Връх Шипка - новото начало на българското национално достойнство

Свободата изгря на Шипка! Колкото и да е износено от употреба това твърдение, то исторически е категорично вярно. Ето още едно потвърждение на тази теза – малко известният разказ на родолюбивия български офицер Георги Станев за най-драматичния ден от Шипченската епопея – 11 август 1877г., публикуван във вестник “Реч”, бр. 364 от 1908г.

“На везните на опълченската храброст

беше съдбата на по-нататъшните действия на русите в България. Защото паднеше ли Шипченският проход в ръцете на турците, успееше ли Сюлейман паша да се прехвърли през Балкана и да се яви в тила на руските войски – с това пропадаше вече войната, а заедно с нея се решаваше не само съдбата на България /нейното освобождение/, а и на цялото южно славянство. Ето защо цял свят - приятел и неприятел бе приковал своя поглед върху кървавата трагедия, която предстоеше да се разиграе в дивния балкан на Шипка…
Единайсти август. Съмна се. Настъпи денят на най-опасния бой, денят, който щеше да реши изхода от тридневната отбрана на шипченската позиция.
Отрано се започнаха действията. Турците почнаха да извършват приготовленията си да нападат от всички страни и да нанесат смъртния удар. Бурята наближаваше…
В скоро време турските вериги, последвани от гъсти колони, почнаха да се катерят към пункта на атаката. Нашият огън се усили и редовете на противника се косяха

турците падаха като снопове

и се търкаляха надолу из доловете. Но ето, раздаде се татък към Стоманената батарея сигналът за атака и се подзе от всички барабанчици и сигналисти. Забиха и засвириха 600 барабани и тръби, под звуците на които турските колони като буря се понесоха напред и се нахвърлиха върху нашите окопи със своя вик “Аллах! Аллах!”. Атакуват от фланговете, атакуват отпред, по урвите, по канарите и от всяко място – цели 50 табора бесни низами… И ето ги, те се вече приближиха до нашите окопи. Но и нашите, готови с пушки в ръце, по заповед се нахвърлят срещу неприятеля и го карат да се обърне в бягство. Бягат хиляди и в бягството си завличат своите от задните редове. Бурята премина… Стрелбата от турската верига, която се поотдалечи, замря. Но след малко атаките се възобновиха. До обяд вече шест атаки отблъсваме, за да се започнат те с още по-голямо ожесточение след обяд. Към 3 часа след пладне работата се още повече влоши : половината от защитниците лежаха ранени и убити, гранатите са на привършване, а патроните съвършено намаляха. През това време няколко турски табора сполучливо се промъкват и излизат на шосето около тилното укрепление. Към 4 часа положението на защитниците стана критическо.

Всички чакахме със замиране

на сърцето развръзката в тази кървава борба. Най-после фаталната минута наближи – побеснелият Сюлейман, който искаше да превземе този ден Балкана, хвърли в бой всичката си войска и заповяда атака по цялата линия. Барабаните и тръбите пак екнаха. Зловещо “Аллах! Аллах!” пак разцепи въздуха и свирепите и побеснели низами се спускат като вихър от всички страни към позицията. Стоманената и Кръглата батареи престанаха да стрелят… Нямаше гранати, нямаше патрони… Виждаше се, че скоро позицията ще падне в неприятелски ръце… Работата на косъм виси… Но някакъв глас се разнесе : “Търкаляйте камъни, блъскайте с каквото можете!” Така опълченци и орловци срещнаха атаката и я отбиха. Турците, уплашени от това невиждано чудо, от решителността на тази шепа юнаци, отдръпнаха се назад, спряха се близо до окопите и откриха пак убийствен огън. Напразни бяха виковете и крясъците на турските офицери, които за да изпълнят заповедта на побеснелия Сюлейман, тикаха напред низамите. Но те не се мръднаха…
Най-после, привечер, нов юруш се поде от дивите орди. Турските гъсти колони като стихия се понесоха напред. В това време, когато турците бързаха да нанесат смъртния удар на шипченските защитници, в тила откъм шосето, което иде от Габрово, гръмна бурно, гръмовито “Ура! Ура!” и дружни залпове се разнесоха към дясното крило на позицията… “Помощ! Помощ ни пристига!”, се разчу от към Кръглата батарея, поде се от близките окопи и се предаде по цялата линия… Турците пак се хвърлиха на юруш, но напразно. Всичко бе вече свършено. .. Те бяха сметени надолу от хвърлилите се на тях със страшна сила окуражени защитници и те, смаяни и уплашени, отстъпиха в бягство, за да се спасят…

Така се свърши тая славна отбрана

В този ден, в тази стихийна борба, в която турците направиха 14 атаки – атаки стремителни, в които се хвърляха и налитаха като бесни, храбрите защитници с бляскав успех изпълниха възложената им задача – те спасиха прохода.
Нашите опълченци показаха на цял свят, как българинът знае да мре за Отечеството си! Те показаха и завещаха на нас, как трябва да се изпълнява дългът пред свещения олтар на Отечеството ни! Защото народ, който цени борците си, който живее с историята си, той не умира!”

Емил Пенчев