Туриецът Цанко Минков: Макар и последен бедняк, аз платих данък за своя народ

“…През целия си живот не съм бил никога тъй доволен и щастлив, освен когато се принеса в далечните спомени на моето скъпо минало!
И тогава с утеха и облекчение на душата си мога да кажа - ;акар и последен бедняк-самотник и аз платих данък за своя народ”, пише в послеслова на спомените си за славните дни на Ботевата чета, Цанко Минков, който умира последен от всички Ботеви четници.
Той е роден на 1 октомври 1856 година в село Турия. “Живота си прекарах в немотия. Останал малко сираче – без баща на 3 месеца, майка си едва помня. Скитах по чужди къщи за парче хляб”, спомня си четникът.
През 1875 година, вече 19-годишен, с още 20 свои съселяни

заминава за чужбина на печалба

Пеша през Бузлуджа, Търново и Горна Оряховица отиват в Русе, оттам с параход в Гюргево, където работят керамидарство до есента. След изтичането на уговорката една част от тях се връщат, а Цанко отива в близко до Гюргево село, където работи като слуга при един кръчмар. Напролет отново се връща в Гюргево и работи керамидарство при Петко Казанджията.Там е и първата му среща с Христо Ботев, който по това време събира хора за четата си. Тази среща с великия революционер и поет Минков описва така: “…Не ми минаваше през ума, че стоящият пред нас може да бъде Ботев, за когото имахме чудновато мнение, когото въображението ни рисуваше като легендарен чудноват българин. Пред нас той стоеше колкото обикновен, толкова и велик. Ръст висок, тяло гъвкаво и стройно, гърди мощни и закръглени, замислено строго, но благородно лице, посред което се издигаше повелителен орлов нос, отстрани на който светеха две черни проницателни очи – дълбоки като бездна, които овладяваха, поглъщаха, стопяваха, убеждаваха, заповядваха.”

От работниците в тухларницата

се записва единствен бай Цанко. Тогава Ботев го потупва по рамото и казва на отговорника им: “Виждаш ли, Станчо, на гърба на какви хора ще живеете един ден.”
На “Радецки” Цанко Минков се качва от Гюргево. Години след това историческо събитие за всичко случило се на този кораб той разказва: “Ние се чувствахме само подчинени и ръководени от една тактична, желязна ръка. Действително, сам велик, личеше, че Ботев беше роден за велики дела…На българския бряг параходът хвърли котва и ние слязохме . Даде се нов сигнал и ние се наредихме в две бойни редици. След няколко минутно очакване, Ботев се яви пред нас в пълно бойно въоръжение – с револвер в лявата ръка и с гола сабя в дясната. Все същият – строг, внушителен, той държа едночасовата си реч, чрез която завладя всички ни. Трогателно мил, когато рисуваше окаяното робско положение на нашия народ, пламенно горещ, когато описваше подвизите на падналите борци за свободата.

Той беше стихия

– отмерена и велика, когато с вещината на голям военен стратег ни очерта задачите, които ни предстояха да изпълним и великия народен идеал, в името на който сме дошли да леем своята кръв : “Вярна чета, скъпи другари, над нас гледа цял свят! Нека покажем на всички как се мре за свобода! А сега да се наведем и целунем земята, гдето ще да мрем”, завърши той.”
Цанко Минков участва във всички сражения на Ботевата чета до разпръскването и. В сражението при Милин камък той е ранен в дясната ръка и тя остава недъгава до края на живота му.
След разпръскването на четата Цанко Минков попада в групата на Димитър Икономов и Спас Соколов и е заловен в една воденица край село Литаково, Ботевградско. Обезсилените и гладни четници в началото са отведени в Орхание, днешен Ботевград, а след това в София, където остават до 30 юли 1876г., когато е дадена амнистия.
Тогава, освободен, Цанко Минков потегля за своето село. За съжаление обаче, изпитанията и разочарованието му не спират до тук.

Управниците на Турия

за да избегнат неприятности, не оставят бай Цанко в селото. Докаран е от полския пазач в Казанлък, където е затворен в кауша. Минава цяла седмица, докато се изясни случаят и се намерят родолюбиви хора, които да гарантират, за да бъде освободен той. Не след дълго Цанко се изселва в Павел баня, където живее в голяма немотия до края на дните си.
В пенсионното дело на Цанко Минков, запазено в Националната библиотека “Св.Св. Кирил и Методий” са съхранени общински свидетелства за имотното му състояние. Според тях той е бил наистина беден човек. Разполагал е с двайсетина декара земя и е имал малка къщичка.
Освен, че едната му ръка е саката, към бедите на бай Цанко се прибавя и още една – той почти ослепява. В молба от 11 август 1911г. до Пенсионното управление Минков пише: “Преди няколко години очите ме заболяха и днес съм почти сляп… Преди да ослепея, макар и със саката ръка, сегиз-тогиз се захващах за някоя работа, изкарвах по някой и друг лев, та можах от части да удовлетворя необходимите си като фамилист нужди, но днес при този тежък и скъп живот и с такава малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение.”
От години вече Цанко Минков не е сред живите. Но за него

хората от казанлъшкия край

създават песента “Цанко бунтовник”, близка по съдържание на Ботевото стихотворение “На прощаване”. В песента синът дума на майка си, че ще стане бунтовник, размирин и я моли да запали за него свещ, да подготви всякакви “манджи” и да повика всичките им роднини за прощаване:

Аз видя , мамо, мил съм ти,
ама няма какво да сторя,
пусто сърце, мамо, не трай
да гледа турчин, че бесней
над бащиното огнище,
пък ние, мамо, ходим
по гори и по планини.

По нататък в песента се разказва как стъкмен и въоръжен Цанко стига при дружината си и всички се отправят срещу врага. В боя Цанко е ранен в ръката, но той не казва на другарите си и е доволен, че техните жертви са по-малко отколкото на черкезите.
Минков умира на 5 октомври 19 44 г. Името на този Ботев четник завинаги остава в паметта на народа и в историята му. За него, както и за подвига на хилядите именни и безименни герои, проляли кръвта си за освобождението на България от османско робство българите са пели и ще продължават да пеят песни – за подвига, за героизма, за родолюбието, за всичко онова, което в днешно време е нашето национално самочувствие.
Съвместна рубрика с библиотека “Искра”