Тепърва у нас ще се създава политика за хората в неравностойно положение

Той е един от онези млади българи, за които държавата няма очи. Нито от хората, улисани в собствените си житейски драми. Въпреки че от неговата може да стане добър филм. Не окайва живота, нито съдбата си- напротив, дори в известен смисъл се чувства по-богат отпреди. Вече знае какво е да имаш и да нямаш. След “голяма кражба на живота” от него е станал по-силен, по-смирен и с една посока повече човек.
Още преди да стигне Христовата си възраст е струпал солидни файлове в личното си CV.
 После за малко нещата се объркват. Обадило се от тинейджърските му години костно заболяване ей-така, почти на шега, взема едната му ръка. Той обаче не позволява на живота си да се срути. Само на 33 е и това го обижда много. Захваща се сам за главата и се издърпва от чакащата го социална тиня. Сега е доволен от живота си. Деловите костюми, в които посреща разнородните си клиенти крият голямата житейска кражба.
В дома си, превърнат и в ателие, не пропуска и грам песимизъм.
Макар и той като всички останали да има своите “черни дупки”. Но животът го е научил, че когато загубиш нещо голямо, се научаваш да цениш малкото, което имаш. Затова 35-годишният фризьор Ангелин Колев Троев - по-известен като Анжел не ламти за повече.
В началото всичко е като прелюдия за прилична житейска приказка.
Танцува народни танци, учи фокуси при Стефан Илиев, после изкарва известно време в балетната школа на Алла Ангелова.
С приятел наумяват да направят трупа.
На вечно търсещия “Рак” му хрумва, че за да е продаваемо изкуството, се иска и полагащата му се доза маркетинг - трябва да изглеждат красиви на сцената- не само в ефирните си костюми, но и в главите.
И се захваща целенасочено с... фризьроството.
Намира учител в лицето на корифея стилист Капанов, но предпочита по-примамлива оферта от козметични фирми, налагащи нови продукти на българския пазар.
Но не потръгва, според приказката, и Анжел поема в странство. Избрира за своя спирка Кипър, където половин година учи тънкостите на готварския занаят . Истинската школа обаче е в реномирания представителен фризьорски салон на Шварцкопф -“Еликайзер”в Кипър. Решава, че смисълът на големите неща в живота му е в родината и се връща в Казанлък. Отваря си малък салон, жени се за любимото момиче и животът започва отново.
Сега Анжел, въпреки отрязаната почти до рамото лява ръка не спира да работи. Напук на съдбата и много хленчещи наоколо хора, не се предава. Смело крои планове за разширяване на бизнеса и мечтае за времето, когато и в България ще се създаде сериозна фризьорска академия, а той самият ще има голям салон, профилиран за различни фризьорски услуги. На това учи сега двете си ученички.
В “женската” мартенска седмица нашият вестник реши да срещне читателите си не с една успяла жена, а с един борбен млад мъж.
С много тайни за жените...

Имаш ли усещането, че си по-различен от другите фризьори- работиш с една ръка?
Според мен не толкова съм различен. По-скоро имам желание да направя нещо интересно и хубаво. Хората, които нямат желание и мечти се успокояват, че дотам са им възможностите и не продължават напред.
Как се оправяш? Разчиташ само на себе си..
Оправям се. Разчитам и на хората около мен.
Не хленчиш на държавата, да искаш това-онова?
Ами и да хленчиш, тя не ти го дава. Едно е да искаш, друго е да ти го дадат.
Защо продължи в този занаят? Можеше да се откажеш. Имаш достатъчно основателна причина.
Един ден,след като вече загубих ръката си, си мислех, че мога да направя куп други неща. Мога да отида в някоя фирма и да стана чиновник. Да разнасям разни документи. Но това към онзи момент не ме удовлетворяваше. Тогава реших, че онова, което знам, което вече съм научил и мога, трябва да го предам на хората, да им бъда в тяхна помощ. И това правя сега. Обучавам ученици, работя с тях и заедно вървим напред.
