09:26 | 13 май 05 3545

НЕКА СИ ПОДАДЕМ РЪКА И ДА ПРЕБЪДЕМ С ЛЮБОВ И ВЯРА НА СВЕТА

Човешката вяра е ценност, християнската вяра е мъдрост, любовта между хората е любов и към Бог. Живота е едно безкрайно търсене на ценност, мъдрост и любов. Но за да получиш трябва и да дариш любов. Това не е цена, а една реципрочност между получена и дарена любов. Човек не трябва да пресмята какво дава, не трябва да иска с грамове да му бъде върната дарената любов, защото тогава тя няма стойност. Човек трябва да бъде сляп, когато дарява обич, и да има много остро зрение, за да види какво получава и да цени капката дарена любов. В любовта помежду си не трябва да бъдем скъперници. Защото любовта между хората е светло чувство дарено от Бог, за да може да се изрази привързаността помежду им. Затова любовта е блаженство, мъдрост, красота - защото е дар Божий.
Настъпи едно друго време, в което ние младите хора забравихме стойностите на любовта и християнската вяра. Тя става за нас един непонятен предмет за разговор. В нашия изпълнен с "толкова други приятни неща" живот, не ни остава време за полезните неща, които биха могли да дадат лек на душата ни. Полезното е също учение, което ни подтиска с хиляди "ненужни" знания, да, трудно е да се учи. И християнската вяра се превръща в едно от нещата, които носят знания и мъдрост, но ние не се нуждаем от тях. Търсим красота в нашия живот, а не можем да я открием, защото тя се крие в нещата, които избягваме. А най-много красота се крие в християнската вяра. Когато се потопим в нейното море от облечени с мъдрост думи, разкриваме радостта и блаженството. Тогава разбираме, че истинските стойностни неща се крият в скучното, безинтересното за нас. Това от което отбягваме и от което се отдалечаваме. Защото по-лесно е например да не знаем десетте Божии заповеди - иначе ще се страхуваме от евентуални грехове. И когато не ги знаем, по-свободни ще се чувстваме да раждаме грехове. Но избягвайки страха ние бягаме от своята вътрешна съвест, която никога няма да напусне пределите на сърцето ни.
Човек е роден да преоткрива все нови и нови неща и със всяко откриване ние откриваме и една висша стойност, която стои над всичко - откриваме Бог. Но за да вникнем в неговата святост, да разгадаем неговата ценност и да бъдем щастливи когато го преоткриваме в самите себе си, трябва да отворим сърцата си за него и за неговото слово. Да предоставим плодородна почва на която словото да роди ценни плодове. А след това тези плодове да ни дарят с душевна наслада. Зад всяко слово божие се крие мъдрост, която ни прави по-мъдри и по-зрели, по-способни да се борим с трудностите в живота. Мъдростта е това, което не се определя от възрастта, а от това до каква степен човек е готов да следва своя идеал, да отстоява християнската вяра и да дарява любов. Само този който е прозрял смисъла на християнската вяра и обич знае, че всяко същество се нуждае от обич. И само човек, който разкрива мъдростта на божиите думи, но и се обогатява с нея, може да обича истински и да цени получената обич.
Християнската вяра е най-висшето учение. То трябва да се почувства и съхрани в душата за да пребъде на Земята. Това е учение, което ни прави не само по-мъдри, но и по-стойностни и по-полезни на хората около нас. Светът от край време се нуждае от това учение, защото то възпитава нашата душа, превъзпитава ни в отношенията помежду ни. Дава ни шанс да разкриваме най-правилния път за съвместното си съществуване. Но това учение с годините се отдалечава от сърцата на младите хора. Настъпва ерата на служене на техниката, заробено е съзнанието на младите от други божества. Други са блаженствата, за които е жадна тийнейджерската душа. Все по-малко се засяга темата за християнската религия сред младите хора и тя не намира място в живота им. Все по-малко хора тръгват по пътя на преоткриване на Бог и неговата мъдрост в реалния живот. Може би по-малкото разговори по темата ни лишава от повече знания, от повече интерес, от по-силна вяра. А може би и големите трудности с които се сблъскват младите хора ги прави неспособни да повярват, че трудностите могат да бъдат и по-големи. Хилядите разочарования с които животът залива младите, ги прави неспособни да повярват в нещо толкова висше. Или може би новото време с новите предложения е заело голяма част от съзнанието им. Заблудата, че материалното може да донесе радост изблъсква на заден план и малкият стремеж за търсене на духовни стойности. В днешно време плътските удоволствия станаха център на планетата на която живеем. Завладяла изцяло тази мисъл младите, те не могат да погледнат света с реални очи. Но всичко това е заблуда. Човешкото тяло е храм Божий, който сме превърнали несъзнателно в поробена техника за удоволствие. Това ни отдалечава от нашата душа и ние я подчиняваме на страстта. Подлагаме едно божествено съществуване на пагубна гибел. Човек е подобие на Бог - най-висшето, най-мъдрото от всяко същество на Земята. Затова човек преди всичко да се стреми да обогатява своя вътрешен духовен свят. И да търси мъдростта в себе си. Да разгадава самия себе си и да се възпитава в едно направление - любов между хората. Това не е заповед, а една висша цел към която трябва да се стреми човешката душа. Любовта между хората е предпоставка за един мирен и по-стабилен живот.
