Изчезналият в Лондон Румен от Казанлък се намери

30 годишният казанлъчанин Румен Тотев Стойков, бе обявен за общоевропейско издирване през последните 4 месеца. Според данните на Интерпол той бе в неизвестност от 4 март тази година. Младежът последно бе казал на родителите си в Казанлък, че е в Лондон.

Изведнъж Румен престава да се обажда и роднините му започват да се притесняват сериозно, Обявяват го за международно издирване, подемат интернет кампания за търсенето му, която освен българските и в частност казанлъшките медии, обиколи по Фейсбук Лондон и Чикаго, където българската общност също се зае със случая, тъй като според откъслечна информация, за последно Румен е работел в американска фирма в Лондон с адрес в Чикаго.

Накрая неговият най-близък човек на Света - майка му, успява на място да го открие в Лондон. Ето историята, разказана от Милена Везенкова в БГ вестник - Медия за Българите в Лондон:

Обявеният от майка си за издирване Румен бе в неизвестност от 4-ти март тази година, когато за последно бе контактувал с роднините си. От този ден нататък нищо, тишина, Румен не се обажда, не пише и никой нищо не бе чувал за него. Майка му и сестра му, естествено притеснени до безкрайност, го обявяват за липсващ .

Името му, данни за него и писмо от майка му са широко разпространени чрез българската и английска полиция и Интерпол. Информацията за липсващия Румен е сред най-споделяните във Фейсбук. Създава се група в социалната мрежа и за кратък период там се обединяват българи, които са загрижени и искат да помогнат за намирането на Румен. Сънародници споделят опит, дават съвети, окуражават семейството.

Със случая е запознато и българското посолство в Лондон откъдето реагират адекватно и правят редица запитвания към английските власти. Майката на Румен пътува втори път за Лондон на 18 юни, този път с еднопосочен билет, готова на всичко и с надежда да намери детето си. Попаднала в големия космополитен град тя не остава сама, защото от ден първи е обгрижвана от хора, които единствено и само искат да  помогнат, на нея и семейството й.

Започва отново с обикаляне на местата където Румен е бил за последно, където е споделял, че ходи и живее. От врата на врата чукахме и питахме хората дали случайно не си спомнят, не са виждали това момче – всички клатеха глава отрицателно и състрадателно. Множество снимки с надписи missing бяха раздадени и разлепени в цял Лондон, във всеки български магазин и места където се събират българи. Кратка искрица надежда просветна на улица в северен Лондон, когато възрастна жена каза, че е виждала това момче в съседен вход.

Но не, това беше просто друго младо момче с тъмна коса. Колко може да понесе едно майчино сърце? От Българското посолство отново оказват подкрепа и съдействие. Именно там, на 21 Юни в консулска служба отива момче, което разпознава Румен и казва, че знае къде е. Всичко е мобилизирано за минути . От Посолството се обаждат на Надежда Зидарова, която е най-активната участничка от групата за намиране на Румен. Тя на момента потегля към посочения адрес с момчето. Друга  група веднага поема майката на Румен и всички се насочват към мястото.

Въпросната локация се оказва приют за изпаднали в беда хора, място в което те получават подслон, докато си стъпят на краката след преживян тежък момент. Именно там Румен е изкарал последните месеци, след явно изживян труден период в живота си. По причини, известни само на него, но не принуден от никой, той се поставя в изолация и прекратява контакт със заобикалящия го свят. Срещата на майка и син е драматична, радостна, щастлива, тъжна – всички възможни емоции на куп. Защо? Как?  Кога – въпросите  витаят във въздуха, но не бързат. Една майка знае най-добре.

На една майка животът започна отново, след като бе на пауза.  Петък 21-ви Юни е най-дългият ден в годината и в буквалния и във всеки друг смисъл за семейството на Румен. Времето тече бавно от момента когато се знае къде е Румен до минутата в която майка му вижда с очите си , че това наистина е той и го държи в прегръдките си до омаломощение. До тази секунда тя не смее да се зарадва и повярва, не знае да плаче ли или да се смее. Но чудото става – Румен е жив и здрав и в нейните прегръдки. Късмет и закрила нечия има това семейство в този ден.

Късмет, че въпросното момче решава да отиде до посолството, и че погледът му попада на снимката на Румен. Не искам и да си помисля какво щеше да е, ако не беше се случило точно така, защото Румен и въпросното момче са единствените българи в този дом. Това което се случи е просто единствената възможност за изход от ситуацията, друга няма.

Никой друг българин не го е виждал от много отдавна, а чужденец нямаше как да разбере за него, ако специфично не е разглеждал страницата на Интерпол – шанс нула. Звучи като сценарий за американски филм, но е реалност – реалността на едно българско семейство. След не малко разговори и перипетии, Румен си тръгва от ,,мястото” заедно с мама и нови, истински приятели. Нови дрехи и ново начало с плахи стъпки започват за него от този момент. Румен е интелигентен млад мъж, забавен и с чувство за хумор – типичното добро момче.

Сърдечни пожелания за много здраве и късмет на Румен и семейството му. В момента те имат нужда от подкрепа, за да продължат напред. Нека отминалите месеци да бъдат заличени от идващи нови положителни емоции, които да им помогнат да забравят кошмара на последните месеци.

Случаят с Румен разстърси българската общност и отново за пореден път доказа, че ние българите сме добри хора и мислим за ближния, че сме готови да помагаме кой с каквото може.  Това са думите на майката към българската общност:

,,Благодаря на всички за съдействието и за хубавите думи по повод завръщането на сина ми. Всичко е наред, добре сме. Най-големи благодарности на всички в Лондон, които ми помогнаха, включително на г-н Пампулов и г-жа Росица Петрова от Българското посолство. Желая на всички здраве и късмет. С благодарност: Стоянка Стойкова /майката на Румен/”

Множество други въпроси възникват от този случай, обаче – за човешките взаимоотношения, за това как се отразява на един човек промяна, като преместване в чужда държава. Към кого може да се обърне за подкрепа?  На кого може да разчита? Какво казва на роднините си в България, за да не ги притеснява? Всеки реагира по различен начин на стреса и промяната. Едни се амбицират и минават на режим ,,оцеляване’’, други се предават и признават че ,,чужбината ‘’ не е за тях и се прибират у дома. Очевидно е, че вариантите не спират до тук. Към кого се обръщаш и какво правиш, когато не вярваш повече, че Светът е справедливо място за живеене?