Действителността изми романтиката на демокрацията

На 11 декември се навършиха 14 години от провеждането на първия демократичен митинг в Казанлък, след промените на 10-ти ноември 1989 година. Малцина от тогавашните участници си спомнят вече  за лозунгите, издигани на митинга, за надеждата и ведрите очаквания, за това че митингът продължи 8 часа, че говориха дори партийни величия, че всеки можеше да каже, това което мисли, че за по-сигурно имаше двойни подсигуровки на всичко. Още по-малко са останалите по една или друга причина в града тогавашни емблематични участници и ръководители на митинга. Като говорителя и водещ на този първи демократичен митинг, подкрепаджия и бунтар, едно от емблематичните лица за първите години на демократичните промени в района Антон Табанджов. Други, като Ненко Георгиев, продължиха да вярват, че промяната е възможна с граденето от маргинални на по-маргинални “граждански” структури, които често са по-нетрайни от падналия в неделя сняг. Или като физика Теодосий Теодосиев, останал в местната демократична история като първия официален лидер на СДС-Казанлък. Или като ексвеликия депутат и кандидат за кмет Методи Ташев, за който и днешното време има своите по китайски “революционни” предизвикателства. Или други, опитали от дръзкото предизвикателство да осъществят мечтите си, като художника Христо Генев, впоследствие сами оттеглили се от ярка политическа дейност. Защото за всичките години на прехода проумяха жестоката истина за мечтите, дето нямат нищо общо с интересите. За студа и еуфорията на оня 11-ти декември разказва кинолентата на оператора Тодор Ковачев, но на кой му е до кино сега. Родените на онзи декември деца вече сигурно са преживели и първата си любов. 32 годишните тогава брадасяли от надежди момчета, вече са солидни 46 годишни мъже, с много победи и поражения. Издрасканите на крака, с крив почерк, но с много искрени надежди лозунги, са отдавна забравени. Нещо повече, времето ни принуди да ги забравим.
В далеч по-практичното и прагматично време на декември 2003-та разговярам с един от тогавашните ентусиасти, дръзнали да повярват веднъж в мечтите си и втори път във възможната промяна. Христо Генев- тогава художник, сега пак такъв.Директор на Художествената галерия в Казанлък. Един от първите членове на КТ “Подкрепа” в Казанлък от 1989 година. Един от участниците в онзи декемврийски митинг. Авторът на първия устав на Конфедерацията на демократичните промени- първата практически демократична организация в Казанлък, създадена непосредствено след събитията от 10-ти ноември 1989 година. Дълго време му викат “Даскала”, заради бунтарското интелигентно излъчване.
Защо се впергна в политиката тогава?
Времето беше друго. Оказа че, че непосредствено след събитията в София от онзи изненадал всички ни десето ноемврийски пленум на ЦК на БКП, се оказа, че в града група хора, все от старата партийна номенклатура тръгнаха да правят демократична организация.
Свикаха Общо събрание в “Искра”, видяхме ги кои са. Тогава липсваха каквито и да е подобни демокартични неформални структури, които имаха действително структури по места. Единствената беше КТ “Подкрепа”. Бяхме около 15-тина човека тогава в града. Видяхме накъде тръгват нещата и се вклинихме в тази организация. Беше логично стечение на обстоятелства. Така се и създаде първата практически демократична структура- Конфедерация на демократичните помоени. В нея се включиха и членове на БЗНС- “Н. Петков”, “Екогласност” и на други организации. Така практически тази конфедерация стана родоначалник на местното СДС. Впоследствие на едно събрание, след “раждането” на централното СДС, в кафенето на улица “цар Иван Шишман”, там където сега е сградата, в която се помещава и телевизия “Емотон” Ненко Георгиев стана и предложи конфедерацията да стане СДС. Еуфорията и магията от това, лесно смля предложението и така... Роди се СДС. Първият му председател практически стана Теодосий Теодосиев. После Ненко Георгиев, после аз. Беше велико време.
Къде отиде то сега?
Не знам. Свърши. Изчезна, изпари се. Промени се, като идеалите на много хора. Заменихме го за други неща. Няма да се повтори. Поне аз не вярвам в близко време да се намери политическа идея, която така да омагьоса хората. И последната подобна магия, вече се изпари. За има –няма две –три години.
Нищо ли не остана от идеалите от тогава?
Първо не съм сигурен, че идеята и идеалите останаха същите. Разликата сега е огромна. Ние, българите, нямаме демократични традиции, така че отчасти е и обяснимо. Много различно е, ако сравним с една Полша от същото време, например. Нещо повече: тогава се събрахме случайни хора, а такива няма какво да ги крепи дълго време. Разбягахме се, разочаровани от “демократичното управление”. Тогава имаше магия в думичките “промяна”, “плурализъм”, “демократичност”. Всичките ни усилия бяха за постигането им, целта беше да живеем наистина по-добре. А в крайна сметка се получи друго. Страшно е разминаването в лозунгите от тогава и в живота ни сега.
Защо се отказа от политическа дейност? Сам казваш, че е било голяма школа.
Беше. После времената станаха други. В един момент реших и спрях. Дотук. Когато виждаш, че нещата се израждат, че не стават както би трябвало, например.
Има ли нещо, което ти се ще да кажеш на хората от онзи митинг, от онова време, на тези, които все още помнят еуфорията, надеждата, студа?
Понякога ми се ще да им кажа “прощавайте, ако се считате за измамени”.
Деляна Бобева