Младата и напориста журналистика трябва да продължи Разговора с вас

Божана Томова Димитрова, родена е на 22-ри февруари. Ако се вярва на нумерологията, на 22-ро число се раждат хората с мисия и призвание. Иначе - магистър по българска филология. Носител на наградата за цялостен принос в развитието на радиото- “Сирак Скитник” и на “Златното сърце” на предаването “Искрено и лично” на Би Ти Ви.Незабравим глас на националното радио. Посветила целия си живот на БНР и неговите слушатели. Казва, че работата в радиото е като плуването- не се забравя. Мрази сервилната журналистика, журналистиката на “паратемите”. Обича кокичетата и умните мъже.Работохолик. Баба на две внучета. Не обича парфюмираните книги. В професионалната гилдия е наричана с прозвището “Класната”. Една от житейските й философии е, че животът е по-изобретателен от намеренията ни. Сега времето си посвещава на своите студенти от Датския колеж, на учениците в класа по журналистика, на Обществения съвет на БНР и каузата “обществено радио”, на много приятели на журналистиката, на незабравимите си слушатели.

Ако този петък отново след седем години мълчание трябва да застанете за “Разговор с вас” пред микрофона, какво ще кажете на слушателите?
Ако бъда съвсем честна пред себе си, аз не искам да влезна вече в студио. Не защото нямам какво да кажа, просто човек трябва да знае, кога да се дръпне и кога да отстъпи мястото си пред микрофона на една по-силна, млада и напориста журналистика. Именно тази журналистика трябва да продължи разговора с вас, уважаеми слушатели. Формата е намерена - в диалога се ражда истината. Журналистиката е призвана да не прекъсва този диалог и да търси резултат от него.
Имате един принцип: журналистиката се прави с добро и за добро. Още ли е вярно това?
Наистина през годините аз не се уморих да повторям тази фраза. Няма смисъл да се намесваш в човешка съдба, ако не можеш да помогнеш. Оттам идва и присъдата към част от младите колеги, които търсят само ефектния повод да блеснат. Те приличат на онези звезди, които ако така подходят към случая, без да си дадат труда да помогнат, да се включат в решаването на проблема, тогава тяхната съдба много напомня на бързо падащи зведи, които проникват в небосклона. Да, оставят следа, но бързо падат зад хоризонта. В този смисъл, ако наистина е вярна формулата, че журналистиката се прави за добро и с добро, а не с желанието да покажеш себе си, да се види колко си велик, мисля, че хората го оценят. Може би не на мига, но насложени тези впечатления, дават един добър дивидент след една по-дълга радиоработа.
Как тогава тази изстрадана от опита и живота максима може да се впише в днешната комерсиализация на професията “журналист”? Мимолетни са днес новините, героите от новините....
Тази казън винаги тегне над радиото, над електронната медия. Журналистиката умира със залеза на слънцето. Тя е преактуално творчество, живее с новината. Съдбата на вчерашния вестник е известна, а това с двойна сила тежи над радиото. То не може да си позволи да повтори следобед сутрешната новина. Но не само новината прави журналистиката. Новината само извлича проблема, подсказва разсъждения. Ако човек е силен, може да обобщи с една публицистика, може да бъде доста убедителен. Не се притеснявам от това, че новините умират току-що разцъфнали. Животът е толкова шарен, че ни зарежда с поток новини. Всяка от тях може да бъде разчоплена. В този смисъл това е и чарът на тази професия. Динамиката, да не изпуснеш новините, това е тока на нашия живот. Аз боледувам, когато съм изпуснала основната емисия новини. Чувствам се разсъблечена, като без дреха. Нагласата винаги да си на гребена на информационната вълна е много полезна. Дава възможност за лична позиция, становище, мнение, с което е силен един журналист.
Кой въпрос не се уморихте да задавате през всичките тези близо 30 години на “Разговор с вас?”
