Българите трябва да се пазят от лошите мисли

54 годишен, “Водолей”, който цял живот се занимава с писане на хумор. Твърди, че това е една “много рядка и изчезваща професия в България”.
“Основите “ и положил в далечната 1966 година, когато със своя приятел и съученик Никола Пекарев- сега известен художник, вместо към кварталната будка за цигари, в софийската “Редута”, посегнали към павилиона с вестници, където купили “Средношколско знаме”.Сега Кръстьо Кръстев определя тази покупка като “фатална”, тъй като оттогава започнал с “фейлетонството”. Иначе е завършил факултета по журналистика на СУ “Климент Охридски”.
Работил е в редакция “Хумор сатира и забава” на Българското национално радио, а от 1989 година е във в-к “Стършел”, където е преминал през всички длъжности-от литературен сътрудник до главен редактор.Автор е на 9 книги и на 3 спектакъла- “Шокова терапия”, “Виж ми окото” и “ Смехотерапия”, които се играят в Сатиричния театър в София. Твърди, че “лекарският уклон” в произведенията му не е случаен, тъй като хуморът лекува обществото и подобрява здравето.
Определя се като “грешник” пред българската литература,заради ненаписания още от него роман. Който вероятно би бил тъжен, “защото животът е уродлив и хората са нещастни”.
Кръстьо Кръстев получи за втори път най- старата литературна награда “Чудомир”, връчена му по време на тазгодишните празници в Казанлък. Тя му бе присъдена за разказа “Лакомници”. През 1989 година Кръстев става първият носител на наградата, след промените, за разказа си “Халюцинации”.

Тъжни ли са хората, които пишат хумор?
В известен смисъл, да. В хумора има елемент на вопъл, на “късане на ризи”. Но все пак е израз на едно по-светло приемане на света, откъм по-добрата му страна. Хуморът е израз на надежда. Той е калейдоскоп от негативи. Но тъжният човек не може да се засмива. А хуморът е нещо, преминало през вековете. Издържал е времена на чуми и войни, та едни първоначални натрупвания ли ще го уплашат. Всичко е прекрасно и ще се нареди. Всички ще са руси, красиви, стройни....
Що за хумор имаме сега българите?
По-скоро житейски, приземен. Хуморът ни е по-скоро хумор на ситуациите, на характерите на региона. Познаваме колко особен е шопският хумор и ако човек има удоволствието да не живее с шопи, а само да им се радва отстрани, ще си прекара много весело. Българският хумор освен всичко е в традицията на българското мислене. Та нашите класици всъщност са писали хумор. Прочутият роман на Бредбъри “451 градуса по Фаренхайт” е написан в Америка през 1956 година. Аз го прочетох в края на 60-те години. Тогава ми се струваше твърде утопичен - за хора, които живеят между четири стени и четири екрана, на всеки от който има по един клоун, който се плези и говори глупости. Непрестанно вървят някакви игри, които носят печалби и пари. Но ето, че тези неща дойдоха и при нас. Много трудно е човек да се надсмива над това, защото е като цунами- поглъща те, завърта те с краката нагоре и някъде те оставя по течението. Но все пак, българинът с помощта на ината си, на издръжливостта си, на силния си индивидуализъм, си мисля, че ще преодолее тези неща. Иска ми се да вярвам, че един ден ще излезем на края на гората, както е в онази народна песен за дъртия жених и младата хубава мома. Нямало как да го изгонят жениха и затова го изпратили в гората да го изяде мечката. Но в един прекрасен ден той излезнал на края на гората и носел мечката на рамо. Надявам се и с българина да се случи същото- да излезе от Гората усмихнат и всички злини да са зад гърба му.
На други неща ли се смеем сега?
Да. Промениха се малко смешните работи. Не знам дали обаче това е за добро.Едно време, както вече трябва да наричаме времената преди 1989 година, вицовете се раждаха от народа. От невъзможността да се каже в прав текст някаква истина. Тогава се появяваха вицовете за Тодор Живков и милиционерите. В новите времена нуждата от Езоповски език беше подценена. Защото, когато можеш да напсуваш направо някого или се срещнете на един митинг в две редици, може да си говорите каквото искате. Тази Езоповска елегантност и метафоричност стават излишни. В този смисъл новият хумор ми се струва по-агресивен, по-глуповат. Разчита на по-първичните реакции. Само по-образованият и духовен човек може да има асоциации, да прави паралели. По принцип всяко нещо,което се измести в някаква крайност, не е добре. Започва да прилича на панаирджийско забавление, където двама идиоти се удрят с едни дъски по главите и това трябва да е смешно. Аз съм виждал в излъчвано по националната телевизия забавно предаване хора, които си палят пръднята.Нямам думи да окачествя това. Това го видя целият народ и най- важното на никого не му направи впечатление каква голяма глупост е това. Това не мога да го разбера.
А остана ли ни въобще сила да се смеем?
Да.
На какво?
На смешните истории от живота. Тук се сещам за историята “Българският болен - най-здравият болен на света”, която е за една Деветосептемврийска манифестация в Севлиево, където в колоната манифестирал и колективът на местната болница с камион. На него имало операционна маса и един медицински екип оперирал болен. Но като стигнали с камиона до трибуната болният се изправил и казал: “Да живее БКП!”. Тези истории, в които има хора и житейски смешки издържат на времето, тях винаги ще ги има. Българският хумор трябва да се изпълни с лицата от нашия ден, от днешното време, от новите хора, които са появиха в живота ни. Другото са подробности. В този смисъл, има с какво да се храним и занапред.
За какво се пише трудно смешно?
Колегата Хайне има един лаф, че най-хубавите разкази за лятото се пишат през зимата. Най-хубавите разкази за свободата се пишат при тоталитаризма, най- хубавите любовни стихове, когато си отблъснат, а най- смешните истории, когато не ти е съвсем смешно. Така ми се струва. Гърците са смятали хумора за съставна част на кръвта на човека. И аз наистина смятам, че той е съставна част не само от кръвта, но и от тялото на българина. И в това е шанса на хората, които пишем такива разкази.
Деляна Бобева