Вавилонската кула на списание „Кула“
В Библията е описано, как след Потопа от човечеството оцелява единен народ, говорещ на общ език. Хората построяват град Вавилон и в него кула, висока до небето, „за да си създадат име“ и достигнат до Бога. Но Той не харесал това и за наказание „объркал“ езика на хората. Така те спрели да се разбират и прекратили строежа на кулата. Вавилонската кула е митологичен образ, широко експлоатиран занапред в цялата човешка литература, като символ на греховността и на всичко „допотопно“.
Преди близо век, на 19 февруари в далечната 1923 година, творческият елит на Казанлък издава първата книжка на литературното казанлъшко списание „Кула“, около което, по подобие на поколението гениални български творци от началото на века (сп. „Мисъл“ и кръгът „Мисъл“), оформя казанлъшки литературен кръг „Кула”. В списанието публикуват свои текстове Антон Страшимиров, Анна Каменова, Петко Стайнов, Иван Мирчев. Чест гост е старозагорецът Гео Милев. А корицата е нарисувана от гениалния български модернист, казанлъчанина Иван Милев. Животът на списанието е кратък, заради 9-то юнския преврат, след който повечето творци напускат града, (разпръснати като народите на Вавилон). Все пак, за тези 4 месеца сп. „Кула“ издава 7 литературни книжки.
Опит да се възстанови списанието е направен в 1981 г. от самодейци, без партийна благословия. Те издават една книжка под благоверния повод, на покровителстваната от тогавашната НРБ колосална и повсеместна 1300-годишнина на България. В наивността си, зад гърба на „народната“ цензура, редакторите дори си позволяват да напишат, че “Кула” идва като насъщна необходимост за изява на провинциалните автори, голяма част от които поради безотговорните ограничения, да не кажем пълно безразличие на централните литературни издания, не могат да видят отпечатани своите произведения... “. Но Държавна сигурност набързо „разтурва“ този втори опит за достигаща до небесата Вавилонска кула на литараторите от казанлъшката провинция, подозирайки ги, вероятно напълно основателно - в дисидентска самоизява.
В годините, когато дисидентството отново стана мода и както е модерно да се казва днес – си беше даже мейнстрийм (т.е. обратното на дисидентство) - досещате се за демократичната еуфория по свободата на словото и плурализма през 90-те - казанлъшката вавилонска „Кула“ се възражда. И не само се възражда, а се и издига в официозна медия на интелектуалния живот на Казанлък. Такива бяха 90-те години, бившите дисиденти стриймваха "демократичната" линия на новото време и интелектуалците бяха по-на мода от работниците. Че даже и от бизнесмените. Първият демократичен кмет Бончо Сарафов дори регистрира авторското право на списанието и издателски ISBN към Националната библиотека на името на Община Казанлък.
Така остава и до днес. А така си е и по право - и по неписан и писан закон. Божественото държи правата за строежа и разтурянето на Вавилонските кули, не човечеството. То може само да си въобрази, че ще се издигне до небесата, „за да си създаде име“, но Бог е в правото си да му разтури Кулата и да разбърка езиците, тъй че човеците повече да не могат да се разбират помежду си.
Защо ви разказвам тази алегорична история за списание „Кула“ днес?
Защото става дума за литература, все пак - във вчерашния греховен опит на „допотопното“ да принуди именно "божественото" да издигне отново Вавилон.
Прозаично казано – такъв, предизвикан от фейсбук дисидентство опит, бе направен. И бе свикана нещо като първа работна среща и полу-пресконференция, между творци, общински служители по културата, директори на литературните институции и медиите в Казанлък. На които бе съобщено, че списанието не е закривано, въпреки че негов брой не е излизал от 2013 г. насам, че Общината е готова да осигури необходимите 3000 лева за отпечатване на 4-те броя за тази година, но няма нито яснота, нито готовност да определи и издържа редакция и главен редактор.
Така, че засега си остава дотам, докъдето беше - издигната, но недостроена Вавилонската кула на списание „Кула“ - трибуната за литературни върхове на провинциалните казанлъшки автори, които искат да „си създадат име“, но говорят на различни, (а може би, но дали - архаични) езици.
Красимира Стоянова
Kazanlak.com
