Не мисля, че имаме ресурс за самостоятелно развитие на военната индустрия

Любомир Иванов е  председател на Управителния съвет на Атлантическия клуб в България. Той посети Казанлък дни преди провеждането в града на първата от поредицата срещи за новата сигурност на България, организирани от Атлантическия клуб в България и Информационния център на НАТО.

Господин Иванов, каква беше целта на срещата Ви в Казанлък?
Преди всичко да погледнем напред в бъдещето, в контекста вече на пълноправното членство на България в Алианса. И по-специално, да видим каква е новата роля на местните власти в областта на военната реформа, на взаимоотношенията с военните, особено в община като Казанлък. Имате уникални съчетания - от една страна военен завод, от друга голяма военна бригада, която е част от старетегическите сили в българската армия. Необходимостта от продължаването на публичния дебат в България по важни въпроси на сигурността от нова гледна точка бе също цел на срещата. Ако досега ставаше дума дали страната ни е готова за членство в НАТО, днес въпросът е как България ще участва в усилията на НАТО и по какъв начин може да се възползва от новите възможности, които се откриват пред нас- в политически и в икономически план, в частност ставащото в Ирак и ролята на нашата мисия там. Защото без обществена подкрепа, не би било възможно осъществяването на всяка една голяма цел. С кмета на общината споделих опита, който ние от Атлантическия клуб проучваме в САЩ, чрез реализирането на съвместна програма с университета Джаксънвил във Флорида. Преди време на посещение там бяха български областни управители и кметове на общини. Целта бе проучването на американския опит за взаимоотношенията между местните власти и разположените на тяхна територия военни бази. Според мен това е изключително интересен опит, много полезен за община като Казанлък.
На база този американски опит, какви трябва да бъдат взаимоотношенията между местната власт и военните поделения на нейна територия?
Джаксънвил е град с мащабите на София. Военното присъствие там не е основна част от икономиката на града, но доста значима, на която местните власти много държат. Една четвърт от хората, живеещи там са свързани по някакъв начин с военната индустрия. Приносът на военното присъствие за икономиката на града е от порядъка на 2 милиарда долара годишно, които Пентагонът харчи за съществуваващите в града три военни бази. Като икономичеки ефект това прави около 7,5 милиарда долара и всъщност е повече от брутния вътрешен продукт на България. В тамошната община има специален директор, който отговаря за военните въпроси, който е бивш военен, но и много от общинските съветници се интересуват от тази проблематика. Като цяло усилията на общинските власти са насочени към тясно взаимодействие с командирите на трите военни бази, съществуваващи в района на Джаксънвил, където работят няколко десетки хиляди цивилни. Разбира се, имат и проблеми- по отношение на транспорта до базите, шумовете около базите и различните замърсявания. За да се избегнат подобни проблеми, общината изкупува земята около базите и я предостява за друго ползване, но не и за жилищни нужди. Там се строят индустриални обекти, паркове. Общината се бори за запазването на военните бази, а тези, които не може да запази - се превръщат в центрове за тренировки или в бизнес центрове. От догодина една четвърт от военните бази в Америка ще бъдат затворени, тъй като се счита, че те не са необходими. Това е мярка с оглед световното преструктуриране на военното присъствие на САЩ в целия свят. Очаква се редуцирането им и в Западна Европа, за сметка на изграждането им на други места. Ние също очакваме в България да бъде изградена една малка военна база на САЩ, която най- вероятно ще бъде в Югоизточна България.
Вече няколко години наред казанлъшката оръжейница “Арсенал” прави опити да работи по натовски стандарти голяма част от своята продукция. Как ще изглежда пазарът на българска военна продукция, след като вече страната ни е член на НАТО?
Натовски стандарти не означава нищо особено. В смисъл, ако трябва само да се произвеждат автомати “Калашников” не с калибър 7,62, а 5,56, то това не е някакъв проблем. Нещата стоят по следния начин: ако говорим за стрелковото оръжие калашници, това е едно изключително добро оръжие, може би най- доброто в света. Но лиценз за него ние нямаме. Както наскоро заяви президентът Путин, България не може да продаде един калашник, без да иска руско разрешение. Така или иначе калашниците може и да се продават някъде в Третия свят, но те нямат пазар в армиите на страните от НАТО, където е добрият пазар. Там е високоплатежоспособният пазар. Ако искаме да продаваме там, трябва да имаме съответните технологии и лицензи за достъп до тези пазари. Формалният достъп до тях го имаме, тъй като вече сме страна от НАТО и нашите фирми биха могли да се явят на търгове за доставки за някоя от армиите от Алианса. Сама разбирате, че на тези търгове руски фирми не могат да се явят. Но това едва ли само по себе си ни гарантира успех. Според мен, перспективният подход за постигане на реален успех е кооперирането, привличането на стратегически инвеститори в тази сфера на оръжейни фирми от САЩ, Западна Европа или Израел. Това е нещото, което би дало по-големи шансове за технологично обновление и инвестиции. Това ще отговаря и на новите тенденции. В момента има изключително силен процес на интеграция на военната индустрия между отделни западни страни, но и сливане на компании от Западна Европа и САЩ. Извън този процес на интеграция много трудно би могло една отделна малка фирма в страна като България, да се надява на успех. От една страна, няма достатъчно финансови ресурси за инвестиции, а от друга- доста ограничен е достъпът до пазари. Това е въпрос не само до качеството на съответната продукция, но и преди всичко политически въпрос.
