Хората с увреждания сами трябва да направят така, че промяната да се случва

Павел Павлов е консултант-обучител към Центъра за независим живот - София. Вече трета година работи по обучителната програма на Центъра, с организации на хората с увреждания от цялата страна. Павлов работи и с казанлъшкото сдружение “Бъдеще за децата с увреждания”, първите два цикъла от програмата са проведени именно на територията на Казанлък.

Господин Павлов, в какво се състои дейността на Центъра за независим живот?
Вече трета година Центърът за независим живот работи по обучителна програма за организациите на хората с увреждания, като целите са три – повишаване организационния капацитет на тези организации, повишаване лидерските умения на хората, които ги управляват и създаване на мрежа на организациите на хората с увреждания, които да работят заедно, да осъществяват съвместна дейност и в крайна сметка да направят така, че хората с увреждания да водят един действително независим живот. А това би станало едва тогава, когато те станат активни, когато са движещата сила на този процес, тъй като са пряко заинтересовани. От друга страна е необходимо да се създадат нормативни условия, подходяща законова среда, която да дава възможност за този независим живот. Това означава, хората с увреждания да имат възможност да се реализират професионално, да се обучават при равни условия с връстниците си в общообразователните училища - да не бъдат отделяни в специализирани учебни заведения, между другото по този проблем работи и сдружението във вашия град - “Бъдеще за децата с увреждания”.
Какво е Вашето становище по въпроса за образованието на децата с увреждания, обучението в общообразователните училища ли е по-удачно за тях и защо ?
Трудно тези деца биха получили добро образование в специализираните училища, каквато е практиката до сега. Една от задачите на сдружението в Казанлък е именно, да създаде условия за интегрирано образование, децата с увреждания да учат в масови училища и да получат най-доброто образование.
Колко организации и сдружения в страната се занимават с проблемите на хората с увреждания и в частност на децата ?
Точния брой не мога да кажа, но почти във всеки по-голям град има организация, която защитава правата на децата с увреждания. Има и най-различни като дейност организации – едни се занимават с възстановяването на хората с увреждания, други работят за осмисляне на свободното им време, трети лобират за промени в законодателството- с това се занимава и Центърът за независим живот.
От кога съществува, всъщност, този център?
Центърът е създаден през 1995г. и от тогава работи много активно за защита правата на хората с увреждания.
С какво за деветте си години на съществуване Центърът е допринесъл за адаптацията в обществото на хората с увреждания и съответно на обществото към тях и проблемите им?
И много, и малко се е променило. Малко, защото не винаги се изхожда от правилната гледна точка. Досега, и това личи в нормативните документи, на хората с увреждания се гледаше като на група, на която трябва да се предоставят само придобивки и която трябва само да бъде подпомагана социално, без да се обръща внимание на чисто човешките потребности, характерни за всички граждани. Затова в нормативните документи винаги се обръща внимание на подпомагането, а не на уеднаквяването на условията. Чрез тези документи, сега тепърва се създават условия за достъпна среда, която пък е условие за равнопоставеност.
В този смисъл какви са нагласите на институциите?
Не може да се говори общо. Като цяло институциите притиснати от необходимостта да променят законодателството и да го синхронизират с това на страните от Европейския съюз, се стремят да черпят от опита на тези държави и да включват в нормативните документи моменти, свързани със създаване на условия за равнопоставеност. От друга страна, работещите в институциите, трудно разбират този стремеж към равнопоставеност. И затова ние, заедно с нашите партньори – организациите на хората с увреждания в цялата страна, сме за това - да информираме представителите на институциите, да ги запознаваме с принципите на независимия живот на хората с увреждания, да насочим вниманието им към потребностите на тези хора. За да стане ясно, че имайки някакво увреждане, на даден човек не му пречи да бъде равнопоставен на всички останали при положение, че са му предоставени съответните условия.
На какъв етап е партньорството Ви с казанлъшкото сдружение “Бъдеще за децата с увреждания” ?
Те са на финала, общо взето, тъй като обучителната ни програма приключва тази година. Сдружението участва в третата му фаза и досега то премина през четири обучения, насочени към различни теми- философията на независимия живот, разработване и управление на проекти, резултат от това е и разработеният от сдружението проект “Дайте шанс”, чиято идея е интегрирано образование за децата с увреждания. Той ще приключи до края на май и предстои едно последно обучение, което е ориентирано към сътрудничество и работа в мрежа с други организации. Този етап на сътрудничеството ни ще приключи през юни, но се надявам оттук нататък да имаме и други съвместни дейности.
Контактувайки с хора с увреждания и с организации, които работят по техните проблеми, какви са наблюденията Ви, как се чувстват тези хора днес в България?
Как се чувства днес в България може да каже най-точно човек с увреждания. Но, различно се чувстват- има такива, които са се интегрирали достатъчно добре, които са се реализирали професионално, което само по себе си е потвърждение на твърдението, че увреждането не би трябвало да бъде спирачка за развитието на един човек. Аз самият познавам много хора с увреждания, работим с тях абсолютно равнопоставено, дори в обучителната програма екипът е смесен и се справяме чудесно. В този смисъл хората с увреждания, които са се реализирали се чувстват както всички останали- усещат несгодите на времето, в което живеем, преодоляват много трудности от всякакъв характер – бюрократичен, финансов… Но има и такива, които са се затворили в себе си и не се стремят към промяна. А според мен, единственият начин да се променят нещата в държавата е, самите хора, които са пряко заинтересовани, в случая тези с увреждания да поискат тази промяна и да правят така, че промяната да се случва – първо в самите тях, а после в обществото. Няма как да очакват други да им свършат работата, която те самите трябва да свършат.
България безспорно прохожда, както по отношение на създаването на условия за пълноценен живот на хората с увреждания, така и на създаването на нормативна база за това…
Прохожда, мисля, че е точната дума. Все още има много път да извървим, дори и чисто нормативно, за да достигнем развитите държави. Ние ще станем членове на ЕС само след две години, а все още законодателството ни не е достатъчно ефективно. От друга страна институциите, които трябва да изпълняват това законодателство, които трябва да създават условия за равнопоставеност на база нормативните документи, все още не са достатъчно ефективни в дейността си, не са достатъчно информирани и не предприемат необходимите действия, за да имат възможност хората с увреждания да реализират себе си.
Славяна Узунова