АНЯ ДЕРМЕНДЖИЕВА:"Вярвам в Бог, неговата сила и възмездието"

- Помниш ли първата си сценична изява?
- Разбира се, беше преди 35 години в постановката на Естрадно-сатиричния състав при НЧ "Искра" - "Грешка човешка" с режисьор Жоро Николов. Бях на 15 години и както обичам да казвам - нали почти всички големи професионалисти са започнали творческия път като деца-самодейци.
Запознанството ми с Георги Парцалев, също промени живота ми. През 1978 година участвах с него в постановката "Енергични хора" с режисьор Гълъбина Михайлова. Напоследък гледах по националната телевизия няколко филма с негово участие. За мен беше като връщане назад с машината на времето. Като че ли отново ми каза - "Ти можеш!". И сега се вълнувам като си спомня. За да мога да продължа да участвам редом с него в големи концерти, той ме подготви за изпитите пред Комисията за изкуство и култура.
- Как се работеше с личност като Георги Парцалев?
- Беше изключителен, разкошен човек. Благороден и щедър във всяко отношение - и в дребните жестове и в големите неща. Споменах вече, че той ме подготви за кандидатстване пред Комисията за изкуство и култура при това абсолютно безплатно. Такъв беше той, винаги кавалер, джентълмен, в него присъствие хората се чувстваха добре.
- Постигнала си нещо, към което се стремят всички млади хора, независимо от времето в което живеят - да са сред големите таланти, да работят редом с тях и да се учат от изкуството им. Защо загърби всичко и се върна?
- Да, била съм на почти всички големи сцени в България. Причини от личен характер ме върнаха обратно в родния град и започнах работа в НЧ "Братство" с. Енина.
Но през годините, когато работех към ДО "Театър и музика" се срещах и запознавах с изключителни хора. Аз, обикновеното провинциално момиче, на една маса със "звезди", които съм гледала по сцените и телевизията, на които съм се възхищавала. Гледах и слушах почти със зяпнала уста. С времето установих, че всъщност всички сме хора - деца на майката Земя. Радваме се и страдаме, всеки по своему. В тази връзка се сещам за първото си гостуване в дома на Емил Димитров. Изпитвах неудобство от "големите имена". За сметка на това обаче, добре се забавлявахме със сина му, който по същото време беше дете. Тези спомени, части от щастливи мигове, никой не може да ми отнеме, освен може би времето.
- Работила си и с чужди артисти, кой остави у теб най-впечатляващи спомени?
- Това беше народната артистка на Съветския съюз - Едита Пиеха. По дните на съветската култура през 1978 година пътувах с нея из страната. Сприятелихме се. На последния концерт в Ловеч групата тръгна през нощта. Аз реших да пътувам сама на следващия ден и вечерта отидох да се сбогувам с нея. Студентско общежитие където бях настанена се затваряше в 24 часа и трябваше да съм в стаята си преди този час. Когато тя разбра се развика: "Как, аз спя в цял апартамент! Идваш при мен!" Изключително широко скроен човек беше.
- Повечето хора в региона те познават като творчески ръководител и вдъхновител на младежката формация "Калпазанчета". Кога е създадена, чия беше идеята, разкажи ни повече?
- Идеята за създаване на детска формация към читалището даде Минчо Лалев, помня и датата - 1-ви март 1997 година. В началото на април същата година той почина.
На първи ноември в негова памет подготвих една драматизация - "Пътуване в миналото". След това започнах подготовката на спектакъла "Коледната репетиция на мечо Пух". Работех с изключително талантливи и ентусиазирани деца. Репетирахме даже в почивните дни, в студени помещения. Направихме две Коледни представления и ……..до там. Намесиха се "злите сили", както ги наричам, аз се разплаках и се оттеглих. По-тъжното беше, че плакаха и децата.
- Явно обаче не си се отказала напълно защото формацията още съществува?
- Така е, една година по-късно така да се каже "ми мина" и с едно, тогава 12 годишно, момиченце - Стела Граплева, направих естрадно-сатиричен спектакъл. Стела изпълни около 10 естрадни песни, а между тях хумор от деца с мое участие. Беше нещо различно - съчетание на традиции и съвременни тенденции. Премиерата беше на 20 май 1999 година. И така се започна.
- През 2000 година случайно попаднах на "Балкан-фолк" - Велико Търново и хумора, който поднесохме с моя син Дориан, накара журито да залегне под масата от смях. Бяхме отличени и тогава разбрах, на национално ниво, че не съм загубила себе си.
- През 2001 година с "Калпазанчетата" взехме първа награда на националния детски етнофестивал, под патронажа на Президента, в Хасковските минерални бани. И така нататък, и така нататък, много сме преживели, много награди сме получили с  "Калпазанчетата". До последния творчески сезон през който лично аз работих с около 40 деца в 3 възрастови групи. Този сезон ни донесе много награди и отличия.
- Как се работи с деца и носи ли ти удовлетворение тази работа?
