В училище на детето трябва да му се покаже какво може, а не какво не може

Рени Захариева е доктор по психология, преподавател в Департамента за информация и усъвършенстване на учители в СУ “Климент Охридски”, с над 20-годишен стаж в образователната система. Председател на Фондация “Елисавета Кларк и Пенка Касабова”, занимаваща се с проблемите на предучилищното възпитание.
В Казанлък Захариева бе по покана на ръководството на ОУ “Паисий Хилендарски”, където изнесе поредица лекции на тема: “Новата парадигма - училище - семейство-ученици”. 

Госпожо Захариева, поводът, по който сте в Казанлък е цикълът лекции, които изнасяте пред преподавателите от ОУ “Паисий Хилендарски” на тема “Новата парадигма училище-семейство-ученици”, какво е новото около тази, всъщност, твърде стара парадигма ?
Опитваме се да търсим това ново. Самата аз се занимавам с психологически изследвания в тази насока. Целият ми живот е протекъл в областта на образованието и се опитвам през всичкото това време да видя какви трябва да бъдат детската градина и училището, и в крайна сметка, падането на границите, които бяха до преди 14 години. Всичко това очертава една нова представа. Ако преди държавата, детската градина и училището се занимаваха с възпитанието и обучението на децата, майките и татковците трябваше да работят. Цялата грижа по възпитанието падаше на тези институции. От 10 ноември това вече не така, а то не е и нормално да бъде така - едно дете да живее в биологичното си семейство, а някой друг да очертава неговата ценностна система. В тази нова парадигма, аз не откъсвам съвременната детска градина и училище. По- скоро ги виждам като място, където отделните сътрудници – родителите, учителите, неправителствените организации, медиите – цялото общество да създадем условия, в които детето да идва в училището заради любовта да учи. То да идва, за да му се показва какво може, не какво не може. Да му се дава вяра в неговата самооценка, че то е важно, ценно за всички. Училището и градината са място, където детето да научава нови социални умения да общува с връстниците си и с възрастните. Иска ми се в училище вече да се случват такива неща като, да се изисква от детето толкова и там, където то има сили. Не можем да искаме всички деца да бъдат отличници по математика, по литература. А днес все повече в научните среди говорим за различните деца, различните хора и затова, че всеки носи в себе си някакъв потенциал, който трябва да развие. А детската градина и училището трябва да бъдат тези звена, където може да бъде показана силната страна на всяко едно дете. Ето в такава една парадигма виждам училището. Виждам и едно дете, което да бъде признато като уникално, като различно и никой да не му сочи с пръст  и да не изисква от него да бъде като другото. Това е нова култура, нова философия за учители и родители. И във всички мои лекции аз говоря за това, за което никой не ни е говорил на нас. Израснала съм в система, в която да бъдеш различен, означаваше да бъдеш изхвърлен от другите. Ние се страхувахме да бъдем различни. Или ако бяхме, то търсехме групи и съмишленици, за да не сме сами. На нас ни бе отнета възможността да бъдем различни. И ако ние – родители и учители съумеем да разберем, колко е важно да бъдем различни и да възпитаваме на това децата, аз мисля, че ще намалеят агресията и завистта на българина. Нещо, което ни погубва вече толкова години. Това ще ни накара да бъдем по-толерантни. Затова хората на Запад  имат висока оценка за себе си – какво могат, каква е тяхната мисия в живота.И те се приемат точно като различни от другия, на който мисията е различна. Всичко това е един нов подход към детето, но и към самите нас, нещо, което е свързано с промяна на нагласата ни на мислене.
Как учители и родители посрещат идеята за това ново мислене, за тази нова нагласа?
Различно, което е хубаво. Защото, ако срещахме само недоверие, значи че разбиваме ледени стени.От срещите ми в градини и училища, в малки и големи градове, в училището за родители, което с един мой екип ръководим, стигам до извода, че има от всички категории хора, но аз акцентирам върху тези, които са склонни да разберат тази промяна.
Различното у децата, това е отправната точка във Вашите лекции, нещото, за което се опитвате да обясните на родители и учители, че няма нищо страшно?
Абсолютно. Смятам, че това трябва да бъде поощрявано. Едва тогава детето може да развива своята силна страна, своя потенциал. Ако ние караме детето да прилича на другите, то приема по пътя на имитацията един друг образ, друг живот. Мисля, че проблемът на голяма част от българите е, че те не познават себе си, не знаят на какво са способни, но са склонни да имитират. Още от малки ние, възрастните караме децата да изграждат поведение, което на нас ни доставя удоволствие. И те знаят, че при този могат да се държат по един начин, при другия по друг. И когато са в училище, те затвърждават това комфортно поведение пред възрастните. Проблемът е в това, че поколения наред, възрастните са изградили поведение, за да бъдат одобрявани от другите, те не са себе си. Правят това, което се харесва на съпруга, на децата. Голям проблем е, ако ти не познаваш себе си, не знаеш силните си страни, не знаеш колко и какво можеш, така винаги попадаш в играта на живота – да се бориш за вниманието на другите, да бъдеш одобрен от другите, да се бориш дори да имаш власт, да нямаш вътрешната свобода да бъдеш себе си. Поколения наред училището е вадило точно такива хора.
Това ли е всъщност големият проблем на нашето образование, че то не се стреми да провокира различното у учениците, а тъкмо обратното?
