Народ и журналисти забравят за героите от Кербала само след седмица

За Христо, Ненчо и Бранимир мисията приключи. Тази. В плановете и на тримата има визия за нова. От която изтръпват близките.
Дотогава на ревера си сержант Ненчо Кичуков ще носи значката, която сам си купил от мисията в Ирак- “Иракска свобода”. Като спомен, протест, мечта. Войнишка, купена за да носи много късмет, за да се разминеш на косъм със смъртта. Много пъти. За което е благодарен на колегите си, непрофесионализма на бунтовниците в Ирак и на бога.
Симпатичният сержант е “осребрил” мисията си- има прекрасна малка дъщеричка, купил си е и къща на село. За толкова позволява харчлъкът със спечелените пари. Щастлив е. Не заради дарения му от министъра на отбраната и Генералния щаб нож за проявена храброст по време на мисията, за който ще плати в края на месеца и данък общ доход на полученото материално признание. А заради мъдростта, която е натрупал в размирен Ирак. Бяга от отговор на въпроса дали е убил човек там с философското, че “на такива въпроси не се отговоря. “Защото ако се похваля, значи съм го направил. Ако не съм го направил, значи ще имам проблеми”.
Сержантът става гневен на темата “Ирак и българските политици за нея”.
 Предпочита да говорим по мъжки.
 “БСП изобщо не ме интересува. Не ме интересува и СДС. Мен ме интересуват моите командири. След като те са решили, че ще има мисия в Ирак, значи има. Аз съм пуснал молбата си до тях, в пише: “моля, да бъда допуснат да отида там”.

Истинските герои са анонимни

винаги са анонимни. Заклинанието е на боец с момчешки поглед. Върти нескопосано току-що връчена му ламинирана грамота за достойно представяне по време на 6-месечната мисия в Ирак на бойците от БА.
Редник Христо Стоянов гледа философски на липсващата материална оценка за проявения от него героизъм. Разбира нещата- “нали в България живеем и в Българската армия служим” Достатъчно му било и едно “благодаря”. Щяло да компенсира много нощи на “Сити Хол”, където дава наряди дори ранен. Той е сериозно пострадалият при засата на българския конвой в Кербала, устроена на едно от трите кръгови кръстовища, по които минава конвоят ни в посока към полската база “Джулиет”. Адът продължава 20-25 минути.
След взрива българите са обстрелвани с РПГ-та, картечници, автомати. Редникът вади щур късмет. Само девет рани- осем дълбоки и една не дотам. Научава за смъртта на колегата си Димитър Димитров, когато се прибира в базата. Не го познава лично. Митко бил от новите попълнения и фаталният конвой един от първите му. Редник Стоянов не знае цената на раните си. Пита мен. Бойците нямали застраховка за средна телесна повреда, а само за живот. Той струвал колкото застраховка “живот”, която не бил виждал. Раните му са факт. Войнският му дълг и ежедневната служба на родината също. За 287 лева чисто. За това не вини никой. “Нали в България живеем”, смята боецът. Затова и не прави драми от факта, че почти цялата мисия той и колегите му изкарват със залепени бронежилетки, българско производство. От тежките- по 20-25 килограма. Били здрави само първия месец.

Не коментира и няколкото ескорта на бензиновози

в които участва- до Басра за гориво. “Нареждат ни. Получаваш заповед и трябва да я изпълниш”. До там бойците ходят с американски коли- открити “Шевролети”- пикап, небронирани. 5 такива коли ескортират 20-25 бензиновоза. Редник Стоянов знае какво е боен стрес. Било като сценичната треска- или ти минава, или не.
За 6 месеца в Ирак научил много за арабите. Не намира за сериозни отправените към страната ни заплахи, защото “арабите са непостоянни. Дори и войниците им от тяхната армия. Могат да говорят каквото си искат. И винаги се крият зад религията. С нея обясняват и оправдават всичко. А всъщност често се вършат съвсем други неща”.