Но в нашето разглобено време думите братска любов са твърде далеч от съзнанието. Те нямат онази първична стойност, която би трябвало да имат в живот ни. Любовта е това което изисква вярност, преданост, всеотдайност. А къде е тя днес? Какво място заема в живота на младите? Далеч сме от истинската любов, оскверняваме я с нейно подобие, с една илюзия за нея. Оставили сме я на погубващия климат на покварата и тя умира заедно с истинските стойности на живота.
По пътя ни посрещат толкова развратности, от които бихме могли да се спасим само със спасителната лодка на християнската вяра. Страхуваме се да задоволим душевния глад, който изпитваме за истинска обич и вяра. Време е да прекратим този страх, да прекратим своето монотонно съществуване. Това че сме млади не ни оправдава, а ни прави длъжни да се стремим да открием правилния път. И да изпълним живота си само с истински неща.
Живота е едно препятствие, с което трябва да се справим със силната си и непоколебима вяра и упоритост. Когато всичко в живота ни е изпълнено с мрак и тъга само вярата ни крепи и ни ражда за живот. Вярата е душата на нашето тяло изгубим ли я ние сме духовно мъртви. Затова нека се стремим да обогатяваме своята духовна природа с още по-здрава вяра, за да може тя да пребъде в нас и ние с нея. И когато разполагаме с този божествен дар, да не бъдем егоисти, а да разкрием неговата стойност и на другите, и да могат всички да се докоснат до святостта му. И когато всички живеем с вяра в сърцата и разкриваме душите си пред Бог ще постигнем мечтания душевен мир и хармония духовния си свят. Защото вярата ражда спокойствие и сигурност. Християнската обич трябва да бъде духовен стремеж, за да постигнем една хармония между вярата в себе си и Бог. Не трябва да забравяме, че царството божие е в душата на човека. Нека открием храма в човешките сърца и да го осветим със светлината на човешката обич, всеотдайност и приятелство.
И така разцъфтява живота, разцъфтява младостта. Но дали с нея ще разцъфти християнската и вяра? Или ще продължават да властват другите богове в съзнанието на младите хора? И ще ги погубват не всеки ден, а всяка секунда. И не вярата, а едва живота дори, ще се задържа в техните повехнали тела.
Една мъдрост търсим, а към други идеали се стремим. Едно и също търсим в живота си - живот, мир, любов, но ги предаваме за евтините "скъпоценности в живота", за "блаженствата", които ни предлага улицата. Толкова е объркано съзнанието на нас младите… Лутаме се като пробити лодки в океана и чакаме часа, когато нещастно ще завършим своя земен път. И ще последва съдбата на Титаник. Ще потънем в дълбините на мрака без да може да достигне до нас слънчев лъч. Нашата младост повяхва. Тя е като откъснато цвете, което бързо ще изсъхне. И защо? Защото сме свикнали да бъдем звезди на сцената и всички да ни забелязват. Свикнали сме да черпим на готово блага, а любовта между себе си поругаваме с нейно подобие. Завладени сме от пошлостите, които заливат нашия живот.
Моля ви приятели спрете за миг, ние имаме нужда един от друг! Нека отворим очите си преди да е настъпила последната зора, защото след това слънце няма да изгрее. Нека тръгнем към Бог преди да е дошъл краят ни.
Аз не искам да виждам своя живот и живота на другите около мен като телевизионен екшан. Не искам да виждам погубващата се младост, отиващият си живот. Не искам да виждам как хиляди хора преиграват живота си на "сцената", за да се харесат на другите.
Искам докато грее слънце над главите ни, приятели, да осъзнаем, че ние сме тук, на Земята, за да живеем. Нека не просто тлеем, а да горим в братска обич и приятелство. Кратък е животът, за да го пропиляваме. Трябва да разберем, че живота това е Бог. Ако не сме открили Бог и христианската обич в своята душа или в душите на хората около нас -напразно сме живели. А тогава - какъв е смисълът?!
Станка ГРУДЕВА