Ст. Мутафова: Каращисана работа сме. Ама и тук нещата ще "цъфнат"

В продължение на 40 минути тя раздава автографи. На почитатели, на фенове, на приятели, на малки и големи. На хора, които я виждат за първи път, на такива, които знаят наизуст цели нейни роли или на невръстни хлапета, за които не е нещо повече от една шарена и весела баба. 

Три пъти отлага представлението си „ Парижки лудории" в Казанлък, но решилите да я видят навръх великият й юбилей не ставаха по-малко. Напротив: все повече. На финала салонът се изпълни с допълнителни столове, а ръкоплясканията бяха повече от четвърт час. Защото „една фурия на 90" е уникално явление за българския театър, за българския културен живот.

Тя изпълва със съдържание максимата , че клоунът винаги е тъжен. Признава, че в действителност е твърде самотен и тъжен, вглъбен в себе си човек, който не обича да живее по правила, не долюбва светския шум и лицемерие. Уютно се чувства в своя дом и двете непослушни котки-кучето Джеки. И книгите, които макар с лупа , продължава да чете. Затова и в артистичния свят минава за най- четящата актриса и преди всяка роля се запознава подробно с автора, творчеството му и епохата, в която е творил. .Любимият й автор е Иван Бунин.
За приятели споделя също, че вечер заспива с приказки от касети и така бяха от светската злъч, помия и суматоха. В което може би се крие и тайната на вечно живото момиче в нея. 
Десетки театроведи, почитатели на театъра от десетилетия търсят тайната на нейната невероятна сценична и житейска енергия. Тя самата признава, че няма такава. Съвсем наскоро, по време на представянето пред публика на голямата книга за нея, написана от режисьора Юрий Дачев- „Една фурия на 90", може би без да иска, самата тя я произнесе: „ Не се преструвайте и бъдете 
истински. Само тогава ще ви оценят". Малцина знаят, че истинското й име е Стояна-Мария, но за артистичния свят, за България, тя си остава „госпожа Стихийно бедствие", госпожа министершата или просто как, Сийка".

- Има ли българинът живо чувство за хумор и продължава ли да смее и днес, въпреки трудното време? 
-Да, българинът има чувство за хумор, дори много силно развито. 

- Как пази това си чувство българинът: защото по душа е Андрешко или защото е малко аристократ? 
- Чак аристократ.. не. Андрешко? А защо да не е Андрешко? Лошо ли е да си Андрешко? Та Андрешко не е лош герой, напротив, той спаси един човек. Да, Андрешко го има у българина, макар че ние сме и малко завистливи понякога. Ние сме малко каращисана работа. Много не ми е ясно точно какви сме. Снощи си говорихме по този повод с колеги, малко сме така каращисана работа: оттук-оттам, оттук- оттам. Минаваме за славяни, ама не сме чисти славяни. Аз например, така като ме гледате, какво славянско имам в лицето си? Нищо. Аз съм си направо потомка на Аспарух . Това пък е хубаво, защото българинът е способен и талантлив. Ето вижте сега колко наши се изнасят навънка, за да правят големи работи по Америка, Африка, математици, физици, разни други. Светът ги иска и ги търси.Много българи вършат такава хубава работа, защото са умни! А тук у нас още нищо не е влязло в релси. Не умеем да си ценим ни умовете, ни талантите, както трябва. Затова. Е, това вече не знам откъде сме го взели. Но аз мисля, че сега полека-лека, като се поразшири работата, като не останахме сами затворени, а вече сме отворени много повече към света, надявам се много неща да цъфнат и при нас. Неща, които стоят малко затворени някъде и българинът тепърва ще покаже кой е.

- Хора, които ви познават отблизо твърдят, че една от тайните ви е вечно живото момиче във вас, което ви дава сили и енергия, чар и хъс да продължавата да сте на сцената, неуморна и все така ентусиазирана .Как го пазите живо това девойче? 
- Това е въпрос на който не може да се отговори. Такъв ми е генът, аз не го правя нарочно.Аз не живея по рецепта, като другите хора: сега това, после другото, това така, онова -инак. Живея си по моя си начин. Не следвам правила това, а живея малко по-свободно, извън правилата на хората. А и кой знае какво дреме в мен?! Ние тук сме малко бамбашка- какви ли не са минавали. Знам ли каква кръв дреме у мен?

- Навремето се връщате отново в страната заради носталгията. Ако сега трябва да се върнете в Прага отново...
- ...няма да се върна..

- .. Има ли нещо, за което съжалявате заради завръщането си тук? 
-Имам толкова неща за които съжалявам, но няма сега да ги разправям тука. 

- А несбъдната мечта имате ли ? 
- Кой няма несбъднати мечти ? Всеки има, но моята не е нещо специално. Даже тя не е само една. Много неща изпуснах в живота, но така са се стекли нещата, може би така е трябвало. Не бива да се жали за нищо. Не бива! 

- През всичките тези години на сцената, чрез всичките тези пресъздадени образи, има ли нещо, което не казахте на публиката си, на хората? 
- О, много неща. Но понеже съм в града на розите сега, искам да кажа нещо във връзка с розите. Понеже аз съм учила класическа филология, моят преподавател Балабанов, има есе, което често си препрочитам и което много ми харесва. Той в него казва: „когато младите моми станат рано , към 3-4 часа, да берат уханното цвете, те всички берат живото цвете, а са закичени тук, на ревера си с едно изкуствено цвете. С една изкуствена роза". Ето, вижте, вниквате ли какво иска да каже той? Ние не ценим това, което имаме, а все се стремим към нещо друго, често изкуствено, не наше, неистинско, не живо. Ами покажете тука истинската, живата роза, бе, не изкуственото! Защото ние я забравихме. Забравихме всичко хубаво, което имахме и имаме.

Деляна Бобева