Наясно със собствената си позиция

Тия редове са породени от срам. И от гняв, иначе недопустим за една българска душа седмици преди Великден.
Понеделник вечер, семействата вечерят, над града се носи духът на празниците на изкуството в чест на един български писател - Чудомир, а телевизорът по всички канали предава всенародната радост от приемането на България в НАТО. Поредната българска идилия - мешавица- манипулация. Поредната идеологическа проба за преразпределяне на световното пространство, в която си включен без някой да те пита дали си съгласен. Поредният твой избор без избор.
Има моменти, в които си длъжен да си наясно със себе си и собствената си позиция - за да не се срамуваш от себе си, от децата и внуците си.
Аз съм на 38 години. В рамките на тоя мой живот два пъти някой прави подобен избор заради мен - първият път, когато с подготвен за лъскане и полиране (без Пронто!) мозък бях приета в Комсомола /1979г./ и с ония продиктувани фрази в тефтерчетата, в които пишехме, че /цитирам/ ...”НАТО е най-големият блок на империализма...”. Втория път е сега. НАТО вече не е това, което е беше. НАТО е онова, което ще ни въоръжи, ще охранява пространството /въздухът/ ни със самолетите си, ще облече войските ни с нови униформи, ще пази децата ни.
Не искам, когато седна да вечерям да гледам от екрана как дулото на танковото оръдие сочи срещу трапезата ми, как от него слиза “униформирана” българска кака с размазано непохватно червило и ми обяснява на недоовладян български език, колко е доволна от всичката тая оправия. Не искам като отворя национален всекидневник да виждам снимки на наш държавник, който слуша с интерес как премиер на друга страна вижда бъдещето на България, не ме интересува военният бюджет на държавата ми, която говори непрекъснато за него, сякаш това е един от основните й приоритети. Не искам да продължават да промиват моя мозък и този на събратята ми поамериканчени журналисти и бледи подобия на българи. Не искам от екрана националната ми телевизия да ме убеждава пряко и подмолно да се присъединя към машинациите и съюзите на една страна, самообявила се за световен лидер, която дори не прикрива своя рекетьорски подход спрямо останалия свят. Не искам вълка да ме пази от вълкът. От кого ще охранява Америка моето въздушно пространство? От онези, които тя сама въоръжава, за да поддържа пазарите си и създава горещи точки на планетата. Каква сигурност получаваме - единствено тази да не ни превърне един ден в поредната гореща точка.
Забряваме да мислим по нашия си, български начин. Не сме се научили да мислим по човешки. От години вече мислим през пари, през търговски сделки сами за себе си, които ще донесат още пари, през изгоди и прикрепване към силните на деня, не и да мислим за последиците за народа. Няма такова понятие “народ” за повечето от държавните ни “мъже”. Но народът го има. Аз съм от тоя народ. И хората наоколо, които псуват мръсно в понеделник вечер и аз ги чувам, които псуваха и в много понеделници преди това, а никой не ги чу. Защото те не извикаха. По-лесно е да изпсуваш - хем никакви беди не си докарваш, хем ти олеква. Хем друг мисли вместо тебе.

Искам да се разгранича от псуващите тихомълком. Разграничавам се от поредното решение на по-умните от мен - с целия риск да бъда наречена недоосведомена и неоценяваща ситуациите в света днес (и с всички други рискове). Отказвам да се причисля към милионите слаби души, които чакат да бъдат нахранени с масова чужда “култура”през собствената му телевизия. Отказвам да приема за чиста монета явната лъжа. Никой не може да ме принуди да бъда щастлива така, както той иска.
Искам държавите в света да се обединяват едва след като всяка поотделно е доказала своята уникалност и независимост, със свои собствени вплетени традиции и новаторства, не привнесени отвън (и не изтичащи навън). И да се обединят за съзидателност, не за разруха - защото самата мисъл за въоръжаване, заплахи и защити мирише на гнило. Държа ценностите в моята родина да бъдат постоянна величина - значи да се измерват единствено от общочовешки и общобългарски принципи ( в един репортаж тези дни бе разказана съдбата на неколцина български офицери, избягали от България след 1944 г. и присъединили се към новосъздаденото НАТО, наречени от тогавашното правителство предатели!). Искам със същата жар и разпаленост да слушам за подобрения бюджет на образованието и да видя най-после изгорените езици на онези, които забъркаха здравната каша. Искам с отворен ум и сърце да мога да одобря решенията и постъпките на онези, които с гласа си съм упълномощила да определят по-широките рамки на съдбата ми. Сега не мога.
Двете неща, заради които се срамувам сред всичките си искания, са безсилието да направя нещо повече от това, което в човешките си дни правя и давам на тая държава (като повечето си невидими събратя). Другото, е твърде мекият ми език в тия редове - ситуацията не го заслужава!
Женя Димова