Васил Левски - символ на националното ни достойнство

Всеки прекрачил Кунчевия дом, музея “Васил Левски” в Карлово иска да научи, ако не всичко, то поне повече за рода му, за майка и баща, братя и сестри, за близки и съратници. Иска да се докосне до неговите училищни тетрадки и до апостолските му писма, до дрехите и оръжията, до печатите и програмата, до оскъдното, което времето скъпернически е оставило като спомен и реликва. Всеки търси отговора на необикновената загадка, как на българска земя от българска майка е роден такъв исполин на българското Освобождение, за да го изведе съдбата до най-високите върхове на нашата история. Попаднал в море от публикации на Захари Стоянов, Д.Страшимиров, проф. Христо Гандев, проф.Николай Генчев, Стефан Дичев, Яна Язова, Вера Мутафчиева и от прекрасните произведения на Александър Стеколников “Васил Левски”, на англичанката Мерсия Макдермот, която идва в България като бригадирка на линията Перник- Волуяк и през 1967 година издава книгата “Апостолът на свободата” човек се чувства истински богат. Тук могат да се намерят книгите на германците Алфред Ото Шведе “Посланици на свободата” и “Вятърът има много имена” на Ото Емерслебен и др. Всичко написано за Левски ни дава основание да кажем, че той не принадлежи само на миналото и историята, той е бил и съвременник на няколко поколения, е и ще бъде по сполучливо сравнение на един от изследователите му, жив с идеите си и в бъдещия свят!

Колко много и колко малко знаем за великия българин?! В една от публикациите си за Левски във вестник “Карловска трибуна” Петко Протопопов от Карлово казва: “Много си ни нужен, Левски, днес! Нужен си ни, за да покажеш на всички с делата си какво е Родина, какво е национално достойнство, защо е нужно да жертваме живота си, ако се наложи за светинята България!”
Пред турския съд Левски открито заявява: “Селяните, които се огъват от едно тежко положение, които след няколко години ставаха хиляди;десет коли сено чрез услугата на мухтариите са били записвани от юшурджиите петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите петнадесет; тия селяни, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглим!”
В единствения си автобиографичен стихотворен опит Левски споделя:

“Аз съм Васил Левский в Карлово роден
от българска майка, юнак аз роден-
не щех да съм турский и никакъв роб
същото да гледам и на милия си род,
станах и отидох в Стара планина…”

Гина и Иван Кунчеви отглеждат освен Левски още три деца, които се посвещават на освободителното дело. По-голямата му сестра Яна Иванова, по мъж Начова, е дейна участничка в Карловския революционен комитет, по-малкият му брат Христо- емигрант в Сърбия и Влашко е участник в емигрантските борби. На него В.Попов, приятел и сподвижник на Хр.Ботев, посвещава стихосбирката “Счастлива среща съвременна горско-хъшовска”. Най-малкият му брат Петър Кунчев участва във Втората легия, хъш в Румъния, четник в четата на Ботев.

След разгрома на Ботевата чета

се укрива в София, след което се записва като доброволец в Българското опълчение. Ранен тежко в Шипченските боеве/на 24 август 1887год./ не може да се излекува напълно и умира твърде млад през 1881год.
Легията на Раковски е не само бойно, но и революционно кръщение. Тук той се запознава с редица революционери и хайдушки знаменитости като Георги Раковски, дядо Ильо Марков, Иван Кулев, Стефан Караджа…”В боя под Белградската крепост - пише в спомените си Христо Иванов - Стефан Караджа и Васил Левски се хвърлиха на юруш с голи ножове на Байраклъ джамия. И като влязоха тия двамината в джамията, тоз час се предадоха турците. И тогава нашите хора ги нарекоха “лъвове”. “Знаменосецът ми Левски-признава старият войвода Панайот Хитов през 1867 г.- на сън беше лек като заяк, от най-малкия шум той рипваше и се улавяше за оръжието. По скалите и върховете планински, той се катереше като дива коза, а пък деретата прескачаше като сърна, куршумът му всякога на месо удряше. В боя той бе пъргав и решителен като лъв!”. В Тетевенския балкан един от четниците на Панайот Хитов-Иван Капетан от Търново се подхлъзва и пада в студените води на река Вит. След ден той получава силна треска и не може да се движи, а турската потеря е по следите на четата. Носят го последователно на ръце. Под билото на планината четата е обградена отвсякъде. Ученикът моли по хайдушка традиция да му отрежат главата, за да не попадне жив в ръцете на врага.

