Следите на есента в 35-те мои години, свързани с училището

Вървя по отсрещния тротоар, за да мога да обгърна от разстояние обема и красотата на достолепната сграда, която хармонично се вписва в есенния пейзаж с подновената си фасада, оцветена в лимонено жълто след последния ремонт на училището, вече с над 120-годишна история. За първи път от толкова години не бързам и не си поглеждам часовника, тъй като няма опасност да закъснея за работа. Защото това е първата ми есен, когато не съм вече под покрива на това училище…
Защо ли в дългия път през годините, от всички годишни сезони, в ъгълчетата на паметта ми е оставила следи най-вече есента. Може би, защото есента вписва по своеобразен начин моите човешки сезони в паметта на сърцето, съхранило спомените за 35 години, свързани с училището. Защото всяка есен на 15 септември в продължение на 35 години първият училищен звънец за мене беше знак не само за едно ново начало на поредната учебна година, но и знак на неумолимо отлитащо време. Независимо от това дали грееше меко септемврийско слънце или перести облаци браздяха небето с пулсиращия вятър, докарал първия есенен листопад.

Защото всяка есен

под короната на столетния кавак в двора на училището виждах не само млади, непознати лица на учениците от новия випуск, с които ми предстоеше да работя, но и с една година пораснали млади хора, които охотно споделяха какво са преживели през отминалото лято. И уви, всяка есен пак там, под столетното дърво, от което се отронваха първите жълти листа, срещах погледите на мои любими бивши ученици, вече студенти или завършили ВУЗ, които по традиция се събираха в училищния двор в началото на всяка учебна година.
Никога не съм допускал, че съдбата ще ме свърже с това училище, че повече от три десетилетия ще минавам под свода на широко отворените му врати. Ако се опитам да се поровя в спомените на моите ученически години си давам сметка, че твърде малко от тях са свързани с гимназия “Кирил и Методий”, където премина почти цялата ми трудова биография. Защото бях възпитаник на друго училище – бившата III-та гимназия “Тодор Юлиев”, на чието място днес се извисява новата модерна сграда на СОУ “Екзарх АнтимI”. Но

още тогава широкият двор

на най-голямото казанлъшко средно училище, под чийто покрив съжителстваха I-ва гимназия “Никола Вапцаров” и II- ра гимназия “Св.Св. Кирил и Методий”, беше притегателен цантър на средношколската младеж. Често ходехме с моите съученици да наблюдаваме лекоатлетически състезания или волейболни и баскетболни мачове между средношколските отбори в града и, разбира се, да аплодираме отборите на нашето училище. А с какво удивление наблюдавахме учителя Бернер, който правеше “слънце” на железния лост, който до неотдавна стоеше в двора на гимназията.
Понеже още не беше изграден градският спортен комплекс /стадионът и колодрумът/ в квартал “Орешака”, беше построена още една спортна площадка в непосредствена близост до “Розариум”-а, и по-точно на мястото на високия многоетажен блок, пред който сега се намира автобусна спирка. Тя представляваше малък комплекс от волейболно и баскетболно игрище, вписани в лекоатлетическа писта. Най-често това беше крайната точка на “стъргалото” – обичайният маршрут за разходка на казанлъчани, който започваше от площада, минаваше по улиците “Искра” и “Шипка”, с малко забавяне пред кино “България” и свършваше пред входа на “Розариум”-а.
Читалище “Искра”, ДНА и кино “Искра” бяха другият

естествен притегателен център

на средношколците в Казанлък. Това не бяха просто места, където задоволявахме културните си интереси от кино и театър, а най-вече места за срещи и запознанства с връстниците ни от другите училища. И разбира се – после за изява на талантливи музиканти, певци и танцьори. Вероятно и сега мнозина казанлъчани на средна възраст или от по-старото поколение не могат да забравят еуфорията около ежегодните средношколски фестивали на ученическите самодейни колективи в салона на читалище “Искра”, които се провеждаха обикновено през пролетта: с театралните прояви, в които участваха млади хора с артистични заложби, някои от които по-късно продължиха образованието си във ВИТИЗ, с водещите хорови колективи на гимназия “Никола Вапцаров” /с диригент Иван Широв/, на гимназия “Св.Св. Кирил и иМетодий” /с диригент Веска Драгиева/ и на гимназия “Тодор Юлиев” /с диригент Димитър Карастойков/, с вихрените песни и танци на фолклорната трупа на гимназия “Никола Вапцаров”, с балетните постановки на енергичната Стефана Гавазова, учителка по физическа култура в гимназия “Св.Св. Кирил и Методий”, с оперетата “Наталка Полтавка” изцяло подготвена от ученици самодейци /солисти, хор и оркестър/ под ръководството на учителите Димитър Кавлаков, Иванка Котева и Димитър Карастойков.

Старото кино “Искра”

се намираше на мястото на днешната Съдебна палата. Освен като киносалон, то много често се използваше за срещи с културни дейци за младежите и гражданството. Истинско събитие за нас – средношколците с литературни интереси беше срещата с големия писател Димитър Талев, автор на нашумелия още тогава роман “Железният светилник”, чието публично обсъждане предизвика небивало оживление в залата, на която биха завидели днешните посетители на ЛХМ “Чудомир” – построена по-късно, след смъртта на именития казанлъшки културен и обществен деец.
И ако трябва да се върна пак на територията на училище “Св.Св. Кирил и Методий” в годините на моята ученическа младост, бих добавил и нещо наистина атрактивно. В стола на училището, който тогава се намираше в избените помещения на сградата, и който беше единственият средношколски стол за всички гимназии в града, се организираха и младежки танцови забави, най-вече по случай Нова година и 24 май. Един път наш съученик – момче с музикални и артистични заложби устрои импровизиран концерт с вилици, чинии и чаши, и разбира се ние на часа усвоихме ритъма и импровизирахме танцово музикалната му провокация. Слава богу, всичко завърши без счупени кухненски съдове, иначе тази територия за младежки лудории щеше да ни бъде отнета от домакина на стола и от надзора на училищното ръководство.
Лалчо Попов