В забвение умира борецът за народна свобода и общественикът Никола Кавалов

Сред всички онези, които посветиха живота си на духовното възраждане на Шипка, а оттам и на България, има един образ на позабравен герой, чиято съдба в много случаи наподобява тази на Македонски от Вазовата повест “Немили-недраги”. Този шипкалия е Никола Кавалов.

Благодарение на прецизните записки на летописеца на просветното дело в Шипка, видният учител, писатели и обществен деец Боян Чомаков, до нас са достигнали не много, но все пак важни подробности за живота и черти из характера на този пламенен родолюбец. Той е роден на връх Никулден през 1857 година в Шипка, а фамилията Кавалов идва от изкусното и сладко владеене на този инструмент от неговия баща Иван.

Първоначално малкият Никола се учил в шипченския Метох, но преди да навърши 10 години, притиснати от тежка сиромашия, родителите му го дават храненик на един богат, но добродетелен българин в Русе Симеон Златев. Вторият му баща не само го хранел и обличал, но и го пратил да учи в Русенското главно училище. Вече 17-годишният юноша – здрав и силен физически, като истински балканджия, умен, с буден патриотичен дух, не остава чужд на онова, което става в българските революционни емигрантски среди на отсрещния бряг. Мисълта за родната Шипка и хайдушкия Балкан не му дава мира и в 1874г той се завръща в село. И какво да види - същата голяма сиромашия и неволи. Грабва се и постъпва учител в село Зелено дърво, Габровско. Идва април на 1876 година и младият Никола зарязва училището и тръгва по друг път – “ страшен, но славен”. И този път го отвежда в четата на Цанко Дюстабанов като участник в Габровското въстание – един от деветте членове на щаба. След осем дена битки с башибозуците, четата е разбита, а Кавалов с рани по тялото и неколцина негови другари се озовава чак в Айтоския балкан, където е последната битка с преследвачите. По чудо останал жив след много перипетии и четиридневно скитане, той се прибира нелегално в Шипка. Сестра му Мина разказва : “ Какви страхове брахме, колко пъти заптии идваха да търсят батя, страшно нещо!…Среднощ беше. Бати си дойде. С форма въстаническа – мундир, панталони, шапка с кръстче, цървули и навои с черни върви, с оръжието си – пушка, сабя, револвер и гаралъци или дето го викат – патронташ…” Крие се Кавалов, лекува раните си, а потерите не спират да го търсят. След няколко седмици го залавят. В Търново го осъждат на смърт чрез обесване.

Благодарение на последвалата амнистия, смъртната присъда била заменена с доживотен затвор на остров Кипър. Вече в Русе, където зас4едавала Европейската комисия във връзка с жестокостите на турците по време на Априлското въстание, като малолетен, наказанието му паднало на 15 години строг тъмничен затвор, което трябвало да излежава във Видинската крепост. Било вече началото на лятото на 1877-ма година и Руско-турската война била в разгара си. Намерил Никола начин, изпилил оковите и една нощ се хвърлил в Дунава, за да отиде на отсрещния бряг при русите. Прибрал го руски офицер и се погрижил за него. После Кавалов минал с руските войски обратно в родината, помагайки и с каквото може като българин. Завърнал се в Шипка след края на войната, за да я завари разорена и превърната в пепелище. Баща му бил починал, а майка му на ръце с невръстни деца. Той бил единствената опора. Тръгнал да печели пак като учител, но по други градове и села, защото Шипченското училище било опожарено и сринато със земята. Вече 24-годишен пак си идва в Шипка и не само учителства, но и е най-горещият агитатор за построяването на ново училище. Благодарение на неговия авторитет / съчинил текст, композирал и песен в подкрепа на идеята за ново училище, която бързо се превърнала в химн на Шипка/ през учебната 1883/84г. училището било завършено и отворило врати за шипченските деца. С мъка учители и ученици се разделят със своя приятел и наставник, когато той постъпва на държавна служба – отначало като полицейски пристав в Търново, а после като градоначалник в Сливен, Бургас, Пловдив – цели 10 години. Но пада Стамболов – неговият верен саратник от въстаническите години и съдбата на Никола Кавалов се обръща с главата надолу. Прокуден отвсякъде, забравен, изоставен от всички. За него няма място за работа в “свободна” България. Той преживява болезнено личната си трагедия и в моменти на отчаяние често повтаря : “ Облажавам всички мои другари, паднали за свободата на България, защото ако бяха останали живи като мене, кой знае каква грозна участ би ги сполетяла…”

Изпаднал в немилост, в сиромашия и забрава Никола Кавалов заболява от тежка ипохондрия и си отива от света но живите едва 42-годишен, на 2-ри април 1899г.

“Хвала, чест и слава на този скромен народен учител и неустрашим борец за народната ни свобода!”, пише Боян Чомаков. Сваляме шапки и ние пред светлата му памет.

Емил Пенчев