Изработеното от пръст е по-близо до хората, до живота

71-годишният майстор-грънчар бай Иван Данев, който живее в село Асен, Павелбанско е родом от Видима, сега град Априлци. През 1939г. едва петгодишен заедно с родителите си, двамата братя и сестра си се преселват в Асен. Наричат го “баш майсторът”, синоним на авторитет, извоюван с пословично трудолюбие, честност в обноските с хората и многобройните клиенти.15 години служи в армията, 2 години работи в ДИП “Габровница”, Горно Сахране и 2 години като животновъден бригадир в ТКЗС-то в Асен, но нито за ден не изоставя грънчарския занаят.
“Още от дете, като баща си, съм започнал грънчарството.Привличаше ме

външната красота на грънчарските изделия

и техният звън, който звучеше винаги мажорно в ръцете на баща ми. Като ги удряше с ръката си, те просто пееха - разказва в захлас бай Иван. - Чувал съм от баща си, че добър майстор-грънчар може да настройва в две-три възходящи гами тоналността на изпечени чинийки, закачени на въженце и с две пръчици, като на цимбал да свири мелодия, каквато си поиска. Но това се постига с много труд.
Баща ми Недялко едва 12-годишен отива да учи грънчарство в Габрово. Пазарен е да работи една година на чорбаджията без никакво заплащане, само за един чифт потури и абичка. Завършва годината, чорбаджията не дава никакъв признак, че ще изпълни обещанието си на вече 13-годишното чираче. С много зор и кандърма, най-вече от калфите и майсторите, габровският чорбаджия-пинтия изпълнява обещанието си чак на втората година, като хвърля потуpите и абичката в лицето на баща ми с думите: “С потури и абичка не се прави паничка!” По този начин той изказва, от една страна, високомерието си, а от друга, че тоя занаят се учи с акъл, който баща ми няма. Тия думи така обиждат татко, че той до края на живота си само тях споменаваше и сам си даваше отговор: “Аз като съм чирак и беден, това не значи, че съм глупав.” Излиза така, че богатите само са умни, защото имат пари, а бедняците трябва само да им слугуват и работят без пари. Така или иначе баща и преглътва обидата, но тя засяда в гърдите му като камък и той я носи още две години, защото чиракуването е било задължително четиригодишно за “изпедепсване” на занаята.
След десетина години същият габровски майстор, при когото е чиракувал, идва в Асен, уж по своя си работа, пък и да види осталъка на баща ми. Още като го вижда, след задължителното българско “Добре дошъл, майсторе в моята работилница”, баща ми директо го запитва: “Спомняш ли си какви думи ми изрече, майсторе, като хвърли в лицето ми потурите и абичката? Сигурно не искаш да си спомниш, но аз никога няма да забравя. Дойде времето да ти отговоря – от свинар не става грънчар, с простотия, не се прави чиния”.
Без да каже и дума за свое оправдание, габровецът се обръща и засрамен напуска работилницата.

Мой майстор е бил само баща ми

при него съм чиракувал, бил съм калфа и станах майстор. Макар че по онова време нямаше чираци и калфи, до усвояването на всички тънкости на грънчарския занаят мислено, без да споделям с някого, изкарах тия етапи на усъвършенстване. И един ден рекох на баща си: тате, днеска ти почивай, аз ще работя на грънчарското колело вместо теб. Ако нещо сгреша, поправи ме, но ти днес няма да сядаш на колелото. Баща ми нищо не каза. Взе една делва от стилажа, обърна я надолу с устата и седна върху нея, облегна се на стената и се загледа някъде навън, като не отделяше поглед от това, което му прави впечатление вън от работилницата. По-късно разбрах какво е мислил баща ми за мене, че вече съм на път да го отменям в занаята и сам да си изкарвам хляба. Седя татко на делвата около два часа и после се запиля някъде. Върна се по икиндия. Влезе в работилницата, хвърли изпитателен поглед към мене, усмихна се като видя изработеното, прегърна ме и отсече: “За мене повече няма място в тая работилница, сине. Свалям ти шапка, остава ти само да доошлайфаш грънчарството. Но това е последна операция.”
Няма нещо, което да съм видял и да не съм го направил – гърнета, тенджери, стомни, делви, амфори, вази, саксии, поилки за зайци и пилета, касички за пари, чинии, свирки- гургулици, човечета, окарини…”, разказва в захлас майсторът грънчар.
С всяка изминала година