- Влагам в работата си изключително чувство. В личен план за мен децата са нещо изключително и скъпоценно. Самата аз толкова дълго чаках дете. Не искам да звучи нескромно, но в сърцето ми като че ли има място за всички деца в света. Това определено ми помага и работата ми е удовлетворяваща.
А енинските деца са разкошни - много талантливи, много работливи. Надявам се, че съм оставила у тях хубави спомени от невероятната тръпка да ти ръкопляскат и да ти викат "Браво".сещам се примерно за малкия Васил Иванов, на когото миналата година публиката в Хасково стана на крака.
Силна приятелска връзка съществува между нас и Клуба на слепите в град Казанлък.
- Какво ви предстои занапред, на теб и на "Калпазанчетата"?
- Сега се готвим за фестивала "Малкият Смехурко" в Габрово с деца от трите възрастови групи. За по-далеч нямам планове, в момента не мога да мисля за нов творчески сезон. Дори сериозно се замислям да се оттегля. Вече не ми достигат сили да печеля битки, а да усещам че губя войната. Ще дам един пример:
През 2002 година направихме една композиция "Децата - заедно за България".  В нея участваха три деца на самотни майки, две ромчета, и едно сляпо дете. Удоволствие беше да гледаш как те се радват и с какъв ентусиазъм подхождат към задачите си. Направихме две участия - в Казанлък и Стара Загора и….. ми отрязаха крилата. Това беше през пролетта. През есента пристигна едно писмо адресирано до кмета на Енина и председателя на читалището. Децата можеха да участват с представлението на фестивал в Гурково. Но една, да я нарека "особа", скри писмото. И до днес не разбирам тази постъпка. За мен това си остава "гилотина"  за деца в неравностойно социално положение.
- Как реагира кмета когато научи, доколкото знам той е доста положително настроен към детската формация и изявите ви?
- Да, и тук държа да отбележа уважение и благодарността си към господин Боньо Мирчев за цялата подкрепа през годините. Но този факт, за скритото писмо, той ще научи от това интервю. Тогава скрих този факт от него, но моралният тормоз над мен не спря.  

- Коя е тази особа?
- Предпочитам да не коментирам, въпреки всичко не искам да изпадам в лични нападки. Човек носи последствия за действията си и отговаря за тях пред съвестта си  и пред Бог.
- Въпреки трудностите обаче през последния сезон, както отбеляза, "Калпазанчетата" имаха доста успехи и признания.
- /смях/ Да, точно така, и то благодарение на Боньо Мирчев. Той и това не знае. Просто когато похвали децата но Петковден, принуди "особата" да се съобрази с някой неща.
Не мога да не отбележа и изключителната подкрепа която получих от Светла Тодорова, Величка Дзънова и Петя Игнатова от ОДЗ "Яна" село Енина. Оказа се че сме изключително успешен екип с детската градина, може би трябва да продължа да работя в тази насока все пак. А и кураж ми дават хора като Васил Глутников. Макар и болен не ни изоставя, за да стане програмата добре. Искам да използвам случая да му благодаря.
- Вие се обединихте в Детски център в началото на тази година. Има ли начин да бъде спасена цялостната дейност на този център и през следващия сезон?
- Има! Но "втората щатна бройка" вместо да чопли семки и решава кръстословици, трябва да поеме работата в училището. Не искам да обвинявам никого, явно е въпрос на манталитет, но хората вместо да работят и да правят нещо полезно, предпочитат да се скатават и да използват енергията си за сплетни и завист. Ако в центъра заработи още един деен човек, който обича работата с децата и може да я върши, нещата ще потръгнат.
- Имаш ли смелост открито да обвиниш някога за наранените детски сърчица?
- Разбира се! Виновникът съм аз. Гледам телевизия, чета вестници. Така както ми дойдоха идеите как да направя децата атрактивни в изявите си, така трябваше да предвидя и следното: Хората в борбата за оцеляването или издигането на имиджа си могат да ударят и по децата, мислейки, че удрят мен. Има и такива хора.
- За какво мечтаеш в момента?
- След стандартното, но и най-важно - да сме живи и здрави, искам да върна майката на моя син. Не да се прибирам от работа, да му хвърля една баничка, кифличка с мляко, за да пиша поредния сценарий. Искам да му приготвя нормална вечеря и да проверя как се е подготвил за училище. Липсва му моето внимание, дори поразвали успеха си тази година, за което също чувствам вина.  Тежи ми че го пренебрегвам заради работата си, заради премногото ми ангажименти. Беше ме помолил например да му направя текст за една песен преди няколко месеца. Той вече я свири на пианото, а текст …. още няма. А толкова други текстове написах през това време ……
- Какво ще си пожелаеш за юбилея в личен и творчески плат?
- В творчески план си пожелавам да видя свой възпитаник на голямата сцена. А в личен план - да доживея да видя внуче.
Радостина БАЙЧЕВА