Мирко Шванитц, журналист: Българите трябва да положите усилия чужденците да ви възприемат като българи

Мирко Шванитц е 42 годишен, журналист на свободна практика. Живее в Рауен, в околностите на Берлин.
Дълги години е работил като заместник главен редактор на едно от най-авторитетните европейски издания за жената, списанието “Билдер Фрау”.
Като журналист на свободна практика пише по проблеми на обществото в Южна и Източна Европа, като освен горещите събития от района в репортажите му намират място и културните постижения на страните от Европа.
Работи в германска фондация, която финансира реконструкцията и строителството на домове за сираци в България, какъвто е случаят с дом “Мария Луиза” в Пловдив.
Мирко Шванитц се чувства лично ангажиран със съдбата на 18-годишния Диан Костов от Казанлък, на когото са необходими 30 хиляди лева годишно за закупуването на растежен хормон.

Господин Шванитц, какво провокира Вашия личен интерес към проблемите българите?
Една голяма част от нещата, които се случиха преди години с мен в България са чиста случайност. За първи път в Казанлък бях през 1994г., основно с цел туризъм. От тогава датира и приятелството ми с Грета /преподавател по немски език в ПМГ “Н. Обрешков”/, която ми разказа за здравословните проблеми на Диан. След сприятеляването ми с нейното семейство, започнах да идвам по-често в България. Аз съм открит човек и винаги съм готов да се притека на помощ, не искам да кажа, че имам някакво специално отношение към българите.
От години сте не само наблюдател на проблемите тух, но се и опитвате да помагате, доколкото Ви е възможно. Много ли проблеми имаме ние, българите? И толкова ли е страшно?
Действително много са проблемите на българите. Разговорът на тази тема е без начало и край, да се чудиш откъде да започнеш и къде да свършиш. Това е разговор, който с Вас можем да си водим в продължение на една седмица.
Освен като турист, в България идвам и воден от журналистически интерес. А от 1997г. вече съм много свързан с България, защото започнах да работя по един проект, който ми отнема много време. Чрез него се свързах с много хора тук и същевременно изпитах на гърба си проблемите на българите, успях да ги почувствам много добре.
А, ако ме питате как българите изглеждате в очите на чужденците, мисля, че трябва да положите усилия чужденците да ви възприемат като българи. Направете така, щото достойно да се представите като българи, независимо от това в каква ситуация сте. В Германия  България предимно е позната като туристическа страна и то една малка част от страната ви – Черноморското крайбрежие. В съзнанието на повечето германци България е именно това.
Аз идвам във вашата страна отдавна и мога да направя паралел между това, какво оставих тук последния път и какво виждам сега.
В периода между 1994-та и 2000-та години тук наблюдавах голям упадък, във всяко едно отношение. При всяко мое идване аз виждах как всичко се руши, не се поддържа, виждах голямата мръсотия – улици, пътища, сгради. И всеки път ставаше все по-лошо.Голям упадък наблюдавах и в селското стопанство, той се увеличаваше с всяка година. Всичко това виждах и виждам като отражение върху хората. Те не се смеят вече. Българинът няма настроение, подтиснат е и е притеснен. Българите сякаш сте се отучили да се смеете и това впечатление се задълбочава при всяко мое идване. На мен това ми действа също депресивно, защото аз има лични връзки в България и когато идвам при моите приятели, наблюдавам ги и виждам, че те се чувстват все по-зле.Не са вече толкова усмихнати и лъчезарни.
Движейки се по пътищата на страната ви, се възхищавам на природните красоти, които има вашата България. Всичко е толкова прекрасно, то ме навежда на мисълта, че нещата не могат и не бива да остават в това незавидно положение, все някой ден трябва да има подем, да се оправят нещата. Не може прекрасният народ на тази страна все така да живее и страда.
От 2001-ва година насам, според мен е сложена точката на падението и сякаш има някакво подобрение. Вече виждам засети площи, нови лозя, виждам, че нещо се прави. Това ме радва. Вижда се, че има някакъв прогрес, който обикновеният българин не чувства, понеже той гледа какво има в джоба. А там, за съжаление, няма нищо.
Ясно ми е и какво представлява този начален прогрес, ясни са ми новите богаташи, които го движат със своя бизнес, знам как са достигнали до тези пари, но въпреки това, радостно е, че нещо в тази държава се е променило и то към добро. Поне това, което е видимо. Макар да знам, че хората не го усещат по джобовете си.
Мисля, че ако новите работодатели, които отварят работни места, се научат да се грижат за работниците си и да заплащат адекватно техния труд, да ги осигуряват и да полагат грижи за тях, ако и това нещо се постигне, тогава действително България ще направи крачка напред.
За съжаление явно на този етап тук нещата не стоят така. От мои познати разбирам, че все още има места, където се работи без да се заплаща. Нужни са категорични промени в социалната политика на работодателите.
Защо всъщност помагате на българите?
В България се сприятелих вече с много хора, виждам, че те имат нужда от помощ .И съвестта не ми позволява да не се опитам да направя нещо по-глобално в тяхна полза. В Германия създадохме фондация за подпомагане на домовете за сираци в България. Така по малко, с помощта на спонсори ние се опитваме да реконструираме домовете или да строим нови такива за изоставени деца. Такъв е случаят с пловдивския дом за сираци “Мария Луиза”, където строим в момента.
Работата ми във фондацията е само една част от това, което аз съм решил , че мога да направя за България – мисля, че добре се справям с нея, с помощта на мои съмишленици българи и германци.