Кое те обижда повече - да те определят като инвалид или като човек със специфични възможности или всъщност нито едно от двете не е вярно. Всичко въпрос на дух ли е?
Според мен има много здрави хора, които са пълни инвалиди. И в прекия и в преносния смисъл на думата. Срещам доста хора, които упорито не желаят да вземат живота си в свои ръце, нито да поемат определен вид знания. В същото време има хора с различни увреждания, които въпреки всичко се стремят, имат желание и успяват. Преди всичко човек трябва да вярва в себе си, в Господ, в Създателя си.
Ти религиозен ли си?
Да, вярващ съм.
На друг Господ кланяш ли се?
Не. Но вярвам, че за да успеят хората, трябва да са честни, добри към себе си и останалите. Иначе силата, която владее света, ще ги накаже. За мен религията е нещо като оприличаване към някаква група. А силата, тя е навсякъде.
В ателието си предлагаш ред ценови облекчения за хора с увреждания. Защо го правиш? От съчувствие към ближния? Или от смирение?
Не. В България тепърва ще се създава политика и култура към хората в неравностойно положение. Не към мързеливите. И моите облекчения не са за мързеливите, а за хора в притеснено социално положение, имащи желание да работят, но по ред причини да са ограничени да го направят. За тях са и отстъпките, които правя. Демокрацията у нас овълчи хората, превърна ги в зверове. Вече всеки е тръгнал да прави пари. Бързи пари. Големи пари. Аз не знам как става това. Или ако става, то това са кратки пари. Според мен по-градивно е да се мисли дългосрочно. С повече надежда.
Вярваш ли си, че от работа човек може да спечели?
Вярвам. Но не от онази работа, на принципа само на количеството. А работа с качество. То множи клиентите. При мен поне така стана. Старите ми клиенти се върнаха, дори се увеличиха.
Доволен ли си от това, което правиш и което получаваш за него?
Не бих могъл да искам повече. За мен това е част от живота ми. Ако човек се усмихне, в резултат на това, което ти си направил, това за мен е удовлетворение. Ако ти продам кило салам, може и да не ми се усмихнеш, нали? Но ако ти направя добра прическа, ти се харесаш, другите те харесват, щастлива си цял месец от това, увеличаваш по този начин успехите си, и ти ми се усмихваш, виж това е друга опера. Тази опера ме прави щастлив. Аз работя, за да правя нещата такива, че хората да са щастливи от моя труд.
Какво още искаш от този си занаят?
Имах мечта - да се обединят фризьорите в нещо като асоциация, академия. Мисля си, че ние сме едно от най-разделените професионални съсловия. Според мен фирмите-вносителки на различни козметични продукти имат нужда от специални училища, в които да се обучават бъдещите коафьори за работа с техните продукти. Иначе се губи магията на новите им продукти и съответно вложените в тях средства. Фризьорите трябва да познават какво може да направи един нов продукт върху главата на клиента. Сега голяма част от нас не могат да работят с никакви продукти на реномираните фирми, с малки изключения, защото не познават техните качества, свойства. Каквото са научили като техника с ножицата, това е в повечето случаи. В България например, аз не съм видял салон, който да е само за боядисване на коси. Където като влезеш, да получиш безценни съвети за твоята коса по отношение на цвета, марката боя, която да ползваш, подходящите цветове и оттенъци, които да си направиш, структура на косата, каква визия ще имаш с новия цвят, какъв успех може да очакваш, дали този цвят е подходящ за теб и професията ти, всичко. Просто профилирана професионална услуга. Сега тук няма такова нещо. Аз например мечтая за времето, когато хората няма да си сменят фризьорите. Един до гроб.
Умее ли да се грижи за косата си българинът?
Мисля, че да. Много хора подценяват българина. Но той е едно бижу. Един диамант. Стига да умееш да го полираш и той става.
Как се вадиш от блатото като ти докривее?
Казвам си, че и утре ще има ден. Животът продължава.
Деляна Бобева