Казанлъчанинът Иван Гърбачев с номинация за ИКАР

Талантливият композитор е номиниран за музиката на театралния куклен спектакъл „Кученцето, което не можеше да лае“ по Джани Родари на Държавен куклен театър Пловдив.

Иван Гърбачев е на 31 години, родом от Казанлък. Завършва средното си образование през 2009 г. в СОУ ”Екзарх Антим I” в класа на видния клавирен педагог Елена Юлиянова. По време на обучението си активно концертира и печели редица награди от национални и международни конкурси в София, Добрич, Несебър, Ловеч, Бургас и др. Освен обучението си в класическата музика, той се развива и в областта на популярната - в ученическата рок група „Dream Fall”.

Завършва висшето си образование, със специалност „Педагогика на обучението по музика”, в АМТИИ - Пловдив, а две години по-късно получава и степен „магистър”, специалност „Поп-джаз пиано”. Днес Иван вече е доктор Музикознание, има собствена школа по пиано и солфеж, преподава и в няколко образователни структури.

Има два авторски албума зад гърба си – „Time lapsе” и „Любов”, който излезе преди няколко дни и е съвместен с половинката на Иван – Милена. В момента живее в Пловдив, а от 2019 г. е и горд баща на момиченце.

На 27 март стана ясно, че казанлъчанинът е сред номинираните за престижната награда на Съюза на българските артисти – ИКАР. С вълнение и вдъхновение Иван ни разказа за предизвикателствата, трудностите и удоволствието да композираш за театрална постановка. Вижте какво още сподели той пред kazanlak.com:

Кога започна да се занимаваш с музика? Кой те запали?

Започнах да се занимавам с музика още от дете – на 8 години. Подариха ми случайно детска йоника и аз много я харесах, започнах да повтарям всякакви мелодийки на нея, без да съм музикално грамотен. Това не остана незабелязано и моите родители решиха да ме запишат на уроци по пиано. От там всичко някак си се случи естествено, и така до днес съм изцяло отдаден и свързан с музиката.

Преди броени дни излезе вторият ти албум „Любов”, и първи съвместен с твоята половинка Милена. Разкажи ни за него.

Да, това е първият съвместен проект с Милена. Албумът може да бъде намерен в интернет, и когато успеем да го представим пред публика ще можем да го предложим и на физически носител (CD). Той съдържа седем изцяло авторски песни - аз съм автора на музиката и аранжиментите, Милена е автор на текстовете, които са изцяло на български език. Участват и други музиканти – Александър Леков – бас, Начо Господинов – барабани, Николай Карагеоргиев – Китара, Венелин Георгиев – саксофон и Тодор Бакърджиев – тромпет. Лично според мен се получи добър резултат, който се надявам да се хареса и на слушателите.

Как се сблъска с театъра? За пръв път ли композираш за постановка?

Винаги съм имал интерес към изкуството във всичките му проявления и театъра е едно тях. През 2019 г. от Държавен Куклен Театър се свързаха с мен, и ме поканиха да напиша музика за една от новите пиеси, които подготвят да представят – „Палечка“, с режисьор Ваня Сивинова. Точно по това време, моята половинка беше бременна с малката ни дъщеря, а самата история на Палечка, много ме вдъхнови да напиша музика, свързвайки я по някакъв начин с бъдещото мъниче.  Това беше моят първи сблъсък с композиране в тази насока, резултатът беше добър и на актьорите и Ваня много им хареса. Година след това отново ме потърсиха, този път за въпросната постановка – „Кученцето, което не можеше да лае“.

В „Палечка” вдъхновение е била твоята дъщеричка, какво те вдъхнови в „Кученцето, което не можеше да лае”?

Вдъхновението, конкретно за тази пиеса бе съпроводено и с амбициозната идея на Веселин Бойдев (режисьор). Неговата идея бе доста иновативна, оригинална, трудна за осъществяване и в същото време гениална. Цялата идея бе да се създаде музиката в реално време посредством луп стейшън/лупър (loop station/looper), актьорите, куклите и декорите.