Мое лично решение е обаче, да помагам на Диан. Аз самият имам три деца и мога да се поставя на мястото на едно такова семейство, което има такъв голям проблем. Журналистите не винаги можем да бъдем неутрални наблюдатели. Такъв беше и случаят с Диан. Аз не можах да се примиря с това, че ще направя само един репортаж, така се ангажирах лично с проблема на това семейство, какво бих могъл да направя за тяхното дете. Освен всичко, като журналист аз знам за даден проблем, кого да потърся за съдействие, към коя инстанция да се обърна, кого да занимая с даден въпрос , все неща които много от обикновените хора не знаят. Аз това и направих.
Покрай проблемите на Диан, предполагам, че сте се сблъскали с множество недоразумения и нелепости в реформираната ни здравна система. Не минава ден, от медиите да не прозвучи апел за помощ за спасяването на някое дете. Това нормално положение ли е, според Вас? Как тези проблеми са решени в Германия?
Мисля, че структурата на вашата система на здравеопазване е подобна на тази в Германия. До колкото знам, системата която в момента се въвежда у вас, е по наш модел. И знам, че дял в това имат и наши съветници-специалисти. Знам, че имате висококвалифицирани медицински кадри, което означава, че и от тази гледна точка всичко би следвало да функционира както трябва, въпреки че се питам, защо тогава лекарите у вас имат толкова лошо име сред хората, нямат авторитет?!
Мисля, че разликата между българската и германската здравна система е кой дава парите за здравеопазване и как те отиват в здравната каса.
Значи все пак, нещо в интерпретацията сме сбъркали…
Всъщност и при вас нещата са така – всеки си получава заплатата, от нея има отчисление за здравната каса, което означава, че в това “гърне” трябва да има пари.
Ако работодателите не престанат да лъжат държавата, а и работниците, с официално декларираните минимални работните заплати, нещата няма да се оправят. Защото по този начин те плащат и минимална осигуровка на държавата. С други думи, докато работодателите не престанат да лъжат здравната каса по този начин, тя естествено няма да има и пари, няма да може да плаща пълноценни заплати на лекарите, а също и да поддържа техниката в болниците. Мисля, че по този начин се стига до корупцията, в която са упреквани една част от вашите лекари. Те също искат да получават адекватно заплащане и се борят за съществуване. Така се получава един омагьосан кръг.
Мисля, че при това положение е добре в България да дойдат чуждестранни фирми, които да инвестират, да започнат да дават по-големи заплати на работниците и така да се излезе от това положение.
Разбира се, не искам да кажа, че всички работодатели в България са некоректни, аз познавам и много съвестни тук. Но много са тези, които злоупотребяват.
Тук се връщам и на проблема с домовете за сираци в България. Те трябва да бъдат финансирани предимно с пари, събирани от данъци. А като не се плащат данъци, откъде да дойдат пари за финансирането им.
България по отношение на изоставени деца и такива домове е на едно от първите места в Европа през последните години. А това не е проблем, който трябва да се реши от външни организации, като нашата например, която оказва помощ в такива случаи. Това, което нас ни ужасява е не, че няма пари за тези деца, а безразличието на хората към този проблем в България. По този проблем от 2000-та година в страната ви се работи по програма на Европейската банка. Отпуснати са 8 милиона и 800 хиляди долара, за да бъде решен проблемът отвътре, а не да се чака помощ от външна организация.
Като журналист какво е Вашето амплоа, кои са темите, обект на журналистическите Ви разследвания?
Моите репортажи са предимно от Източна и Южна Европа – не само политика, а и литература, култура. В Германия отразявам предимно проблеми в областта на културата.
Дълги години сте били заместник главен редактор на едно от най-авторитетните европейски издания за жената “Билдер Фрау”, какво повече през тези години научихте за жената ?
В Пловдив присъствах на едно литературно четене и за да Ви отговоря ще си послужа с разказа на един писател, участвал в това четене. Та значи, българин казва, че толкова много години, не е успял да разбере що за същество е жената. И въпреки че не разбирал собствената си жена, продължавал да си я обича.
Като редактор в това списание аз не съм се занимавал със сектори като козметика или кулинария. Аз разработвах творчески портрети и социални репортажи за жени. Женен съм, имам три деца, и много добре познавам ежедневните проблеми на жената. Мисля, че работещата жена както в българското, така и в немското общество трябва да бъде уважавана, към нея да се отнасят с необходимото внимание. Тя го е заслужила. Аз съм твърдо убеден, че една жена, която е отгледала две и повече деца е постигнала толкова много неща, че е необходимо да и се даде една пенсия и да не работи, след като тя е посветила живота си на децата…У нас има много мъже, които подкрепят жената в този смисъл, тя да получи нужното признание в обществото за отглеждането на децата си. Но и при нас този въпрос не е уреден – има жени, които за да отгледат децата си , не са работили и получават много малки пенсии.
И друго, за да мога аз да работя и да имам някакви успехи в професията си, винаги съм срещал подкрепата на съпругата си, особено сега, когато работя като свободен журналист. Правила е не малко жертви.
Жената заслужава уважение.
Повече оптимист от друг път ли ще си тръгнете от България, предвид това, което казахте, че виждате положителна промяна в страната ни?
Да, с оптимизъм ще си тръгна този път към къщи, но въпреки всичко, една вода като тръгне, тя трябва да стигне до някъде,преминавайки през различните места. Казанлък е в центъра на България и на мен ми се струва, че все още тази вода не е достигнала до вас. Макар и малкото, което се прави, буди оптимизъм, обаче подобрението се усеща в по-големите градове, не и тук. Но колкото и да съм оптимист, не ми се иска да чувам, че приятелите ми не си получават заплатите. Докато това не се регулира по някакъв начин, няма да се оправят и другите неща.
Славяна Узунова