Хората са депресирани от начина, по който се проваляме в опита си да се организираме

Харалан Александров е преподавател по социална антропология в Нов български университет - София. Той е един от консултантите и лекторите по приключилия  тригодишен обучителен модул на проект “Читалища”, в който участваха 46 читалища-партньори от Ямболска, Бургаска, Сливенска и Старозагорска области. Последният седми модул на проекта, на тема “ Публични политики в българските читалища”, се състоя миналата седмица  в Казанлък.
Новата роля на българското читалище, социалната  депресия,  промените и нагласите в българското общество след трагедията в Кербала - бяха темите на разговор с Харалан Александров.

Какво налага правенето на публична политика в читалищата? Българското читалище като родена от времето, и без аналог в Европа културна институция, е само по себе си публично.
Идеята да се въведе публичната политика в читалищата е резултат от наше оптимистично допускане, че читалището още от своето раждане е било център за развитие на общността, чиято задача е да тласне и развива общността, по посока на посредничество между различните групи за интегриране, съществуващи в България. В този смисъл самият проект залага активизиране ролята на читалището и скъсване с разбирането за него само като едно от низовите звена на държавната бюрокрация. Публичната политика в българскоото читалище означава, привеждането му в една много по-активна роля, в превръщането му в център за развитие на общността. Което пък означава, че читалището вече става партньор на местната власт, на местното самоуправление при осъществяването на различни проекти за развитие. Втората причина да се случват “публичните” политики в българското читалище, е цялостната трансформация, която тече в момента в контекста на европейската ни интеграция, на модела, по който ще се случват регионалните и местни политики. Те все повече ще са на местен и регионален принцип, все повече големите ведомства ще са само донорски форуми. Това на свой ред означава и читалището да търси своята най-ефективна роля на посредник, така че да успее да трансформира различните финансови инструменти в различни видове благополучие. Традицията на саморганизацията беше прекъсната в България по време на предишната историческа епоха, когато идеята бе, че тоталитарната държава се грижи за всичко, а апаратчиците от различните ведомства и Политбюро знаят най- добре какви са потребностите на хората. Очевидно е че нещата отдавна не стоят така. Промениха се много, възникнаха нови потребности. В тази променена ситуация малко са организациите, които са публични и биха могли да осъществят тази работа на местно равнище. Новите неправителствени организации, които възникват са в много голяма степен зависими от външно финансиране, за разлика от българското читалище, като вид неправителствена организация. По време на нашите обучителни модули се натрупа доста опит в сферата на публичността на българското читалище, той може да се използва и в публичния дневен ред на обществото, което значи и в политическия.
Европейският проект пред България, предстоящото членство на страната ни в НАТО, ще променят ли по някакъв начин българското читалище, неговата роля?Все пак то си е чисто български патент?
В огромна степен ще го променят. Цялостното преобръщане на логиката на управлението, в този смисъл и на логиката на политическия живот, е наложено тъкмо поради много силния външен натиск по повод тази трансформация. Така или иначе, поради много ниския, в сравнение с европейските институции капацитет на публичната администрация да насърчава гражданското участите, читалището ще има огромна роля, особено що се касае до преодоляване на властовия рефлекс на държавата -да изключва гражданите от участие в управлението,в неговия контрол. Очевидно има много сериозни затруднения да се трансформират българските публични институции за целите на оцеляването на българските групи и общности, за целите на променящата се среда. Затова се налага тази задача да бъде поета от други институции. Този голям експеримент, който представлява проект “Читалища” си постави за цел да види, доколко читалището в България, като сравнително по-малко поразена и покварена институция, би могло да свърши тази задача.
Един друг въпрос, от сферата на социалната антропология. По-различно ли е, промени ли се българското общество като рефлекс относно ставащото в Ирак, след трагедията с български войници там? Преживяваме ли вид национална депресия след случилото се?
Не мисля, че обществото е различно. То не се променя от такива отделни случки. Нямам изследване на нагласите след трагедията и не мога да кажа как в новата ситуация ги преживяваме. Що се отнася до националната депресия, то тя е много устойчиво състояние по тези места. И нейният корен в никакъв случай не е в трагедията, станала в Ирак. Той е в начина, по който организираме съвместното си живеене или по-точно, в начина по който се проваляме, в опита си да се организираме. Депресията е форма на провал на участието. Тя е една от проявите на изключеност. От това са депресирани хората.
Правилно ли обществото ни “отрази” случилото се? Все пак ние нямаме опита да посрещаме ковчези в мирно време, като американците. Опит, трупан от тях в последните 30-35 години. Не беше ли прекалено истеризирана тази драма?
Да. Имаше елемент на преекспониране. Мен лично никак не ме развълнува тази драма, не съм я следил подробно. Мисля, че поради тежката невъзможност да се говори за нещата и истинските проблеми, тъй като този език още не е възникнал в обществото у нас, тя дойде като повод, като отдушник за много потискани тежко преживявяни чувства за провал. Появата на такъв тип външен враг, спрямо който ние сме очевидно във война, помага да избягаме от истински важните задачи - да изследваме и видим собствената си разрушителност и себеразрушителните нагони вътре в обществото ни. В този смисъл смятам, че имаше очевидно преиграване. Беше употребена тази човешка трагедия, както в повечето случаи става, да се говори или по-скоро да не се говори за други, много по-важни неща.
Стресът, перманентната депресия, в която живее българското общество в 15-те преходни години, как се отрази на националната ни идентичност? Друг българин ли живее сега по тези земи, за разлика от предишното поколение?
Краткият отговор е зле. Ние развиваме идентичност на жертви, на хора, които обстоятелствата непрестанно ги подхвърлят насам-натам. Които системно се провалят в правенето на собствен избор и преход към зряло съществуване. В този смисъл промяната е факт, тя е доста негативна като цяло и се страхувам, че е трайна. Вероятно шансовете ни като голяма общност, ако приемем, че българите са общност, да участваме по достоен начин в глобалното развитие, рязко намаляват. В най- добрия случай ние ще бъдем потребители на развитие, няма да бъдем негови автори.
Бедността или социалната ни атомизация за всеки един поотделно, е по-голямата опасност пред нацията ни?
За мен без съмение е социалната атомизация. Тя е основата на бедността. Това е добре изследвано. Разпадат се интегрираните общности, в които хората са поддържали връзка помежду си и неизбежно се оказват бедни, в много голяма степен. В този случай най- наложащата задача е възстановяването на разпаднатите връзки и създаване на нови. За жалост опитът сочи, че в подобни ситуации хората бързо се групират, като глутница вълци, по този примитивен признак- да направят някакво зло, да плячкосат нещо, да си направят мафия, приятелски кръг. Много трудно се събират и организират. Най- голямото предизвикателство пред нас като общество през следващите години е, разбиването на глутниците, които сами сме си създали. Което ще рече –развиване на връзки, ориентирани към нещо повече от оцеляване на индивидите от групата, ориентирани към благополучието на цялата група. Сега у нас задачата по оцеляването е изцяло делегирана на властта, което е фатална грешка. Ако това не стане задача на всеки от нас, няма да се получи. Ще продължим да сме нещастни с политиците си, да мърморим и да сме в депресия.
Деляна Бобева