Българинът няма възпитан вкус към право на съпротива

Петър Горанов е главен асистент, преподавател по етика в СУ “Климент Охридски”. Интересите му са в областта на теорията на ценностите и философия на играта. Публикува статии и есета в научни публицистични издания. Той бе и един от лекторите на приключилия миналата седмица в Казанлък семинар, организиран от Центъра за превенция на хората, преживели насилие- АСЕТ, на тема: “Полицията и малцинствата- неизбежната промяна”. Една от основно дискутираните теми на семинара бе “Етиката и полицейската професия”.

Кое налага да се учат служителите на полицията на етика?
Всеки има нужда, друг е въпросът, че не става дума за учене на етика. Етиката, за разлика от морала не може да се вменява. Особено актуален в настоящия момент е въпорсът за изработването на Етичен кодекс на полицейския служител, като вид професионален кодекс. Той не е нещо ново или необичайно за нашата професионална практика. Етичният кодекс не е закон, той е една препоръка към характера на човек, сключил договор в съответната професия - в случая полицаят. Тези препоръки не се учат наизуст. Характерът на полицая трябва да попие тези норми. Ако ги попие - професионалната му етика вече е полицейска, ако не- неговата техническа етика е полицейска. Етичният кодекс е необходим регулатор на публичните професии, а полицейската е най-публичната професия. От една страна нейната дейност трябва да е максимално публична, защото полицият не е частен обвинител, нито отмъстител, нито телохранител. От друга страна той трябва да пази дискретно информацията. Това е важно за хората, не само защото обучението и животът са синоними. В този смисъл се налага и обучението на полицейските служители - след като е жив един човек и особено този, който има толкова публично разпределителна дейност, като полицейската, той е регулатор на гражданството в определен смисъл по отношение на неговите права. Един от големите етични проблеми на българската полиция е калкулацията на силата.
Обяснете ми тогава следният парадокс: от една страна полицейската институция е една консервативна институция. В същото време общестевото ни изпитва задоволство прилагането от страна на тази консервативна институция на определено насилие спрямо някои маргинални групи. И колкото по-публично е показано това, толкова одобрението от действията на полицията е по-голямо. Защо обществото мери с различен аршин и толерира в някои случаи полицейското насилие, а в други –не?
По отношение на професионалната етика, може би несъзнателно, но полицията е с няколко крачки пред други сфери на обществото. Защо? Защото полицията е последната институция, която може да възпита в себе си ценността на отмъщението. Полицаят е легитимен носител на сила, който не е отмъстителен. Всеки друг - може да е. Охранител, може да е обикновен гражданин, на който са нарушили честта, но полицаят не може да отмъщава. Затова е необходимо, задължително е полицаят да носи този характер, тази етика - употреба на сила, без насилничество. Употреба на сила, без сила. Това е парадокс. Повечето хора не го носят, затова, когато им откраднат нещо, искат смърт.
А носят ли го самите полицаи?
Всичко е много индивидуално. Някои го носят, други –не. Катаджията на автогарата в София например - не го носи. Защото там има зависимост, дори и недоказана да е. Но аз като гражданин имам подозрения, че полицаят, който охранява перона осигурява пропускане за един вид таксита, а за други - не. Тоест той не се държи като универсален регулатор, а като частен. В този смисъл полицията не е бизнес. Затова е трудна професия. Повечето професии са вид бизнес, полицията не е. Колкото до парадокса за обществената търпимост към определено насилие, това идва от факта, че сме повече български народ, отколкото българско гражданство. Гражданството ни е предстоящо. То не е съвременно състояние на социалната ни структура. Ние нямаме възпитан вкус към право на съпротива, което обаче да е организирано, за да не прилича на отмъщение или бунт, метеж. За сметка на това има в изобилие право на пасивно съгласие с ярки гледки. Това за което ме питате е опасно.
Доколко етичната норма може да бъде коментирана в случаи, при които полицията показва кадри на вързани с белезници хора, съборени на земята, които обаче продължават да бъдат укротявани с различни прийоми? Случаят “Йоско” например?
Тук е важната роля на медиите в случая, защото и те, също като полицията, са универсален регулатор. Това, че пресцентърът на МВР е предоставил дадени кадри, не означава да се показват едно към едно. Всяка медия си има редактор. Той не е случайно лице. Тук няма да изпадам в подробности за някои нощни вестници, техните редактори и заглавията, които продават съответните вестници, в стил: “Баба без ръка” или “Момче изнасили леля си”. Какво е това? Афишира се образ на насилие по начин, предполагащ да му бъде възмездено. И ако полицията и другите законови органи не правят това, то поне ние журналистите да покажем какво те заслужават. Какво е това? Създава се опасна настройка да се показват насилнически образи, текстови или в кадър. Това е наша обща грижа.
Има ли социални прослойки по-чувствителни на темата насилие?
Има, разбира се- малцинствата например. Защо крадем - защото ни бият. Не бива обаче да се спекулира с това. Човек винаги може да намери крайни форми на мотивация, които да са отвратителни.
Има ли нужда българският полицай да бъде облагороден?
Да, разбира се, като част от българския характер. Българският характер е по-темерутски, балкански, затворен. В един темеретуски характер, в едно темерутско мъжкарство не се знае какви сили дремят. Може да са силите на справедливостта, но може и да са на отмъщението. В никакъв случай не бива да си представяме нашия полицай като бивш Крали Марко или Балканджи Йово или шериф, какъвто е американският вариант, обратен на темерутството.
Откъде идва тази носталгия в обществото ни- българският полицай да прилича и има правата на американския шериф?
Това е носталгия по силата - тя е съсредоточена не в политика, а в полицая- там, където оръжието. Част от нашето социалистическо минало е именно във философията - да решим проблема със сила. Как? Освобождение чрез руска пушка, например. Това е тип мислене. Армията, особено МВР възпитаваше назад във времето подобен манталитет- решаване на проблема със силова намеса на отговорни фактори. Колкото отговорните фактори са по-малко, тогава логично идва очакването за намеса на повече справедливи пистолети. Защо? Защото няма политически ред, на който ние се доверяваме, че решава наши вътрешни, частни и универсални проблеми. А ние си мислим, че политическият ни ред решава само въпросите ни по присъединяването към Европа.
С това ли се обяснява явлението “ генерал Бойко Борисов” в социологическите анкети?
Абсолютно. Той е човекът, който стреля най- справедливо и кара и другите да стрелят справедливо, за да решават неща, които останалите политически организации не регулират- едра и дребна престъпност.
Това не е ли големият етичен проблем на нашето общество?
Не голям, огромен етичен проблем, защото по този начин може да бъде създаден фалшив образ, че истинският, действителен регулатор е полицаят. Полицаят, полицейщината са винаги негативен регулатор в либералните общества, а ние в България нямаме либерален етнос. Той е позитивен регулатор в консервативни и затворени общества. И тук е голямата опасност. От това, че той добре решава проблемите в това затворено консервативно общество, може да си помисли, че от полицай може да се превърне в политическо лице. Това е изключително опасно, както е опасен за професионалния войник-генералът, че може да стане шеф на армията, защото не може да взима безпристрастно цивилни решения. А оттук до диктатурата няма и една крачка. Или ако трябва да припомня Аристотел: “Човек живее добре само в съдружие, в политеа- / човек е политическо животно/. Иначе си или Бог и нямаш нужда от други съдружия, или си животно и си търсиш храната сам.”
Деляна Бобева