Въпрос на самоуважение е да почиташ хората, които са отворили очите ти за четмо и писмо

Петко Въчев е преподавател по изобразително изкуство в СОУ “Екзарх Антим I”. Роден в Казанлък, но и до ден днешен е свързан с Енина, откъдето е и коренът му, потомък е на Онуфрий Хилендарски. Според него, въпрос на самоуважение е човек да почита учителите си. Малко познат на казанлъчани като поет, Петко Въчев твърди, че не обича да се шуми около личността му.

Какви мисли Ви вълнуват в навечерието на 24 май?
Противоречиви. При всички случаи, мисълта ми кореспондира с далечното минало, с онова, което е писано и творено през вековете, с духа на онези времена, нишката на които не продължава днес. Няма го продължението на този дух.
Духът на дедите си ли , всъщност изгуби българинът през годините, преследвайки чужди идеи, прихласвайки се по чужди идеали?
Не мисля, че българинът е изгубил този дух, той го таи. Последните години не са единствените, които поставят на изпитание българския дух, в историята ни има много такива случаи и щом сме оцелели досега, то значи този дух е жив и мъждука някъде дълбоко в душите ни, като нестинарска жарава, от която ,сигурен съм в това, ще се разгори буен огън.
Говорите с оптимизъм за бъдещето, това означава ли, че според Вас, българската просвета и култура са в застой днес?
Да, определено. Но, пак повтарям, че съм оптимист за бъдещето, въгленът ще разгори огън…
В лицето на учениците си виждате ли бъдещите българи, които ще разпалят този огън?
Да. Аз вярвам в своите ученици. Те имат уникалната възможност да интерпретират качествено това, на което се опитвам да ги науча. При едни резултатите идват по-бързо, при други по-бавно.
Как се отразява на учениците целият този хаос в държавата ни?
Да, точно хаос… Няма посока. Липсва категоричната преценка – това е нашето, това е българското. Като че ли ни е страх да бъдем националисти. Страх ни е да кажем, например, “Аз съм българче”. А някога се гордеехме и се възпитавахме с него. Ето тук се получава някакво разминаваме между поколенията.
И какво правят децата в тази ситуация? Какво всъщност му липсва на днешното дете – в училище и извън него?
Спокойствие. Днешното дете е компютъризирано, ангажирано с изучаването на езици и куп други неща, които по един или друг начин са амбиция на родителите, а не на самото дете. С други думи, българинът продължава да оказва натиск върху решенията на детето си, като е убеден, че това е най-доброто. И в този смисъл, на детето също му е необходимо спокойствие.
В каква степен днешното дете расте духовно?
“Духовното” възпитание липсва на днешното дете. Аз пак ще се позова на миналото, но в крайна сметка там има и ценни неща – някога в часовете по литература ние рецитирахме стиховете на българските класици, а днешните деца не ги знаят.
Кой носи отговорност за това? Учебните програми ли са несъвършени? Мислите ли, че трябва да се върнат някои ценни неща от старите програми?
Да, мисля, че трябва да има застъпване на нещата. Не може да говорим на децата за Микеланджело, за Леонардо, а те да не знаят, че на “две крачки”, в галерията са картините на Иван Милев, на Дечко Узунов, на Ненко Балкански, да не знаят нищо за тях, да не знаят дори, че те са казанлъчани. Жалки са изказвания от рода на: “А-а, Иван Милев, оня от петолевката”. Това разминаване е трагично.
Какво може да стимулира учителя в днешно време в училище?
Сред многото неща, които могат да стимулират учителя в днешно време, за мен лично, е значим споменът за моите учители, онези, които някога с дълбоко преклонение наричахме “даскали”. Онези, към които изпитвахме уважение и респект. Сега ги няма нито уважението, нито самоуважението от страна на учениците.
От кого Вие сте се учили?
Поклон пред всички, от които съм се учил – първият ми учител Стефан Проданов, първият директор Христо Диманов в Енина, след това в Художествената гимназия – Христо Бабеков, професорите Поплилов, Васил Йончев.
Как се чувства един творец като преподавател?
За мен е естествено това съчетание, аз не съм го мислил, просто така се стекоха нещата в живота ми.
Кои са пресечните точки на Вашето творчество като художник, а и като поет? Какво може да Ви провокира?
Тъгата, неизказаната мъка, изписана в очите на хората около мен. Загатването за нещо много, много човешко… Между другото, аз не публикувам. Пиша за собствено удоволствие. Почти всеки ден ми хрумва по нещо и пиша на коляно – нито утре, нито вчера, само днес, пък каквото излезе, това е. Понякога може да ме провокира и нещо съвсем случайно, съвсем инцидентно. Съвсем наскоро завърших един деветмесечен труд – акростих, събран в 140 страници. Провокира ме една случка в училище.
Един творец чувства ли се разбран в училище или той си остава за колегите просто особняк или чешит?
Не. Дори понякога “виждаш” как наум си казват – “Кой си ти,бе ?, Че какво от това?”. Но мисля, че така е и по-добре. Остава оня бял лист, с който си кореспондирам, друг не ме разбира.
Не се шуми около Вашата личност, защо? Вие ли предпочитате да е така?
Да. Така съм устроен. Не чувствам необходимост от показност.
Като творец чувствате ли се добре в Казанлък, липсва ли Ви нещо?
Нищо не ми липсва. Добре е, че това което ми липсва, е това за което пиша.
Мислили ли сте си да напуснете Казанлък?
Никога. Където и да съм ходил, винаги съм се връщал тук. Има много неща, които ме дърпат да остана тук- и от минало и от настоящето.
Славяна Узунова