Има нещо гнило в “Ал Джазира”

телевизията е светкавично там, където се гърми, убеден е редник Бранимир Стоянов. Има довод за това. Виждал е как екип на телевизията се озовава само минути след взрива на кръстовището в Кербала и снима засадата над българския конвой, при който загива колегата му Димитър Димитров. Подозира, че телевизионните екипи са част от лошите. “Всички кадри, които тук се въртят, със запаления наш автомобил, с търкалящата се каска на български войник, са на тази телевизия”, споделя Бранимир. Възмутен е от интервю на шефа на европейското бюро на телевизия “Ал Джазира” Ахмед Камел в българската преса/ вестник “Труд” /. Редник Стоянов не приема тезите на телевизионера, че им пращат касетите и те не знаят от кой са.
22 годишният мъж се разминава четири пъти със смъртта.
Седмица след завръщането си от Кербала още вижда снайперисти по покривите. Редникът е сред големите каръците на мисията ни в Ирак, “ей-си-диситата” на батальона /момчета за всичко, според подп. Лилов., по думите на войникът./Бел.моя. .“Абониран” е за охраната на Сити хол, там където вижда само веднъж командира на батальона- подп. Лилов. Ходи на ескорт до Басра, дежури със снайпер на вишката. И не се страхува да се покаже над нея. Пехотинецът е благодарен на мисията, защото се научил да борави с всяко едно от оръжията в армията. Вече има самочувствие, че може да стреля с всичко. Нещо, на което не го научили по време на 6 месечната подготовка тук. “Висяхме по 12-13 часа на полигона, за да изстреляме по 10 патрона”. Патрулите в Кербала са мястото, където се учи шахматно каране и стрелба в движение. С колегите си от “Стените”, “Вълците” и “Зулувците”/ позивните на пехотинците ни в Кербала/, изнасят най- тежкия период от отбраната на административната сграда в Кербала. Там е и на Великден, където тривиалния поздрав “Христос Воскресе”, вади сълзи в очите на иначе суровите мъже.

Редникът не спи спокойно

Счита, че заплахите, които се появяват в Интернет пространството не са за подценяване. Страхува се да не сторят нещо на България. Има планове за живота си тук. Иначе е убеден, че страната ни има работа в Ирак. Защото “същите тези хора, които сега там гърмят по нас, ще гърмят утре тук”. Въпреки че по принцип иракчаните били добронамерени към българите. Свидетел е как обикновен иракчанин с “калашник” през терасата застрелва бунтовник, целещ се с РПГ в гърба на български войник. Дразни се от “небивалиците за мисията ни, които се говорят тук”. Истината била различна. “В Ирак ни гърмят с наши оръжия”, споделя войникът, видял надпис на РПГ - “завод 11-Сопот”. По време на засадата над българския конвой на 23-ти април, без бързата реакция на капитан Гергов, който изпраща ново БМП, в опасност е бил животът на още 8 момчета. Снарядът, който бунтовците изстрелват от РПГ-то, гръмва над резервоара на автомобила. Това спасява останалите. Бранимир не приема тезата, че първият командир на батальона подп. Наско Люцканов е отзован заради английския .”Отзоваха го за минути, не приеха и подадените ни рапорти да се върнем, бяха около 200. Опъна се на полските командири, не бе съгласен с много от смъртоносните задачи, на които те ни пращаха, затова го прибраха”, спомня си Бранимир. Старият командир отказва и ескорт от наши войници за цистерните на иракските шейхове, с което навлича нов гняв.
Не приема и късите панталони, с които вижда командира си Лилов, когато след засадата на 23-ти април се прибира в базата.

Не вярва на обещанията на генералите

че ще попълнят липсите в оборудването- нищо от посоченото преди заминаването не се попълва по време на мисията. Освен за телефоните. За да оцелееш в Ирак е нужно да не се разсейваш емоционално с мисъл за България, е разбрал в Ирак младежът. Семейните се справяли по-трудно с това.
Долушанов, Иванов, Кичуков и Стоянов не ходиха на “сватбата на батальона” на Богородица в Пловдив, на българската редник Джейн-Лина Болчинова и годеника й ефрейтор Первазов. Не са поканени, но и не правят драми от това, защото имало други жени в мисията, които повече заслужавали да бъдат споменати с добро- като готвачката.
Сержантът и войниците му са ясни: ако поемат пак за Ирак, с два пъти по-голямо желание биха го сторили, заради един мъжкар-подполковник Наско Люцканов, човекът, който завел батальона в Кербала. И бил навсякъде с тях. Не разбират и въпросите ми за мечтите. Но в един глас пожелават: “Трети батальон да не загуби нито един войник.” Иначе са наясно: народ и журналисти ще ги забравят след седмица.
Деляна Бобева