12:34 | 22 юли 05 1602

Чрез везаното от баба се опитах да разкажа за гоблените през вековете

Елена е 25 годишна софиянка, с казанлъшки корен, принесен от Лозенград. Студентка в четвърти курс “история на изкуството и археология” в Сорбоната –Париж. Възпитаничка на Софийската френска гимназия.

Млада жена, която живее интересно, разпиляна в два континента- Европа и Австралия. Сега Елена вече е в Страната на кенкурата, за да прекара остатъка от лятото със своя брат- студент в далечната страна. Зодия “Скорпион”, с осезаем афинитет към красивото. Издават го масивните седефи, украсили шията и ръцете и.

В Казанлък Елена бе за откриването на първата изложба на нейната баба- Сийка Дечева, която през миналата седмица подреди 35 свои гоблени в залата на Художествената галерия в града. Ученолюбивата внучка е моторът, вдъхновил Сийка да покаже извезаното с много любов в продължение на три десетилетия. Елена е тази, която подрежда тематично изложбата, събира информация за гоблените, която преразказва на десетките почитаели през сълзи, трогната от почитта към нейната баба.

Елена има една мечта- да се върне в България и да работи като археолог именно в Долината на тракийските владетели, убедена че тя крие още много тайни. Сред причините сочи желанието си да промени начина, по който сега показваме на света културното си наследство, с което разполагаме.

Година след уникалните за археологията открит

Откъде този засилен интерес към изкуството и археологията, Елена?

От малка. Майка ми Румяна Дечева, която е от Казанлък се е занимавала и сега се занимава с изкуство- в момента е представител на ЮНЕСКО за Тимур. От дете се интересувам от изкуство , археология, история.

Сподели, че ти е болно, че намереното в Долината на тракийските царе всъщност не се оценява достатъчно. Ние тук си мислим точно обратното. Откъде тази твоя констатация?

Бях тук миналата година през септември, когато д-р Китов отвори Голяма Косматка. Останах с впечатлението, че всичките институции се бият, кой да вземе това богатство и да го покаже, вместо всички да се обединят и да кажат: “Ние сме българи, имаме това . То е наше, искаме да го видите “. Това е начинът да се привлече интересът към България. Казанлък и района са безкрайно богато място, с много стара и богата култура, но това не се знае по света в онези мащаби, в които би ни носило дивиденти. Колкото и да изглежда странно. Не се знае. Аз контактувам с много колеги от различни страни. Всеки, който чуе “България” си представя цар Симеон Втори- царя на републиката. Това е положението. И е много трудно на такива хора да се обясни за какво става дума. Че ние не сме онази, долната класа, за която те знаят от вестниците, а че ние има с какво да допринесем за общата световна култура. Ще Ви кажа, че във Франиця никой не чу за тези миналогодишни открития. Никой. Имаше един репортаж по телевизята и това беше. А докато бях тук, слушах за най- различни предложения- за Бритиш музеум, за Лувъра и други. Всичко спря дотам.

Искаш да кажеш, че ти, студентката от Сорбаната научи за тези откритя само, защото беше по това време тук? Твоите колеги не са чували, така ли?

Да, научих оттук, научих случайно. Колкото до моите колеги – те знаят, но знаят колегите ми българи, понеже сме в една група и си предаваме информация, заедно сме всеки ден и затова. Иначе останалите – нищо не знаят. В Сорбоната за това не се чу. А откритията са интересни за света в момента на намирането им, по простата пичина, че след година време там вече има други открития или някъде другаде. Измества се вниманието. Ето в Гърция , в Италия постоянно се работи. В България никога не е имало този прилив, този интерес към разкопките, с които могат да се похвалят тези две страни. А ние имаме още много неща под земята, за които не подозираме.

Има ли разлика в начина, по който тук в България се отнасяме към намерените си съкровища и начина, по който го правят французите например?

За мен има. Във Франция има много закони, защитаващи всички тези културни наследства и паметници, картини, всичко, свързано с култура във Франция е силно защитено. Един пример ще ви дам с един римски амфитеатър, който се намира в центъра на Париж. Там, в радиус на 500 метра е забранено да се прави ремонт в частна къща без съгласието на кмета. Хората не могат дори да си боядисат рамките на прозореца, ако нямат това съгласие и то не е в хармония с общата визия на района. И това се прави, за да се запазят автентичността и хармонията. В България такова нещо няма. Тук хората ограбват могилите. Ако случайно нещо неоткрадното е останало, после започва бой в държавата кой и как да го открадне.

Тук има големи надежди и очаквиня, че след като се реализира проектът “Долината на тракийските царе” в района ще започнат да идват много повече туристи от сега. Какво е твоето мнение?