той трупа опит и знания

но и осъзнава грънчарското верую, че за да стане добър майстор-грънчар, трябва да е мераклия, да ляга и става с тоя мерак и да го носи като рана в гърдите си всеки ден и навсякъде. Майсторите грънчари имат златно правило – “не можеш ли да си подготвиш хубава глина за работа, по добре не се захващай с този занаят”. “От хубава глина става хубава стока - казва бай Иван. - От такава глина можеш само с пръсти да направиш птиче, човече, свирка… а глината се меси предимно ръчно, но обезателно трябва да мине през вала, за да се натрошат и най-малките примеси от камъчета и пясък. Тя се меси на ръце, защото ръцете чувстват примесите и на място ги отстраняват. Ако остане в изработения съд едно, макар и нищожно на пръв поглед коренче, след изпичането на съда на мястото на коренчето остава дупка и съдът започва да тече. Важно условие за качеството на глината е да издържа на слънце и вятър, и на температурата при изпичането на изделията – 1200 градуса. Редом до това изискване стои и майсторлъкът при подреждането на изделията в пещта, като задължително правило е, всяко отделно изделие да се обляга на три или четири точки, за да не се деформира при високата температура на изпичане.

Шарките по съдовете

се правят, докато те са полувлажни, за да не се разливат боите при шаренето. Така нашарени изделията се изпичат при температура 800 градуса. А когато съдовете се глазират, същите се изпичат при температура 1200 градуса. Преди повече от 50-60 години глазирането се е правело с оловна глазура, която и тогава е била забранена. Днес в грънчарството се използва специална прахообразна, която не вреди на здравето на човек.
Грънчарят трябва задължително да бъде добър художник. Художественото оформление, външният вид привлича клиентите и е гаранция за успешното пласиране на стоката. Трябва да бъдеш и скулптор същевременно, защото в грънчарството всичко се прави с ръце. За ръцете на грънчаря троянските жени си имат свое определение: “Ръцете на грънчаря са на пръв поглед груби, но всъщност са толкова нежни, че докоснат ли те само веднъж, пламва любовта.” Един съд, за да стане годен за употреба, трябва задължително да премине през 25 операции - копане, мелене, свиване на детайла, работа на колелото, подмазване, заглаждане, два пъти пълнене, два пъти вадене… Никой майстор не знае колко грънчарски изделия е направил, защото никой не знае докога ще работи и докога ще е жив на тоя свят. Не ги зная и аз. Те са хилади… Само за едно лято с баща ми сме прехвърляли по 15 самосвала глина, която е станала на стока…”, връща се назад в спомените си бай Иван.

Навремето в Асен

функционират близо 25 грънчарски работилници, от които в момента работи само тази на Иван Данев. Добри като хора и уважавани като майстори, които за жалост вече не са между живите са Дончо Маринов, Събчо Петков, Пенчо Маринов, Петър Петков, Реджеб Селимов, Мухарем Мустафов….
До образуването на ТКЗС-то в селото през 1956г. грънчарски работилници има в Асен.Тогава конкуренцията е голяма, а и стоката се търси много. По онова време още в бита на населението не са навлезли пластмасата и стъклото в широка употреба. Грънчарите работят денонощно, за тях няма делник, няма празник. Поръчките за грънчарската продукция валят, алъш-веришът също. Сключените договори с районните кооперативни съюзи по места се изпълняват без ден закъснение, продукцията се кара на място в Тополовград, Харманли, Симеоновград, Гълъбово…”За три дни с конски впряг отивахме и се връщахме от Харманли. Циганите пък купуваха от нас стоката, направо от работилницата и я продаваха “празно за пълно”, т.е. глазираните съдове се пълнят два пъти с жито, ечемик, царевица, а неглазираните само веднъж. Голямо тегло беше. Не трябва само да произвеждаш, трябва да търсиш и пазар. Клиентите чакат – дъжд, вятър, студ – заминаваш. Пътищата бяха мор за животните. Отбием от пътя, колкото да не пречим на другите, за да отпочинем и пренощуваме. Завали дъжд, не можем да изтеглим колите на пътя. Още си спомням един случай в Симеоновград, където цели три денонощия валя дъжд като из ведро, а ние не можахме да изтеглим колите из нивата, за да излезем на пътя. На помощ ни се притекоха местни хора с волове, които срещу заплащане извадиха от калта колите ни.

Тежко беше, но бяхме млади

лесно забравяхме теглилата и след малка почивка пак се захващахме за работа. Сега, когато съм на 71 години меракът вече не се покрива с куража. Мерак имам, но кураж нямам. Всичко си е с времето.
Грънчарският занаят няма бъдеще, по мое виждане. Въпреки че, който е пил вода от стомна, ял е манджа от гърне или от пръстен гювеч, вкусовите качества няма да забрави за цял живот. Правил съм за мене гювеч, в който съм пекъл цяло агне. Изработеното от пръст е по-близко до хората, до живота… Пластмасите, химията бавно, но сигурно убиват всеки ден. Като че ли вече почнахме да го осъзнаваме. Но когато го осъзнаем напълно, ще бъде вече късно – или няма да има грънчари, или няма да има хора, които да се хранят в глинени съдове.
Кольо Николов