На първо четене бях много скептичен, защото това е меко казано адски трудно. Но пък какво – това няма да ме спре. Декорите бяха две ръчно изработени дървени маримби, които не бяха темперовани и реално не бяха музикални инструменти. Всяка от куклите издаваше характерни звуци – звънтящи, щракащи, тракащи. Различни малки чинели, кофа, микрофон и детска играчка ксилофон. И от всичко това се очакваше да направя музиката за пиесата. Т.е да поясня – да композираш музика на ръчно изработен инструмент, който визуално прилича на маримба, но съвсем не е, с лимитиран тонов обем, различни тракащи неща, след това да я обясниш как да бъде изсвирена в реално време на актьорите, които са много талантливи, но далеч не са музиканти (между другото и професионални музиканти биха се затруднили да музицират на нов инструмент, с нереален строй) и цялото това да бъде лупвано с още една джаджа – loop station.

Да поясня – луп стейшън за тези които не знаят е едно устройство, което наслагва звуците един върху друг на живо, в реално време.
Та голяма борба настана – първо от мен и процеса на композиране, после мен и актьорите, когато трябваше да им обясня, после актьорите с луп стейшъна.... беше трудно, но си заслужаваше.. Признавам си бях много притеснен дали ще успеят, но те са прекрасни професионалисти и се справиха блестящо.

Изненада ли те номинацията ти за Икар?

Да. Определено ме изненада номинацията. Не че някога съм се съмнявал в своите способности, но не мислех, че ще получа такова признание, за което съм благодарен.

И твоята половинка е музикант. Как се справя едно музикантско семейство във време на пандемия?

Добър въпрос. Ние сме музикантско семейство и въпреки това се справяме добре в тези времена. Ние, хората на изкуството, смея да твърдя, сме в по-голямата си част много интелигентни, изобретателни и не на последно място образовани. Повечето от нас са талантливи и притежават умения и познания не само в областта на музиката, така че аз вярвам, че истинските хора на изкуството винаги успяват да се справят добре, дори и в такива критични времена. Аз лично съм стигнал доста напред в образованието си, доктор съм по Музикознание и преподавам пиано и солфеж, имам ангажименти към образователни структури и работя в личната си школа. Вярвам, че предстои по-добро време за всички.

Връщаш ли се често в Казанлък?

За съжаление все по-рядко успявам да се върна. Но когато се върна винаги намирам време да се разходя из града, ако успея да се видя и с някой приятел съм много щастлив. Вярвам, че един ден ще се върна и ще се опитам да допринеса за развитието на музикалната култура на града и да запаля някой малчуган по джазовата музика :D

Свирил си на много фестивали, включително и Джаз Феста в Казанлък. Каква е казанлъшката публика според теб?

Да, миналата година гостувахме на фестивала. Прекрасен фестивал! Организиран според мен от един от съвременните будители на нашия град – Надя Тончева. Само тя си знае какво ѝ коства на нея и на семейството през тези няколко години да постигне това, което успя. Фестивал, който по нищо не отстъпва по качество и организация на останалите национални, а защо не и международни джаз фестивали.

Като дете имах доста концерти в Казанлък, като класически пианист в класа на Елена Юлиянова, един от най-добрите клавирни педагози изобщо,  тя е емблема на града, или трябва да бъде! Повече от 10 години не бях свирил в Казанлък и от последното ми свирене трябва да призная, че съм впечатлен от казанлъшката публика. Бях приятно изненадан и колко много хора се събраха, още по-изненадан бях, че след концерта – те още бяха там! От различни възрастови групи, с интерес слушаха джаз музика. Наистина, никога няма да го забравя!

Националните награди се връчват от 1974 г. и с тях Съюзът на артистите в България отличава постиженията на творците в областта на сценичните изкуства. Церемонията е планирана за 11 май и ще се проведе в Народния театър „Иван Вазов”. Още същата ще може да гледате награждаването по БНТ.

Казанлъчанинът е номиниран в категорията „Постижение в кукленото изкуство”, като самият спектакъл с неговата музика „Кученцето, което не можеше да лае“ е с номинация в същата категория.

Стискаме палци на Иван и му пожелаваме да отнесе ИКАР-а вкъщи!