По закона за горските чети

написан от Раковски знаменосецът е този, който трябва да изпълни молбата му. Левски отказва категорично: “Всеки от тия низами и башибозуци мога да убия, без да ми мигне окото, но приятел, българин, четник – никога!”
Демократизмът на Левски е покорител на идейната висота, до която е достигнало българското национално революционно движение през 70-те години на XIX век. В програмната част на проектоустава или т.н.“Нареда”, написан от Левски четем: “Подбуда – безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. ЦЕЛ – с една обща ревулуция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република. На същото това място, което са нашите прадеди, със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кесаджии и еничери, в което владей правото на силата, да се подигни храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности.”
Големият мемоарист на Априлското въстание Захари Стоянов, описва първите стъпки на дейците за подготовка на въстанието така: “Апостолите не срещаха големи затруднения в пропагандата, защото тоя знаменит агитатор Васил Левски беше отворил навсякъде път в по-големите градове и села. И ние вървяхме из неговите стъпки.”
Интересно ще бъде

за читателите на вестник “Седмица”

да научат нещо повече за майчиния род на Апостола, наричан “Караивановите” или “Тахчиите”. Коренът на рода бил Кара Иван Тахчиев по занятие  майстор на калдаръми, а по други сведения- златар. Дядото на Левски, Васил Караиванов отгледал 8 деца, между които е и майката на Левски - Гина Караиванова-Кунчева. Макар и не толкова много, в рода на Апостола имало просветни и духовни дейци, като брата на майка му- архимандрит Василий, хилендарски монах и проповедник, убит от турците през 1874г., даскал Видул и даскал Гено от с.Свежен и с.Отец Паисиево, Пловдивско, чичовият му син - Павел Василев Кунчов - свещеник, Христо Василев-учител в Родопите и др. Потомци на същия род са и генерал Никола Бочев Димов и полковник Васил Кунчов, чичов внук, заемали видни длъжности в Българската армия след Освобождението. Като общественици-администратори се проявили и братовчедите на Левски-д-р Христо Танчев бил кмет на Пловдив, народен представител и директор на Българска народна банка, Георги Василев Кунчев-член на Окръжната постоянна комисия в Русе, Иван Арабаджията, народен представител и др. Всички негови писма, съдържат мисли, прозрения и съвети както към съратниците му, така и към бъдещите поколения. Това превръща

духовното му наследство в “българско евангелие”

а честността и родолюбието му в “иконостаство”, които трябва да слязат във всеки български дом. Не е възможно да се цитират всички бисери от неговите писма, но не трябва да се отминават звучащите и днес актуално мисли, казани от Левски: “И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни! Днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности! Вчера каквото сме говорили и писали, трябва и днес да го имаме пред очи, да не ни се смеят хората!” Левски категорично подчертава, че народът ни трябва да се отърси от зависимостта на Русия, Сърбия, Румъния или на всяка чужда държава, задържаща свободното му съществуване. И да се надява главно на собствените си сили. Но не изключва дори и съюзяване с “Гявола”, ако е в интерес на България!
“Мамо, мене ме призовава народния глас да се притека на помощ на поробеното си отечество, затова аз вече не мога да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея. Вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе и когато чуеш, че съм загинал да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопят и непогребан!Великден-1864 г.”

Косите на Васил Левски

сега се съхраняват в специална хранителница, дело на скулптора Любомир Добрев в параклиса “Всех святих болгарских” в непосредствена близост до Къщата-музей “Васил Левски”, където е изложена и Патронната икона на храма, представяща канонизираните български светци и мъченици - Патриарх Евтимий, св.св.Кирил и Методий, на св.цар Борис Покръстител, Иван Рилски…
В София на мястото, където е обесен Левски признателното потомство му издига най-големия паметник. Автор на 13-метровия монумент от сив балкански гранит е столичният архитект Адолф Колар, а създател на барелефа е виенският скулптур Рудолф Венер. Паметникът е открит през 1895 г. Паметници, бюстове и паметни плочи, посветени на Левски са издигнати в много селища и градове на България, а също така във Вашингтон/САЩ/, пред българското посолство. Автор е Владимир Гиновски, същият творец е автор и на бюста-паметник на Апостола в Борисовата градина-София, в Буенос Айрес/Аржентина/-Михаил Шопкарев, в Букурещ-Жеко Спиридонов и др.
“Като разбрали войняговци за гибелта на Левски били черковната камбана цяла седмица, без да спират и все стояли там, дето Левски пял в храма и дето учил децата. Жените от жалост към него хвърлили шарените кърпи и сложили на главите си черни. Носят ги и до днес!
Едва ли има друго предание, което така ярко разкрива народната мъка по смъртта на Апостола. Това е един поклон пред името, делото и паметта на великия карловец- недостижим, велик и безсмъртен!
Кольо Николов