Да уточним, това означава ли, че оттук нататък България, вече като страна-членка на НАТО, не може да говори за българска военна промишелност и български ВПК?
Ние тук все още говорим за българска военна промишленост в онзи вид, в който тя е била преди много години- когато е била част от една цяла система. Такава вече няма. Има отделни фирми и всяка една се бори за оцеляване. Аз не смятам, че вече може да се говори отделно за италианска или българска военна промишленост. В голяма степен вече става дума за европейска или неевропейска военна промишленост. И ние трябва да търсим място на нашата военна индустрия като място от нещо голямо и по-успешно. Другият вариант е да се опитаме за самостоятелно развитие, но аз не смятам, че ние имаме ресурсите за това.
Тогава на какво се дължи прекаленият оптимизъм сред част от обществото, че при наличие на натовски бази на наша територия, ще се раздвижи икономиката и по специално ВПК?
Разбира се, че присъствието на натовски бази е стимул за икономиката, въпреки че няма да доведе до огромно развитие на даден район или отделна страна. Натовската база, която ще бъде изградена в България ще от по-нов вид, не такъв, какъвто познаваме в Европа - тя ще ползва български полигони, основно за тренировки и обучение. Колкото до положителния опит, който вече имаме, той може да се види. Примерът е Сарафово, Корен, Ново село. Ако дадена база присъства дълго на дадена територия, то може да се развие и цял отрасъл за доставки. Това обаче в никакъв случай няма да е панацея за развитието на ВПК. Там има вече други правила. Не бива да се забравя и друго - наличието на американска военна база в дадена страна, вече е сигнал за сигурност и надеждност. Щом САЩ имат доверие в тази страна, значи могат да се доверят и други страни. Нещо като сертификат за надеждност на дадена страна са тези бази. Както се казва - има много свободни пари, но капиталът е като плашлива сърна- лесно се плаши и бяга там, където е по-спокойно и по-сигурно. А такива места има много по света.
Има ли конкретна позиция Атлантическият клуб за нуждата от промяна и предифиниране на мисията на българския контингент в Ирак?
За мен това е вътрешнополитически и чисто технически въпрос, той не е интересен. Дали да се промени формулировката на мандата или не, не е интересно. Така или иначе, имаме определена мисия. Нашите войски са изпратени там в контингента на съюзническата мисия, чиято задача е осигуряването на демократична трансформация на Ирак, създаване на иракско правителство и предаването на властта на иракчаните. Оттам нататък , това което се налага да се прави според обстоятелствата, е плод на военно решение и произтича от развитието на обстановката там. За мен не е важен въпросът за формулировката на мисията. Ако има необходимост от промяна, то искането за това трябва да дойде от страна на военните. Те да кажат, “този мандат, който ни дадохте, не върши работа и имаме нужда от нов”. Аз такова искане от тях не чувам. Началникът на Генералния щаб генерал Колев не изрази такова желание за промяна. След като няма такова искане от страна на военните, аз лично смятам, че не е необходимо предифиниране на мисията ни в Ирак. Усилията, които в момента се влагат за един такъв дебат, не са по-важния въпрос.
А кой е важният въпрос?
Важният въпрос е какво става в Ирак и какво правим ние там. Каква е нашата цел, как ще се развият нещата след 30-ти юни в Ирак и изобщо с войната срещу тероризма? Това е важният въпрос. Другото може би има някакъв вътрешнополитически смисъл, но за мен то не е интересно.
Но генерал Колев каза, че решението за промяна на мандата трябва да е на политиците, взели първоначалното решение за мисията?
Това означава, че той самият не предлага промяна. След като на военните не е необходимо, аз смятам, че и на политиците не е необходимо. Това не е самоцел.
Деляна Бобева