Ще ви дам пак един пример. Наскоро имаше Световно изложение по туризъм в Париж. Имахме на него български щанд. Ако хазайката ми не беше отишла там да търси неща за Канада, понеже и предстоеше пътуване натам, аз никога нямаше да разбера, че на това място в Париж има български щанд. Просто не умеем да показваме на света себе си, да му казваме “Ето, ние имаме това. Елате и ни го вижте!”. Не можем да си правим самореклама, не от онази лошата, в която се бием в гърдите като животни, а от другата- позитивната ни саморкелама, която дава и националното самочувствие. Та ние знаем много малко неща за самите себе си. България е страната, която има най- старото работено злато в света, но ако трябва да бъда честна и откровена, това го научих от френски учебник, не от български. Бях силно изненадата от това. И съм убедена, че много малко българи знаят този факт. Затова искам да дойда и да работя тук, да знаят хората, че ценните, красивите, хубавите неща, които имаме трябва да ги зпазим и покажем. Защото това е и един от начините за контакт между хората по света, между различните култури.

Идеята за изложбата от гоблени по класически картини е твоя. Кое те мотивира да покажеш на казанлъчани част от “семейните съкровища”?

Идеята ми беше, чрез извезаното от баба да се опитам да разкажа на хората за гоблените през вековете, защото това е едно изкуство, което малко се познава у нас. Та най- старото парче гоблен, запазено в света датира от 15 век преди Христа и се пази в Египет. Но това се знае също от много малко хора. В Казанлък има много хора, които шият гоблени, те също не го знаят. Не знаят, че поддържат една традиция, която е на 35 века- шиенето на гоблени. През Средновековието да се шият гоблени е било много модерно и скъпо удоволствие, имало е много фабрики по света за гоблени. Малцина знаят, че гобленте за били използвани за откупи на крале. Когато някой крал бъде хванат в плен, другата страна е искала определено колчество гоблени. Не злато, не пари, а гоблени. Това е било особено висок, знатен откуп. Гобленът е бил използван и като изолатор за топлене на стаи и помещения. Гоблените имат много богата и красива история и аз чрез изложбата на баба исках да разкажа за това. Получи се нещо много красиво. Радвам се, че и баба се съгласи да покаже гоблените си, защото в началото не вярвахме, че ще ги даде.

Ти самата шиеш ли гоблени?

Един и той е на изложбата. Едни теменужки, в малка рамка. Те са последното ми по –сериозно занимание в тази сфера.

А не се ли изкушаваш да покажеш тази изложба във Франция?

Засега не. Там, за разлика от тук, пазят традициите си., част от които са шиенето на гоблени. До Сорбоната в Париж има музей, намиращ се в сградата на стара римска баня, който пази една от средновековните серии гоблени. Казва се “Различни усещания”. Има гоблени, които представят различните вкусове, чувства. В Лион има специален музей на гоблените. Навремето до Париж е имало две фабрики за гоблени. Просто там ще е по-трудно една такава изложба да привлече интереса, който привлича тук. Така че засега се въздържам.

Ти си една българка извън страната, която иска да се върне отново в България - заради любовта към археологията. Това истински мотив ли е или просто част от клишето думи? Повечето твои връстници, учили в чужбина си признават, че тук нямат големи шансове за реализация. Ти на какво разчиташ?

Живея с едно момиче, което учи финанси в Сорбоната.Тя не иска да се върне в Българи дори за 10 дни, не че не обича семейството си. Но няма желание да се прибере. Такива примери има много. Това е нещо, което не мога да разбера. От българите във Франция, с които аз контактувам познавам само още едно момиче- тя е работила като стажантка на други археолотически разкопки, само тя иска да се върне след обучението си тук. Останалите ми колеги не желаят. Оставам с убеждението, че българите сме решили, не знам защо, че всичко някой трябва да ни даде наготово. Тук хората казват “А, бе, пътят е развален. Кметът е този, който трябва да го поправи. Аз не съм длъжен да си мърдам и пръста”. Никой не казва обаче “А аз какво мога да направя за този път?”. Докато не променим този начин на мислене у нас, ние ще тъпчем на едно място.

Защо са различни българите извън страната ни и тези в нея?

Това е заради сблъсъка на различните култури. В момента, в който се докоснеш до друга култура, вече си друг човек. Когато отидох най- напред във Франиця дълго време не се чувствах добре, плачех и непрекъснато исках да се връщам тук. Сега гледам на Франция и на французите по съвсем различен начин. Опитала съм се да взема това, което те могат да ми дадат. В мига, в който се опиташ да вземеш част от дадена друга култура, манталитет и ценности, това те променя. Променя твоя мироглед, твоята ценностна система, начина ти на възприемане на света, поведението ти.

- Промени ли се България в очите на българите извън България за последните четири години?

За мен България е различна. Колкото и на хората тук това да се струва невероятно, мисля си, че ние вървим към по-добро. Прост пример- малък. Ето, вижте центъра на Казанлък. Преди на нищо не приличаше. Миналия ден, когато го видях за първи път, просто имах желание да седна насред площада и да поседя 10 минути. Ей- така, да погледам и да му се порадвам.

ия на д-р Георги Китов възпитаничката на Сорбоната недоумява, защо за тях има издания само на английски и български език, а липсват такива на останалите европейски езици. С болка признава, че нейните колеги в престижния френски ВУЗ не са чували за намереното тук. Не приема за логични обясненията на културни началници, че ”има време за издаването на немски и на френски”. Според бъдещата археоложка откритията са интересни за света и той се интересува от тях непосредствено след намирането им, а не година или две по-късно.