бойна подготовка не отстъпват на мъжете. Предаността към господаря е фанатична и те са готови да жертват живота си за него.
Кадафи е бедуин. “Шатрата е моят дворец- обича да казва с гордост той.- В нея се чувствам по-добре, отколкото в двореца, защото мога да я местя, където искам, когато искам… Шатрите на бедуините са построени предимно от изтъкана козя вълна. А козата според нашия Коран е символ на волността и благополучието!” Затова либийците боготворят Кадафи и го поставят редом с Аллаха.
За най-бедните държавата строи безвъзмездно къщи, които представляват своеобразен лъкатушещ лабиринт, така че да не се виждат със съседите си. Къщите са с най-малко 6 стаи, от които 4 са жените и децата, а останалите две са за лично ползване от мъжа. По-богатите либийци взимат заеми от държавата, но ако за три години постройките не бъдат завършени, заемите се опрощават.
Всеки посетил Либия знае за десетките построени градчета с всички най-съвременни условия за живот – обществени бани и тоалетни, паркове и градини, училища и стадиони, които безупречно се подържат. Влезеш ли в тях, добиваш чувството, че техните обитатели току-що са ги напуснали, но са забравили оросителите в парковете и градините да работят. А всъщност те са безлюдни.

Построени са за бедуините

които предпочитат волността пред затворения  градски живот.
Една либийска мъдрост гласи: “Нефтът е водата на Либия, а златото – пясъкът на пустинята!” За подарък либийците купуват килограми злато. За хубава, по-хубава и най-хубава булка женихът трябва да закупи задължително накити от  2 до 5 кг злато”, разказва увлекателно Гуглев.
И така неминуемо в разговора стигаме до проблема със смъртните присъди на петте наши медицински сестри.
“Богатията прави хората мързеливи, лекомислени, отнасят се с безразличие към заобикалящия ги свят, а мръсотията и неуредиците винаги остават на по-заден план за разрешение. Така е и в Либия. Улиците буквално са затрупани с тонове отпадъци, които с месеци не се извозват от работниците по чистотата. Навсякъде могат да се видят деца и граждани, които задоволяват естествените си нужди в парковете и градините, по улиците… А това е ежедневие, което не смущава никого. Посетих болницата в град Тарфуна, където работят български лекари-специалисти. Направи ми голямо впечатление мръсотията в лечебното заведение- либийците плюят по пода, пушат из коридорите, а десетки пациенти лежат направо на цимента. Видяното ме кара да мисля, че не по-добра е хигиената в отделенията, където се лекуват болните.

В Либия няма училища и институти

за подготовка на  среден медицински кадър. Не е тайна, че в болниците там се назначават медицински сестри и обслужващ персонал, без никаква подготовка, знания и практика. Още повече в Либия е практика една спринцовка да се употребява многократно. Това са предпоставки за вътрешноболнична инфекция, която е започнала преди пристигането на нашите медицински сестри в Либия. И това го доказват по най-категоричен начин редица светила в световната медицина, работещи по проблемите със СПИН-инфекцията, която се превърна във световен проблем. Няма никаква логика и е невъзможно нашите медицински сестри да имат и най-малката вина за заразяването на либийските деца със СПИН. Аз съм твърдо на страната на нашите медици и за тяхното оневиняване.
Кольо Николов