Не е един. За себелюбието, за алчността, за агресивността на току-що проходилите политици. За тази безцеремонна безотговорност още на втория ден след като са стъпили във власт. За тази несвършваща алчност непременно да се наядат, да се налапат с всичките благини на своето положение, да не би да изпуснат някое от предимствата. Ето защо единият от въпросите ми е дали България може да излъчи малко повече силни политически мъже, които могат да поемат тежестта на съдбата и. Защото за мен този 15-годишен преход вече много продължава.Ако преди се сърдехме и с особена острота съм критикувала повединието на велможите из Софийско и страната, не виждам с какво по-интересен е силуетът и образът на съвременния парламентрист. Вижда се как две трети от тези депутати никога не си отворят устата в парламента. Те са там само за кюфтетата и за колите, отпуските. Все бродирам около тази тема. Другото, което ме интересува като въпрос, като проблем, е мълчанието на този наш народ. Който трае твърде дълго. Да, произнася се разпоредително на избори, шумна плесница удря на тези, които се позабравиха, но мисля, че не трябва да чакаме през 4 години да се възпроизвеждат поредните парламентарни или президентски избори, за да си кажем пак мълчаливо думата. Мисля, че на по-висок глас трябва да изричаме това, което трябва да се случва. Не бива
да се туткаме, ако сме стъпили на верен път. А мисля, че той е верен. Можем да сложим сред въпросите и този за морала на съвременната журналистика, за задължениетя на това младо поколение, което е по-ерудирано, по-запознато, по-директно. Но му липсва от време на време една взискателност и една отговорност вътре в себе си.
Пъстър е радиоефирът в България. Как човек да се ориентира и открие верния тон в тази шарения от формати и гласове, от послания и бъбривост, при това без да изгуби себе си?
Радиото не може да избяга от паралела с всичко останало в този наш живот. Изобилието е навсякъде. Когато една медия има яснота, точно премерен точен мерник каква да бъде формулата, тя бързо набира скорост и хората бързо разбират това. Когато тя разчита само на ефектните трикове и когато в ефир се обръщат 7-8 думи от така наричаните “водещи”, нейната гибел е предизвестена. Но когато един радиоформат намери вярната посока, с превес на новината, със светкавичния отзвук и коментар, много бързо тази медия си намира мястото в широкия и жесток пазар. Когато намери няколко пътища към слушателите, тя е обречена на по-дълъг живот. Медия само с ефектни трикове бързо си отива. Има такива примери. Също като малките гаражчета.
Кой е най- големият порок на съвременната журналистика?
Не ми се иска да съдя. По-скоро искам да кажа хубави думи за едно младо поколение. Това е компютърно поколение, поколение Интернет, което с едно кликване набира това, което ние през годините толкова трудно сме изкопавали из световните агенции. Съвременните млади журналисии са журналисти на света. Те не са само български журналисти, което е страхотно предимство. Лекотота, с която говорят чужди езици, също е много важна. Това поколение има много предимства и би било жалко, ако този авантаж се проиграе от разни личности с егоистични стремления непременно да се направи на примадона, изведнъж да блесне. Пагубно би било за тези млади журналисти, които използват професията само като трамплин за изява, за да се покажат в цял ръст. Една взискателност у тези млади хора, които имат авантажа на времето, много ще им помогне. И да не се забравя тази стръв към работата, към новината. Последното, което се налага като мнение  за журналистиката днес е, че е една лека професия. Напротив. Тя изисква страхотно усилие и страхотно служене. И вярност. Иска се естествена мъдрост за тази професия и да не си меркантилен в сърцето си. За другото тя се отплаща.
Кой кого повече покварява - журналистите обществото или обществото журналистите?
Не може да се даде еднозначен отговор. Мисля си, че това е едно взаимно проникване и то е отразено открай време. Още от времето на “Бай Ганьо журналист”. Неверието, подигравателното отношение, сарказмът , с който се отнася народът ни към самозваните журналисти, а и с оценката на този наш национален герой как се прави журналистика, как трябва да се сложи едно “ф”- “фатално” и с това да се свърши. Взаимното отричане не е от вчера. Но ако трябва да мислим конструктивно, пак журналистите трябва да са водешите, ако искаме да попроменим и да стопим взамното неверие и отричане. Трябва да се борим за престижа на една порфесия, който други са проиграли. Да, много боли, но от друга страна, не е виновен народът.
Деляна Бобева