Страхувам се, че все още ние не сме готови за този нов модел на разбиране. Преподавателят в класната стая не е готов още да приеме тази свобода и да я даде. Мисля, че ако ти не носиш в себе си това различие, няма как да го предадеш на децата, ако ти не си го приел като философия. Говорейки с преподавателите, се опитвам тази философия да стане част от тяхната на преподаване. Те да превърнат класната стая в градина с различни цветя, а не в леха с един зеленчук. Едното изисква един вид методи на работа – да влезеш в класната стая с набор задачи за всичките деца, другият е по-лесен – има го учебника, изправяш се и разказваш на всички, но кой те е разбрал, остава едно неизследвано място. За мен учебникът е само едно от информационните средства. Днес детето расте в една заобикаляща го интелигентност. Детето учи от връстниците си, те се учат помежду си, също толкова добре, колкото и от учителите. И този опит не бива да бъде пренебрегван. То се учи от вестниците, Интернет, от “Дискавъри”, от енциклопедиите, учебникът е само малка част от знанието, което е около учениците, а учителят още по-малка. В днешно време човек не може да се надпреварва с информационната система. Т.е., ако учителят преди беше този, който даваше единствено познание в класната стая, то днес неговата роля е по-скоро да пробужда мисленето на децата, да го провокира. Учителят не е носител на знания, такъв носител е цялата заобикаляща ни действителност.
Това е може би най-трудната част за възприемане от преподавателите, те самите, като че ли се виждат именно в ролята само и единствено на носител на знания…
В моите курсове една от задачите ми е да накарам преподавателите да мислят по този начин и да не се страхуват за професията си. В началото на 90-те години в Европа се проведе един голям разговор, дали е необходимо да има преподаватели в училище, след като днес информацията е в интернет… Това беше един голям спор, който ние в България го изпуснахме, защото тогава имахме много други проблеми. Но аз не мога да спестя това на преподавателите, с които се срещам. Човек се учи отвсякъде, новото време поставя нови изисквания. Спорът беше решен в полза на преподавателя, на живия човек. Защото от него се очаква да научи децата на живо общуване и на взаимодействие. Днес не е толкова важно да имаш диплома за образование, да имаш престижна професия… Важното е да имаш пълноценни взаимоотношения с хората, нещо от което страдаме много- липсата на хуманни взаимоотношения помежду ни. И точно за това е оставен преподавателят в класната стая, да учи децата именно на това. Но има и нещо друго, ако ти не обичаш себе си, ако не си прощаваш, ти не можеш да направиш това и с другите хора. Ние имаме представа за себе си в реалността, но също и идеалната представа за себе си. Ние искаме да бъдем добри, да приличаме на кинозвезди, да имаме банковата сметка на еди-кой си, но в същото време сме хора изтъкани от емоции, социални умения да общуваме. И сблъсъкът между реалното и идеалното понякога поражда несигурност, тревожност, чувство за страх, които са в основата на всички негативни поведения като агресия, чувство за вина, чувство за малоценност. От другата страна е и българският домашен модел на възпитание, който не възпитава увереност, сигурност, че си важен, ценен. И всичко това гради една нация от хора, които не вярват в себе си.
Давам си сметка, че говорейки пред родители и преподаватели, имаме задачата да скъсаме веригата, която носим след себе си, да скъсаме с модела на жертвата.
Къде е мястото на родителите във всичко това?
Именно те трябва да скъсат с този модел – на жертвата, завещан ни от прадедите в народопсихологията. Защото една жертва, възпитава жертви. Една жертва няма самочувствието, че е ценна. Тя прави всичко в името на другия, в очакване другият да и каже – “Благодаря!” и да получи добра оценка. Жертвата днес не е печелившият модел. Мисля, че ако ние възрастните имаме пълноценни взаимоотношения помежду си, няма да фиксираме всичките си очаквания върху детето, ще го оставим да живее уверено. Има толкова модели на майки, които са се вкопчили в децата си, защото имат проблеми - със съпруга, в работата… Там те не искат да разрешават тези проблеми, най-лесното е да се закопчеят като безопасна игла за собственото си дете. И това един ден се плаща много тежко. Идеята днес е всички да живеем заедно в едно хуманно разбиране. Промяната е свързана с промяна на мисленето. Но проблемът с образованието е как да вкараме нови дискети в главите. В Германия след войната, за една вечер са уволнени всички германски преподаватели и на другия ден идват нови, чужди възпитаници. Защото само те, които не са резултат от този модел, могат да дадат нещо ново на децата. А в нашия преход ново и старо живеят в едно. Всичко ново, което правим, мирише на старо. Трябва да се вгледаме в нашите отговорности и права, които имаме. И ако това стане, нещата ще си дойдат на мястото.Оръжието е в самите нас, не е в инвестиционните фондове, в Запада…
Сегашните образователни програми помагат ли на този нов модел на мислене и взаимоотношения?
Донякъде, да. В покриването на различните нива, децата показват своите различия. В детските градини учителките са се хванали за програмите и казват: “Всички деца на върха”. Но всяко дете има свой индивидуален темп и това форсиране на развитието, поражда съревнование между децата, а не спокойно израстване и търсене на собствените възможности. Програмите дават възможност да се отсява. Страхът на преподавателя е, че ако няма шестици, значи че класът не е добър. А в цял свят се търси как да се оцени преподавателският труд, но е ясно, че знанията на децата не са това, което дава оценка.
Славяна Узунова