Трябва да се установи единна система на работа с децата с увреждания

Мария Гинева, по професия “ специален педагог”, е преподавател в Помощното училище за глухи деца в Мъглиж. Председател е на сдружението “Бъдеще за децата с увреждания”.

Какво е бъдещето за децата с увреждания?
Бъдещето за тези деца е, излизайки навън, околните да ги приемат и те да се чувстват равнопоставени.На децата с увреждания трябва да им се даде шанс да развиват своите способности и умения, доколкото позволяват възможностите на всяко едно от тях.
Освен родителите, бъдещето на тези деца от чии решения и действия зависи?
Самото общество трябва да поеме инициативата за бъдещето на тези деца. Инициатива е необходима и от страна на институциите и на неправителствените организации, които не само пряко се занимават с тези проблеми, но и такива, които защитават правата на децата, училищата, читалищата. Като цяло е необходимо да се променят нагласите на обществото към проблемите на тези деца.
Говорейки за тези институции, какво е отношението им в момента към децата с увреждания, срещате ли разбиране от тяхна страна?
Коментирайки интеграцията на тези деца, трябва да поясня, че не става въпрос за интеграцията им само в училище, а изобщо в обществото. Необходимо е те да могат свободно да посещават масови мероприятия, без да имат каквито и да било притеснения. За това способства достъпната околна среда, принос в това дело имат именно обществото и институциите.
Конкретно училището може и трябва да има голям дял за интеграцията, за която говорим. В Казанлък ОУ “Н.Вапцаров” безпроблемно приема да обучава деца с увреждания, но за съжаление не и другите училище. Вероятно директорите и учителите още нямат необходимата психическа настройка за това.Децата в масовите училища също нямат необходимата нагласа да приемат съучениците си с проблеми. На тях трябва да им се обяснява по достъпен начин, че детето с увреждания, не е кой знае колко по-различно от тях, просто то има някакъв проблем. Така ще могат да го приемат като равнопоставено, и няма да я има бариерата в общуването между тях.
Казанлък има ли да наваксва много по отношение на интеграцията на хората с увреждания въобще и в частност с тази на децата?
В последно време много се говори за хората с увреждания, дори тази тема започна да се комерсиализира. Но е хубаво, че има някаква гласност по този въпрос, че проблемите на тези хора вече се разглеждат открито. Има да се наваксва обаче по отношение на достъпната архитектурна среда в общината. Поне едно училище в града трябва да бъде адаптирано за деца с увреждания, това което е направено в училище “Н.Вапцаров” не е достатъчно. Необходимо е институциите да се запознаят конкретно с проблемите на тези хора и произтичащите от тях усложнения.
С оглед на всичко, което споменахте до тук, че трябва да бъде направено за хората с проблеми в Казанлък, какво е мястото на сдружението “Бъдеще за децата с увреждания” ?
Сдружението е учредено с основната цел да подпомага интегрирането на тези деца в обществото, да подпомага осигуряването на някакво бъдеще за тях, да промени социалната обстановка и отношение на всички, от които зависи решаването на този проблемите, на тази категория деца.
В този смисъл, какви са предимствата на интегрираното обучение за децата с увреждания?
Доказано е, че едно дете с увреждане, ако е поставено в среда на деца в норма, без увреждания, то не израства с комплексите, които би получило, ако е в затворена институция или в помощно училище. Защото в първия случай, детето не се отъждествява със себеподобните, а с децата в норма. Оттук и психическата настройка на детето е положителна, могат да се очакват и по-добри резултати в учебния процес- докато в помощното училище се стремим да постигнем едно минимално ниво, то в масовото целите са по-високи. За родителя е много по-удобно детето му да е в близкото училище, отколкото да учи на 50 километра от дома и да я няма връзката дете-родител. След завършване на образованието си, децата с увреждания от масовите училища имат много по-добра перспектива за професионална реализация. Докато в едно помощно училище, те контактуват само със себеподобни, липсва разнообразието от контакти.
Какви са наблюденията Ви от контактите с родители на такива деца – трудно ли се решават да признаят пред околните, че детето им има някакъв проблем, че е по-различно от останалите?
Ако обществото е настроено положително към хората с увреждания, то и на родителите им е по-лесно да говорят за проблема си. Не само в Казанлък, а и във всички по-малки градчета, мисля, че родителите все още се страхуват да говорят за това. Самият факт, че сдружението работи само с 30 деца, а по данни на Дирекция “Социално подпомагане” броят им в общината около 200, е достатъчно красноречив отговор на Вашия въпрос. Мисля, че ако медиите, институциите започнат да говорят повече по тези проблеми и да работят за тези деца, да ги включват в общи мероприятия, то родителите ще преодолеят първоначалното стъписване.
