“В спора се ражда истината” - за максимата и нейните последователи или - щурмът на “законодателите”

Отминалите литературни събития по време на тазгодишните Чудомирови празници оставиха като двойно ехо и усещането, че още дълго ще си имаме работа със собствените си способности за съпреживяване, за дебатиране и най-вече с нашата адекватност. Какво поражда тия усещания?
Като начало думата е за двата прегледа на литературния живот в Казанлък след Чудомир - прегледа на поезията и прозата. В добрата идея за събитията беше заложено на полемичното начало, на очакваните дебати след изчитане на докладите от столични критици. Големият въпрос, който изникна като първа реакция в местните пишещи среди беше дали някой, дошъл отвън е в състояние да ни каже какви сме ние, докъде сме, кои от авторите си заслужават вниманието, с какви мерки ще ни измерват и с колко от тях трябва да се съобразим?!
Казанлъшката публика е стар боец, преживяла е какво ли не - доказа го още веднъж със стоическото изслушване на всякакви словесни каламбури - от остарели школски замазвания на смисъла (които не спаси дори сянката от шапката на Института по литература) до модернистични неясноти и строги академизми, които я накараха в един момент да се запита дали да не затъгува за бравурните слова на Иван Гранитски. Но всичко това - задкулисно! И в бурните местни дебати преди самите четения! На място слушателите и най-вече авторите замръзнаха в своите пози на недосегаеми, други въртяха глави и пръсти около тях, повдигаха вежди - и приеха всичко.

Приехме всичко!

Някак максимата, че в спора се ражда истината, беше отмахната като ненужна - всеки един автор си знае как и защо е написал текстовете си, какво и колко от себе си е вложил там - кървави капки от сърцето или лекото парфюмно ухание на случайното преживяване, дългите нощи на работа над романа или мистичния миг на случването на стиха.
Онзи вечен проблем за провинциализма в мисленето вероятно ще се явява още дълго на преден план, докато не ставаме гласно да защитим себе си, написаното от нас или текста на другия от псевдокритически посегателства и сиропирани хвалби - и двете еднакво вредни и за самите автори, и за настройката на градското мнение към тях. Къде тогава да се търси истината за един писател - добър ли е той или не, доколко опитите му да твори художествена литература правят творбите му такава?
Индивидуалната нагласа на лекторите - поетът-издател, директор на издателство ”Народна култура” Иван Есенски и сътрудникът към Института по литература към БАН Ивайло Христов оставиха усещането, че обговарянето на литературата е въпрос на лично пристрастие, че не съществуват познатите от векове в теорията на литературата методи за полагане на един автор в рамките на едно литературно течение, определена естетика, според характера на неговите художествени търсения и разглежданите в творчеството му философски въпроси.

Някак беше заобиколена

тази основна длъжност на критиката - да разгадае, да сравни, да положи. Да каже ясно важен ли е за хората даден текст, въпросите, които един автор разработва в творбата си биха ли осветлили или променили нечие мислене, доставят ли чисто удоволствие образите и метафорите в един стих и не на последно място - може ли човек да научи нещо ново, поднесено по оригинален начин? Тези са вечните критерии за литературност. Всичко останало е наречено с прекрасните думички “подволотелизъм” и “теория на обyия лаф”.
По време на тези празници публиката очаква професионализъм, какъвто имената на поканените предполагат - Чудомир го заслужава, заслужават го и пишещите в града.
Две думи и за Борис Минков, представител на по-младото поколение литературни критици, който бе поканен на 31 март да представи двете книги на казанлъшки автори, издадени от ИК “Жанет 45”. Докато той разясняваше структурата, формата и хронотопа на двете книги, очите, които го гледаха с разбиране бяха само няколко чифта. Които наистина разбираха! Тихият ропот в останалата част от залата издаваше недоволство от разбиването на едно стихотворение, родено от душевни вълнения, на символно разгадани образи (по Мирча Елиаде или проф.Никола Георгиев), сякаш умишлено търсени предварително от автора. Тук професионалния академизъм пък дойде в повече на слушателите, дошли на литературна вечер и настроили душите си да слушат изящна словесност  и само уважението към техните съграждани -автори спаси вечерта.
Събитието, посветено на паметта на Иван Динков си беше

истинско поетично събитие

нещо неизбежно според името и творчеството на Поета. Имаше я и магията на словото, поднесена с толкова достойнство и професионализъм от съпругата му - актрисата Белла Цонева, и приглушената мъка в спомените на приятелите му от нашия град, и в кадрите с живия Иван Динков. При представяне на мъртвите поети някак отваряме сърцата си повече, отколкото за живите...
Всъщност, като опровержение идва припомнянето за премиерата на книгата със стихове “Натам, откъдето се връщаме” от Диана Рамналиева- една книга без претенции за заявяване на поетично присъствие (според нейни думи - сякаш това го решава автора! ), но книга, облъхнала залата с вълненията и усещанията на една жена, поднесени елегантно и приети с удоволствие. Доказа го пълната зала, отпуснатите в доброто си настроение хора и многото цветя - на празник като на празник. Защото това всъщност са тези празници - извличане от съзнанието и душите нагласата за другата страна на живота, за прекрасната му същност - музиката, словото, магията на театъра. И ако трябва нещо да държим живо у себе си целогодишно, ежеминутно, то е хубавите спомени от тия дни, полезността и поуките, книгите на лавиците и над главите си вечер - ония книги, които лично на нас ни харесват. И разбира се, чувството на благодарност към хората, които правят и ще правят възможно всичко това да се случва.
Женя Димова