Напоследък твърде открито се говори за проблемите на хората с увреждания, но като че ли не се работи достатъчно, как бихте коментирали? Или просто това е необходима стъпка - българинът трябваше да се научи да коментира открито по тези въпроси и в един следващ етап вече да се премине и към конкретни действия?
Да, действително мисля, че това е някакъв преходен етап, преди да се тръгне да се прави нещо конкретно. Може би нещата опират не толкова до желание, колкото до средства. Моето впечатление е, че институциите се мъчат да работят в полза на хората с проблеми. Например, в Казанлък вече има поставени рампи за придвижването на инвалидни колички на няколко обществени места. Но се правят и някои неща, които не са издържани, не са качествени.
Какво е положението на децата с умствени увреждания в общината?
Децата с интелектуална недостатъчност, както се водят в момента, са една много разнообразна категория. Има такива, които дават някаква задръжка в начален етап на развитието или обучението си, има такива, при които не може да се диагностицира нарушението в начален етап, има деца с тежки форми на умствена изостаналост, които не могат да бъдат обучавани. При една нереалистична оценка от страна на родителя, той би имал претенции детето му да учи в масово училище, което е реално неосъществимо. Така много често възникват конфликти между директорите на училища и комисията по интеграция и родителите, ако те не са преценили възможностите на детето си. На последната национална конференция по проблемите на хората с увреждания бе споменато, че деца с тежки форми на умствена изостаналост, с аутизъм, хиперкенетични деца, такива с тежки форми на комбинирани нарушения не подлежат на интеграция, защото влияят отрицателно върху другите деца в масовото училище.
Разполагате ли с информация в Казанлък колко от децата са с интелектуална недостатъчност?
Не, сега предстои проучване и класификация на всички деца с увреждания. Това ни е необходимо, за да добием представа, кои от тях могат да бъдат интегрирани и кои не. От това проучване ще зависи дали в Казанлък ще бъде създаден ресурсен център, който да развива потенциалните възможности на децата интегрирани в масовите училища и детски градини или дневен център, в който ще се набляга на обгрижването на децата. Това ще е  тип детска градина, където те ще бъдат приучавани на елементарни умения, което до голяма степен би улеснило родителите.
Вторият вариант не е ли известно връщане назад?
Ако говорим за децата с увреждания, за които казахме, че не подлежат на интеграция, голяма част от които не могат да бъдат дори в помощни училища, то за техните родители ще е добре, защото така ще могат да ходят на работа. А и децата им ще се научат на някакви елементарни умения. Връщане назад е , че ще бъдат изолирани. В случая обаче, можем да говорим за поетапна интеграция – не изцяло интегрирани в среда на деца без проблеми, а да имат занимания съвместно с нормални деца.
Колко и какво коства на родителите отглеждането на дете с проблеми?
Още с появата на проблема при детето, цялото семейство преминава през различни етапи, за да бъде преодолян първичният шок. Всеки родител живее с надеждата, че детето му ще е здраво и в един момент при констатирането на проблема е голям шок. Трябва да се задвижи системата и да става прехвърляне на информация още от родилното отделение. Оттам семействата с такъв проблем трябва да бъдат насочвани към психолог, за да преодолеят по-лесно травмата.Информация трябва да бъде подавана и към детските консултации, и лекарите да са в помощ на родителите. Отглеждането на дори едно нормално дете коства на майката много време, а едно дете с увреждания – два или три пъти повече.
За да разчитат на успех всички начинания, свързани с проблемите на децата с увреждания, освен родителите, освен промяна в нагласата на обществото към тези деца, какво още трябва да се промени?
Държавата трябва да установи система на работа с тези деца, по-нататък младежи и възрастни. Тогава и обществото ще ги приеме по-лесно. Доскоро държавата беше изолирала тези хора.Нужна е система, която да е подплатена със закон.
Каква е законовата база на този етап?
Има вече първи стъпки и в посока законовата база, но нещата са в твърде пожелателен вид. Например, в закона за народната просвета, е установена ролята на ресурсните учители, установени са ресурсните центрове, механизмът на изпитване на тези деца – всички позиции са установени, но липсва конкретната практика, модел, не са отпуснати необходимите средства.
Славяна Узунова